Голям пòплак сред русофилските партии в България (БСП, Възраждане и чалга-патриотите от ИТН) предизвика обявеното от министър-председателя Кирил Петков решение за изгонването на 70 дипломати от надвишаващото 110 души персонал руско посолство у нас. Стонове на възмущение, на страх, че сега „братушките“ ще ни се разсърдят непоправимо и даже може да ни нападнат (за което „ние ще сме си виновни“), се разнесоха и от многобройните Фейсбук защитници на тази „велика“ страна (на нейните заслуги за „освобождението ни от османците“, на нейните Толстой, Достоевски и т.н.). Същевременно не забелязах голямо вълнение – камо ли потресение – от един особено нагъл акт на оглавяваното от Митрофанова посолство, който предшестваше, мисля само с един ден, решението за изгонването на 70-те. На своята официална страница то публикува призив към българите – тоест към гражданите на една обявена от Русия за „неприятелска страна“ – да дарят средства за подпомагане на… руските войници, които се бият в Украйна, и по-специално на онези, които с усилия „отвоюват“ т.нар. Донецка и Луганска „народни републики“. Да дарят сиреч на г-жа Митрофанова пари за подпомагане на онези, които убиват, разрушават и „деукраинизират“ Украйна, които изтласкват вълни от бежанци, включително към нас и за които „гостоприемният“ българин мрънка, че държавата ги настанявала по „нашите си“ хотели и им давала по 40 лв. от „нашите си пари“. Защо значи да не помогнем на тези войници (включително на чеченските, дагестанските и т.н. наемници в техните редици)? В края на краищата – както написа над титулната страница на своя Фейсбук профил моя колега от университета с класическа образованост Stop Hating Russians.
Сега пък аз ще се опитам да обясня – и на моята почитаема колега, и на всички, които ни най-малко не се впечатлиха от наглия призив на г-жа Митрофанова – на кого бихме „помогнали“, отзовавайки се на него.
Ще им го илюстрирам само с няколко примера.
Едните от тях са свидетелства от превзетия от руските войници (след като бе практически изравнен със земята) град Мариупол. Та ето – след като най-накрая влязоха в него, в момента тези войници сриват с тежки строителни машини руините от ударените с бомби и ракети сгради, без да си правят труда да извадят от тях телата на убитите стотици техни (цивилни) обитатели, като изхвърлят всичко на… сметища.[1] Ще кажа, че лично за мен тези техни „действия“ са сравними само с кадрите от нацистките булдозери, изриващи скелетоподобни тела от напусканите концлагери на Хитлер в края на Втората световна. Вонята от разлагащите се под руините човешки тела, които близките им (ако са останали някъде живи) никога няма да узнаят къде са изтлели напълно – според свидетелствата – се носи навсякъде из града. Онези „щастливци“ пък, които в периода на обсадата и особено в последните ѝ дни са успели да запазят труповете на убитите си по къщи и дворове – сега, бе ни съобщено, биват задължавани (за да им се разреши да ги погребат „официално“) да докарат тленните им останки в щабовете на новата власт, откъдето те да бъдат транспортирани някъде, извън Мариупол, за „експертиза“ (дали пък не са си ги избили самите украинци) и едва после, след като им бъдат върнати, ще им се разреши да ги погребат, като заплатят всичките тези „процедури“. Но ето защо – както също бе съобщено – живите масово заравят телата на близките си по дворове и градинки или – върхът на ужаса – ги трупат в двора на „Метро“ в центъра на града.[2] И тези подложени на пределно унижение хора – карани да „донасят“ останките на убитите си „за експертиза“ (представяте ли си: да трябва да „донесеш“ детето си или майка си някъде си и после да чакаш с дни „да ти ги върнат“[3]), карани да си плащат, в същото време са принудени да черпят вода от спукани тръбопроводи и да се мият в импровизирани палатки с някакви походни душове,[4] защото в „освободения“ град няма вода. Да, няма вода, но новите руски власти са разположили в Мариупол десетки открити камиони с инсталирани на тях огромни плазмени екрани, от които непрекъснато тече програмата на московския „Первый канал“.[5] Защото другото най-важно нещо, което „руските воини“ вършат днес в Мариупол (а се надяват да могат да го извършат и в цяла Украйна), както преди известно време им „предписа“ московският „политолог“ Тимофей Сергейцев, е собствено – „де-украинизацията“.
Именно във връзка с въпросната „деукраинизация“ – още два факта. Съобщават ни, че от всички – дори отчасти оцелели училищни сгради в Мариупол „освободителите“ изземват всички учебници на украински език и ги заменят с руски такива. При това количеството на докарваните е толкова голямо, че у мнозина се пораждат съмнения, дали новата власт не се готви да преселва в обезлюдения град „колонисти“ от самата Русия.
И нещо последно от тази група: преди дни бившият кметски съветник на Мариупол Петро Андрюшченко ни осведоми, че от градския храм „Петър Могила“ (принадлежащ на Украинската православна църква под юрисдикцията на Московския патриархат) – със съдействието на свещеници от РПЦ е била изнесена цялата библиотека, събирана през годините от дарения, книгите (сред които уникални украиноезични ръкописи от отминали векове) са били струпани в двора на храма и… запалени. Прочее, нека това си отбележат най-вече „православните“ ревнители на „Светата Русь“.
Сега нека премина към втората група свидетелства. Всъщност, ще помоля читателите да се запознаят с видеото, линк към което посочвам тук[6], за да видят как собствено се набират руските войници в т.нар. „Донецка народна република“, на които Митрофанова ни призовава „да помогнем“. Да видят какви са всъщност онези рускоезични жители на страдащата „под бандеровски гнет“ ДНР, които биват призовани да я „освободят“, и с какъв „патриотичен ентусиазъм“ тръгват да вършат това. Записът е направен с телефон в селището Макеевка и ни показва бял микробус, от който излизат група цивилни бабаити. Както става ясно, тяхната мисия е да спират по улиците на селището млади мъже и да взимат документите им за самоличност (украински, разбира се). Лишени от документи, на тях им се казва, че трябва да се явят във военните окръжия, контролирани от сепаратистите, за да бъдат мобилизирани във „въоръжените сили на ДНР“ вече като… руски войници. Вижте внимателно на видеото, уважаеми читатели, как реагират на тези акции жителите на Макеевка, чуйте как реагира жената зад кадър на тази форма на принудителна мобилизация. И после си дайде сметка с какво желание така набраните „воини“ ще „освобождават“ ДНР от Украйна. Не мога да се усъмня, че ако не бъдат изпратени на първа линия като „пушечно месо“, та да бъдат избити и вината за това да бъде хвърлена върху „бандеровските нацисти“, тези мъже най-вероятно биха дезертирали при първа възможност. Защото страданието им „под украински гнет“ е всъщност абсолютна измислица. Та ето – и на тези „руски войници“ г-жа Митрофанова ни призова през изминалата седмица „да помогнем“.
Накрая ще се обърна (задочно) към моята колега, написала във Фейсбук профила си Stop Hating Russians. Не, лично аз не мразя Russians абстрактно, нито там Достоевски, Толстой и прочее. Онези варвари и издеватели в Мариупол, онези „мутри“ в Макеевка, всички онези, които убиват, разрушават, извършват аутодафета, „деукраинизират“ обаче – а за тях, за тях става дума днес – аз наистина искрено и дълбоко ненавиждам. А затова и никак не страдам както за седемдесетимата изгонени от страната ни шпиони на този човеконенавистен режим, така и за „безотлагателно“ закриващата посолството си г-жа Митрофанова.
