Днешното ни време постоянно налага аналогии с времена, които за българската история са страшни, с много нещастия, унижения, страдания, загуби и национални катастрофи. Обаче днес се повяват личности, които приличат, говорят и постъпват като някогашни страшилища. И като се вгледаш в тях и се замислиш за всичко, което правят; за ентусиазма, с който действат особено когато са във властта, неусетно ти идва на ум една изразителна, макар и позабравена дума: еничари.

В българската обществена реалност, формирана по европейски образец, се възроди еничарството.

И то не като метафори или по аналогия заради известни сходства в поведението им. А напълно реални еничари, макар самата институция на еничарството в смисъла, който Османската империя бе образувала за свое благо, отдавна да не съществува. Не съществува, ала под една или друга форма се поддържа и се практикува дори и в първата половина на XXI век. Сходни са начините на постигането й, както и целите, за които еничарството е измислено. Очевидно тези цели са вечни и всяка власт мечтае да ги достигне с цената на всичко.

През последните години наблюдаваме естествена смяна на поколенията в политическия и държавния ни живот. Появиха се нови хора, с нов външен облик, поведение и начин на говорене. В това има нещо много симпатично и обществото го приветства, като дава доверието си на тези, които им изглеждат най-добри и симпатични. Не и много бързо настъпва разочарованието, много скоро новите управници проявяват доста силни свои отрицателни черти, както и най-обикновено неумение да общуват с хората, да им съчувстват, а и да следват някакви утвърдени вече традиции в държавното управление и в геополитиката.

Много скоро се вижда, че тези нови хора са чисто и просто еничари. Еничари от XXI век с всичките остатъци от османските еничари с добавени качества и свойства, наложени им от нашия век и от новата епоха.

Последните еничари са почти все харвардски ученици. Само като заявят, че са учили в Харвард, и вече им покланят, защото това означавало високи и задълбочени знания, невиждана култура, безспорни практически умения да се прилага наученото в живота, информация и култура, каквито никой друг университет по света не дава на своите студенти. Те са расли в други условия, изглеждащи за простосмъртните възпитаници на българските студенти невъзможни и непостижими. Да не говорим за умовете, които там са прекарали златни години сред още по-умни от тях професори и специалисти. Но като надникнеш вътре в тях или ги оставиш да поуправляват малко, виждаш празнота, нервност, липса на политически умения; те целите са политически глупави, немощни, непригодни. Пълни са обаче с енергия, злост, отмъстителност, настоятелност. Не признават чувства, състрадание, смирение.

Истински еничари! Т. е. безродници. Или по-точно, откъснати (макар и доброволно, за да учат и получат харвардски дипломи) от родината си и възпитавани да бъдат „граждани на света“. И да направят така, че е родината на бащите и дедите им да стане Европа. Дори българският им език (при това на почти всички) е доста нескопосен, развален. Говорят го като чужд. И наистина им е чужд. Защото са еничари.

Еничарите не са глупави. Но те така се подбират, че да не бъдат и много умни, както и да не проявяват неконтролируема и неограничена самостоятелност. Не че някой ще стои над главите им, а защото им е забранено да излизат извън мисловните конструкции, които им поставят в главите. Извън тези конструкции за тях нищо няма смисъл и значение и им е забранено да разсъждават върху него. И те спазват заповедта.

Програмирани са да бъдат русофоби. При това злостни, макар в ежедневието да се стремят да бъдат някак толерантни и да не проявяват страха и омразата си към Русия. А само любовта си към „Европа“ и „демокрацията“. Но когато се наложи да ги проявяват, никой не може да ги разубеди, че не са прави. Впрочем, никой не е и в състояние да ги разубеждава за което и да било тяхно убеждение – защото не боравят с такива понятия и категории като убеждение, идея, идеология, мисъл и т. н..

Новите еничари са неуморими. Те не се жалят, когато им е натиснат бутона да изпълнят някаква задача.

Такива са тези, които не са кой знае колко научени и образовани с науките, които са изучавали в Харвард. Демонстрирайки фамозната си „харвардска ерудиция“ те лесно и бързо доказаха, че Харвард не е онова, за което го представят. И с тази своя интелектуална инвалидност много приличат и дори не се отличават от предходниците си, учили през куп за грош в многострадалните ни училища и университети.

Впрочем, те са били не толкова обучавани в науки, колкото са били умело възпитавани като еничари и в еничарство.

Струва ми се, че още дълго те ще определят характера и духа на политическия живот в България. И тъй като няма от къде да дойдат новите великани на българската политика, ще се наложи да търпим еничарите да ни управляват. Защото техните „най-върли врагове“ (пък и приятелите и коалиционните им партньори) съвсем не са „цвете за мирисане“.

Ще видим докога ще е така.

Панко Анчев, Поглед.инфо