Имам на моя сайт, би казал Джани Родари, една анкетка с две чертички и събирам… познайте какво – прогнози, прогнози от всички*. В тази антетка питам дали ще се коалират ГЕРБ и БСП след изборите. Досега са гласували 249 души, като 113 от тях смятат, че двете сили ще се съюзят, а 136 са на мнение, че няма да го направят. Интересно, но допреди няколко дни преобладаваха първите, тези, които вярват, че коалиция ще има, обаче напоследък вотът нещо се обърна… Още по-интересно е защо това е толкова интересно. В разговори с високопоставени политици (а защо високопоставените политици желаят да разговарят с лековат присмехулник като мен, на това аз непрестанно се удивлявам) разбрах, че според тях коалицията между Бат’ Бойко и комунистите била сигурна и че вече даже се знаели имената на министрите в бъдещия кабинет. Ако това е така, защо продължават да се плюят? Един от възможните отговори е да не ги намразят собствените им електорати предварително. Ако пък не е така, какво точно знаят високопоставените политици и какви министри бълнуват? Има и трета версия. Според нея високопоставените политици замъкват невинни блогъри по скрити кафенета и там упойващо ги дезинформират, за да пишат после блогърите глупости и да се излагат пред света. Тази версия обаче ми се вижда крайно параноична дори за Соломон Паси. Но каквото и да е, хората продължават да предъвкват въпроса ще се коалират ли или няма. Какво ще стане, ако го направят, и какво ще е, ако не го направят. Ще процъфти ли Рóдината в единия случай и ще се доразкапе ли в другия? Щом има такъв болезнен интерес, щом въпросът за коалирането между партиите е толкова важен, неминуемо се налагат два логични извода:

1. Депутатите не са никакви представители, не представляват никого и не могат да взимат  самостоятелни решения как да гласуват в Парламента;

2. Партиите са лицемерни, конформистки и променят същността си според това дали са сами, дали са в коалиция и с кого са в коалиция.

Тоест ГЕРБ в коалиция с БСП не би бил онзи ГЕРБ, който не е в коалиция, а съвсем трети би бил ГЕРБ-ът в коалиция с някой друг. Иначе какво значение има дали ще се коалира и с кого? Ако разполага, да речем, със 100 гласа и реши да подкрепи даден закон, има ли значение дали ще даде 100 гласа самостоятелно или ще даде 100 гласа в коалиция с друг? 100 гласа са си 100 гласа. Обаче хората, и може би с право, подозират, че ако по даден въпрос 100-те гласа самостоятелно биха били „ЗА”, то твърде вероятно е по същия въпрос в коалиция да са „ПРОТИВ”, защото „така сме се разбрали с партньора”. С прискърбие трябва да признаем това подозрение за основателно, припомняйки си двете неща, с които всяка власт идва на власт, двете неща, които обещава да направи още на следващата сутрин след спечелването на изборите: да търси отговорност за престъпленията на предишната власт и да промени избирателния закон. Първото не се случва никога, а второто – евентуално в края на мандата и то по начин, който е нещо като това аз да съм Президент и да променя Закона за избор на Президенти така, че да могат да се кандидатират само високи и синеоки софиянци, носещи фамилиите на български премиер-министри от периода 1888 – 1894** (собственото име Иван е предимство).

Що се отнася до първия извод, до това, че депутатите не са никакви и ничии представители, то той иманентно се налага от самото обстоятелство, че пресмятат гласовете им още преди да са почнали да гласуват, преди дори да знаят за какво ще гласуват, камо ли как: аз ще имам еди-колко-си гласа (депутата) в парламента, а ти ще имаш еди-колко-си, а пък ако се коалираме, гласовете (депутатите) ни ще бъдат еди-колко-си. Остава само да се уточни какви флумастери ще се вдигат за трите вида вот: „за”, „против” и „въздържал се”. А флумастерите трябва да се вдигат от избирателите, а не от отговорниците по парламентарни групи. Как се е появил депутатът? Как е възникнал народният представител? В една къща живеят 10 семейства от по 4-5 души. Когато се свика общо събрание на кооперацията, от всяко семейство отива по един човек. Той или е инструктиран от семейството какво решение да вземе, или пък семейството толкова го уважава и толкова му вярва, че го оставя да реши сам за общото благо. Да вдигнем ли заплатата на чистачката? Семейство Борисови казва „да” чрез своя представител, защото е сравнително богато и не му пука. Семейство Станишеви обаче, които от скоро са безработни, казват чрез представителя си „не”, не защото нямат социално чувство, а защото времената са такива. И останалите семейства гласуват чрез представителите си и според това колко семейство са казали „да” и колко са казали „не” заплатата на чистачката или се увеличава, или си остава като досега. Ето тези представители на семействата (защото, ако на събранието отидат целите семейства, няма да има къде да седнат) действат като депутати и фактически СА депутати – технически заявяват волята на този, който ги е пратил. И ако в нашите парламенти е имало депутат от Козлодуй, който е гласувал да останат без работа тези, които са го пратили, в това има нещо нередно. Така е и с мажоритарните депутати. Мажоритарен депутат мога да съм аз, когато собствениците на имоти в кооперацията, където живея, решат, че аз съм най-проклет, най-едър, с най-непреклонен нрав и като такъв мога да надувам бузи вместо тях пред съседите. Ще отида да се състезавам на квартално ниво с темерутите от другите кооперации. Ако спечеля ще отида на следващо ниво и така до парламента. Ако успея, ще съм наистина мажоритарен депутат, а не алтернативен водач на партийна листа, чиито медийни изяви се финансират от партиите с убеждението, че после гласът му ще бъде на разположение за централизирана употреба. Впрочем много по-евтино би било един, да речем, 5-партиен парламент да се състои само от петима депутати, обаче всеки от тях да има различен брой гласове според резултатите на партията му на изборите. Да намалим ли ДДС? Депутатът на ГЕРБ казва 100 пъти „да”, депутатът на БСП казва 70 пъти „не” и т.н. После се смята и се решава. И сега е така, но повече хора се мотаят из кулоарите. Впрочем така действат акционерните дружества – една акция е един глас, имаш хиляда акции – гласуваш хиляда пъти. Това са те, депутатите: акции, които могат да се джиросват, да сменят собственика си, да увеличават или намаляват цената си според дивидента, който носят на притежателя си.

Безрадостна картинка. Но от тази картинка изход има(„изход от картинка” – хитро, а?) и аз ще ви го кажа. Това е Законът против коалирането, който ще разпореди две основни неща:

1. Забранява се на парламентарните партии да влизат в коалиции помежду си по какъвто и да било повод и с каквато и да било цел;

2. Забранява се на депутатите да контактуват помежду си и да контактуват с партийните си централи от момента, когато положат клетва като депутати.

Партиите постигат някакъв резултат на изборите и кой каквото вкарал – вкарал. Няма коалиции, няма съглашателства. Всеки си носи кръста. Иначе ще стане така: „Аз имам 8%, а на теб не ни достигат 7%. Хайде да се коалираме, обаче ще разделиш Министерство на бедствията и авариите на Министерство на бедствията и Министерство на авариите, като на мен ще дадеш бедствията, а на теб ще останат авариите”…

Който пък иска да е народен представител, да приеме мисълта, че след като положи клетва, ще го вземат и ще го затворят в един изолатор, от който той ще излезе в края на мандата. Докато е там ще има възможност по Интернет да участва в работата на комисиите, да гласува в тях, да гласува и в парламентарна зала (виртуална, разбира се). Тази идея впрочем черпим от Дъглас Адамс, който в „Пътеводител на галактическия стопаджия” казва ясно кой управлява вселената. Това не е двуглавият Зейфод Бийблброкс, а един самотен аутист, който е единственото същество на вечно дъждовна планета и изобщо не знае, че има и други светове. От време на време при него идват хора, питат го някакви неща и според това какво им отговаря той управляват от негово име Вселената и всичко останало. Той обаче не знае. И някъде там е написана най-великата политическа мисъл в световната литература (перифразирам):

„Ако някой поиска властта, това вече е достатъчно основание тя да не му се дава”.

По електронната поща всеки депутат, усамотен в изолатора си, ще получава въпроси от рода на: „Да се върне ли необлагаемият минимум, без да се премахва плоският данък?” и ще трябва да отговаря според съвестта и културата си. Да отговаря, без да гледа какъв флумастер е вдигнат от първи ред, без да се консултира с колегите в кулоарите и без да знае каква цел извън парламента може да се постигне чрез евентуално гласуване по определен начин вътре в него. А ако не успее да отговори по съвест и култура, ще го удря ток…

Имам си в блога една анкетка с две чертички… Ще я оставя до гласуването на новото правителство, пък тогава ще видим кой какво е познал и кой какво не.

____________________________________________________

* Джани Родари, „Продавач на надежда”:

Ако можех да имам едно

магазинче със две полички,

бих продавал…познайте какво?

– Надежда! Надежда за всички…

(Gianni Rodari “Speranza” – превод: Валери Петров)

** Стамболов

P.S. Ако коментарите ви не се появят веднага, моля за търпение. Вероятно автоматично са класифицирани като спам и ще трябва ръчно да ги вадя от съответната папка. Но нито един коментар няма да остане непубликуван!

Иван Стамболов