След BLM и MeToo родината на Винету отново се тресе. Този път защото някой се опитва да намекне, че може да бъде поставено под въпрос ПРАВОТО на всяка една жена да направи аборт, стига само да пожелае, защото тялото си е нейно, изборът си е неин и тъй нататък. Работата е тази, че Върховният съд на Съединените щати, все още доминиран от някакви отвратителни републиканци, отмени решение по дело от 1973 – „Роу срещу Уейд“, – което в американското прецедентно право си е прецедент. Става дума за жена която забременяла за трети път, обаче не могла да направи аборт, защото там, където се опитала (Тексас), абортът бил незаконен. Опитала се да излъже, че била изнасилена, но номерът не минал. Тогава тръгнала да доказва, че забраната е противоконституционна и успяла. И така, през миналата 2021 са абортирани 42,6 милиона бебета, докато за същия период умрелите от всички заразни болести, взети заедно, са 13 милиона или три пъти по-малко.

Всъщност Върховният съд не е направил нищо друго, освен да каже, че абортът не е конституционно право и всеки щат може сам да реши как да го разглежда. Нищо повече. Но веднага настана „плач и скърцане със зъби“, активистки се повлякоха на пъстри тумби и издигнаха въздействащи лозунги, млади дебелани заплашиха, че ще лишат от секс всекиго, дръзнал да посегне на правото им на аборт. Създаде се тягостното впечатление, че едва ли не още утре из цяла Америка ще плъзнат бели сексуални маниаци да изнасилват наред де що видят, а угоените съдии-републиканци няма да разрешават на жертвите да абортират подовете на насилието.

Защо абортът е толкова мил на милиони човешки същества, та са готови даже и на революция? Мисля, че особено в последните времена абортът е превърнат във важен елемент на поне две генерални концепции. Първата е, че човек е свободен да прави каквото си поиска, каквото му щукне (е, не всичко, разбира се: не можеш да не си плащаш данъците и не можеш да наричаш негрите „негри“), свободен е да има права и има право на свободи. Това е едната концепция. Другата е донякъде екологична. Според нея човекът, както от една страна е най-висшият получен по еволюционен път организъм, така от друга е пришка върху лицето на Земята, тумор в снагата на панетата. Не, няма противоречие, защото хората биват два вида: „шеста раса“, за която сме говорили и която именно е венецът на еволюцията, и биологичен отпадък, който трябва да се рециклира. Там е работата, че няма общоприета дефиниция кой какъв е и поради това всички се мислят за „шеста раса“ и никой за „биологичен отпадък“. Биологичният отпадък – това винаги са другите.

Приела веднъж, че хората са прекалено много и вече се превръщат в реална заплаха за природата (което не е вярно), шестата раса не оставя самата природа да се справи с проблема, както винаги е ставало, но взима нещата в свои ръце. Започва да лансира убеждения и практики, които водят до намаляване на раждаемостта, като „сексуалното образование“ в училище, еднополовите „бракове“, от които не може да произлезе живот, и, разбира се, масовото прибягване до „прекъсване на нежеланата бременност“ (аборт). До аборт се прибягва, за да остане сексът това, което трябва да бъде – доставяне на плътско удоволствие в чист вид. Нищо повече. Ако сексът е само за кеф, вече всичко е позволено, всичко е „нормално“.

Какво е сексът? Безспорно това е едно от многобройните неотменими човешки права. Но дали е повече източник на приятни тръпки или средство за продължаване на рода, за създаване на нов живот? Ако приемем първото, всичко е окей и изобретяването на всяко ново противозачатъчно средство трябва да се посреща с възторг, все едно е дългоочаквана ваксина против смъртоносна болест. Ако обаче е второто, то не е ли редно, ако не искаме някой нов човек да се роди, вместо да го убиваме, да ограничим секса, който го създава? Каквато впрочем е била практиката през огромната част от човешката история. Тогава бременността се е избягвала или чрез пълно въздържание от секс или чрез изкуствено прекъсване на акта по почина на Онан (Бит. 38:9), за което Бог го е убил още в следващия стих.

Убийство ли е абортът? Всъщност това е въпросът, около който се върти целият спор. Неговият отговор задължително се обуславя от отговора на един друг въпрос: човек ли е ембрионът и, което е още по-важно, има ли ембрионът душа, има ли един момент от неговото развитие, преди който не е имал душа, а после вече е имал? Говорил съм с мои приятели лекари, които свидетелстват, че наблюдавайки ембриони, са ставали свидетели на момент, в който „става нещо“ и плодът вече не е същият. Тогава ли се появява душата?

Ако ембрионът е човек, а няма причина да приемаме, че не е, и ако има душа, което е безспорно, с изключение може би само на определянето на момента, в който тя се създава, то абортът извън всякакво съмнение е убийство. Ако ембрионът не беше човек и нямаше душа, то абортът спокойно можеше да се сведе до процедура като обикновеното изрязване на ноктите на краката.

И стигаме до най-важния въпрос: грях ли е абортът? Защо пък точно този въпрос да е най-важен? Ами защото един единствен е въпросът, който има смисъл човекът да си задава: тази моя постъпка грях ли е или не е грях? Грехът е отклонението от замисъла, точно както ракът е отклонение от плана, по който функционира човешкото тяло. Грехът и ракът са някакъв вид живот, който се развива по недопустими правила, което води до трагични резултати. Затова единственото важно за човека е да знае в грях ли се намира или не, а всичко останало е само резултат. Дори болестите са следствия от грехове. Материалният свят и животът като най-забележителната част от него, се развиват по прецизен инженерен план. Всяко произволно отклонение от него се нарича „грях“ и може да доведе до най-непредвидими последици.

И така, грях ли е абортът? Да, доколкото убийството е грях (макар да не е един от седемте, но пък е специално споменато в Декалогоса), то и абортът е грях, както е грях всяко своеволие на творението или, иначе казано, всяко разминаване на волята на творението с волята на Твореца.

Доколкото абортът е нежелано следствие от секс, който пък е страст, търсене на плътска наслада (блудът вече присъства в списъка на седемте), то и по тази линия абортът е грях. И то смъртен, ако го приравним към блудството.

Грях е и защото е гордост (тя пък е начело в списъка на седемте). Всички тези приказки: „имам правà, аз съм си господар, решавам сама, никой не може да ми се бърка и да ми нарежда, мое тяло – мой избор“ и т.н., всичко това е манифестация на безумна гордост. Егоизмът води до индивидуализъм, а проклятието на индивидуализма са самотата и алиенацията, горестно възпети от екзистенциалистите. Нищо че се мъкнат по улиците като стадо с плакатите си – те пак са самотни и отчуждени, трагични в богоравенството на увредената си воля.

И ето че стигаме до най-интересното. Ако се съгласихме, че абортът е неотменимо човешко право, и ако също така се съгласихме, че абортът е грях, то никой няма да ни укори, ако заключим, че грехът е неотменимо човешко право.

Да се греши не само е човешко (errare humanum est), но е и човешко право като живота, свободата, а според някои и щастието, макар че според мен щастието е привилегия, а не право. Човекът задължително трябва да има свободата да извършва грях. Ако няма тази свобода, добрите му дела не биха имали никаква стойност. Не е заслуга да не извършиш грях, ако нямаш тази възможност. Заслуга е да се въздържиш, когато нищо не ти пречи да съгрешиш. Персоналното световно зло (сатаната) не може да ни вреди пряко, може само да ни изкушава да си навредим сами. Изкушението е покана за избор. Изборът на греха е самопричиняване на всевъзможни нещастия. Всъщност нещастието е едно, но го изживяваме по разнообразни начини. Както и любовта е една, но и тя придобива най-различни конкретни форми, за да я изживеем в по-разбираем вид.

И сега какво излезе, че абортът е право? Да, точно така. Ако Бог не искаше да грешим, нямаше да можем, вЕрвайте. Както и убийството не е забранено, но се наказва, така може да се разглежда и абортът. Всяка американка има право да абортира, както и всеки съд има право да забрани аборта, да го преследва и да го наказва. Така свободата е повсеместна, справедливостта тържествува и всеки си носи сам последствията от решенията, които сам взима. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

Иван Стамболов,  в. „Труд“.