Когато преди около почти две хилядолетия Плутарх търси аргумент в сравнението при биографиите на Тезей и Ромул той пише: „…и двамата имат съмнителен и неясен произход…“ След това роденият в Херонея грък внимателно ще подбира онези места в живота на своите герои, които знаково определят случилото се по-късно с тях… А иначе идеята, че всеки човек е отпечатък на детството, младостта и преживяното на територията на тази „чужда страна“ (по едно от определенията за миналото време) е в основата на написаното по-долу.
През 1977 година в центъра на живописна падина до плевенското село Тодорово кипи усилен труд. Насред нищото, на поляна до селото, което местните упорито наричат със старото и сменено през 1950 име Учин дол, строители вдигат двуетажна красива бяла къща с чардак и стълба. Идеята е по нея да се качи… руският император Александър II. Това ще се случи седмици по-късно по време на снимките на филмовата суперпродукция „Княгиня Юлия Вревская“. Тя е посветена на изминалото столетие от Освобождението на България, а вечно пустата и обширна селска поляна сега прилича на ритнат по невнимание мравуняк – артисти, статисти, технически лица, оператори, организатори на продукция и каквото се сетите още, се щурат в различни посоки. Вълнуващата суматоха е привлякла децата от всички околни села, налягали по околните поляни в съзерцание на киномагията, случваща се на живо пред очите им. Тук те могат дори да зърнат отблизо вече легендарния Стефан Данаилов, а сред осенените с този рядък житейски шанс малчугани е и единадесетгодишният Слави Трифонов. През този приятно топъл август Учин дол е центърът на света, а новопостроената къща, появила се от нищото, е съсредоточила в себе си хиляди погледи от околните възвишения…
Снимките приключват почти по времето, когато на десет километра от Учин дол вратите на Народната школа за запасни офицери (НШЗО) в Плевен се отварят за поредния набор бъдещи защитници на народната родина. Сред взводовете на мотострелковаците от Втори район на НШЗО са и бъдещите възпитаници на Школата на МВР, с филиали „Милиционерски курсове“ и „Пожарна охрана“ в Симеоново. Един от тях е школникът Борисов (Бойко), на когото е зачислена лека картечница. В пехотното отделение от осем човека има шест автоматчици (АК 7.62), един с РПГ (ръчен противотанков гранатомет) и един с лека картечница (РПК). Леката картечница никак не е лека – тежи около пет килограма без боеприпасите. Леката картечница, всъщност, е тежка…отговорност.
Сигурно и това е причината по време на едно от паметните учения на бегом, за които школниците пеят: „Ти помниш ли Бала баир и Гривица…“, да се случи следният прелюбопитен епизод. Останал без дъх и дух след изтощителния бяг в пълно бойно снаряжение, школникът Борисов внезапно спира и без да се замисли… хвърля леката тежка картечница в съседния дол. Всички гледат като втрещени. Командирът на взвод – млад старши лейтенант – крещи: „Школник Борисов, какво правиш, бе! Това е за военен съд!“. Разбира се, съд няма, картечницата е надлежно вдигната от земята, прилежно почистена и прибрана в оръжейната „пирамида“ във Втори район на НШЗО…
Ако днес пътувате по пътя Плевен – Беглеж, очите ви напразно ще търсят в околностите на село Учин дол (Тодорово) красивата постройка на два етажа. Поляната е пуста точно както в ранното лято на 1977 г. Филмовите декори, също като политическите Къщи от карти (House of Cards), са мимолетни в своята временна полезност…
Младият старши лейтенант от учението отдавна не е между живите, но сигурно и до последно се е чудел (спомняйки си своя крясък от онзи миг) можеш ли в мир и бой да се довериш на школник, който хвърля леката картечница в съседния дол…
P.S. По стечение на обстоятелствата пишещият тези редове (за разлика от Плутарх) бе точно като героят Форест Гъмп (от едноименния филм на Робърт Земекис) съвсем наблизо – и във времето и на мястото, когато разказаното по-горе се случваше…
