Намираме се в период, в който политикономическата наука, характерна за края на ХХ-ти и началото на ХХI-ви век, е достигнала и преминала етапа на своята зрелост, като в много отношения тя вече няма верни отговори; наред с този феномен, в процес на упадък е и свързаният с него Zeitgeist („Духът на времето“), характеризиращ се с политически либерализъм, икономически глобализъм, културен партикуларизъм и природен консумизъм.

Най-малко две са обстоятелствата, които ни налагат да мислим в тази посока. Първо, предписанията, предоставени както от сериозни „класически“ икономически аналитици (Смит, Рикардо, Маркс, Кейнс, Фридман и други), така и от политически идеолози (от Рейгън и Тачър, до Сорос и Шваб), въпреки че изглеждаха като солидна постройка, се оказаха паянтова конструкция, която не може да подслони и реши проблемите на настоящето и бъдещето. Икономическата наука, независимо от натрупванията, е с диагноза „остра недостатъчност“ на обясненията и на решенията. Второ, и което е по-същественото, последните три десетилетия ни убедиха, че спазването на тези предписания на практика могат да доведат до хронична ерозия на общества, икономики и природа. Искате пример ли? Вижте България!

Освен това, някои страни, които се отклониха от „правилния път“ на политическия либерализъм, икономическия глобализъм и децентрализацията на решенията, в някои отношения започнаха да се развиват не по-малко успешно от „най-добрите примери“, които пък – странно или не – социално се срутиха (в пандемията, в неравенствата, в културните противоречия и т.н.), а икономически – стагнираха. Следователно, времената от 1980-2022 г. отговарят на критерия за период в развитието на политическата икономическа теория и нейното приложение на практика, при който се привилегироват отвореността на икономиката и се залага преди всичко на частните инвестиции и търговията. Този период обаче приключва, затова е вярна констатацията на известния американски Институт „Рузвелт“: „Вашингтонския консенсус е мъртъв!“.

Затова е детински наивно ширещото се обяснение на неблагополучията с тезата „Путин е виновен за всичко“. Сериозните анализи, които са малцинство, но все пак ги има, твърдят че и пандемията, и инфлацията, и държавните дългове и т.н., са повече „домашно приготвени“ от нашите страни, отколкото са привнесени отвън. Затова и супергероите от „глобалните елити“, притежаващи финансова и политическа власт, които си направиха поредната среда в Давос през м. май, не успяха да намерят формула за решаването на глобалните проблеми, освен мантрата за „глобално нулиране“. А мотото на срещата беше „Историята в повратна точка: правителствени политики и бизнес стратегии“, като „повратната точка“ препоръчваше „още от същото“: правителствени политики в полза на най-богатите.

Всъщност тези, които препоръчват „глобално нулиране“ за обикновените хора, по време на пандемията и войната в Украйна празнуваха „експлозивно“ нарастване на корпоративните си печалби. Иронията от Давос се крие във факта, че много от причините, поради които имаме инфлация и неравенство днес, се дължат на влиянието на точно тези „изключителни“ хора, които се справят лично много, много добре. Същевременно, според поредния доклада на Oxfam, озаглавен „Печалба от болката“, милион души по целия свят са тласкани в „крайна бедност“ на всеки 33 часа по време на пандемията, като в същото време е „произведен един нов милиардер“. Пандемията беше много добра за класата на милиардерите - 10-те най-богати хора в света притежават повече богатство от най-бедните 40% от човечеството. През същия период богатството на милиардерите се е увеличило с 42% - повече, отколкото през предходните 23 години. Такава абсурдна глобална подредба на богатството би трябвало да бъде пиронът в ковчега на сегашната икономическа система. Ключовите области на пандемичната печалба, които Oxfam изтъква в своя доклад, са храната, лекарствата, енергията и технологиите – опиращи до основните човешки нужди.

Да обобщим: основната формула на „Вашингтонския консенсус“ – „С десни мерки се постигат леви цели“, е оборена от фактите. Всъщност богатството тече от долната по-бедната част от хората към най-заможните в обществото, т.е. „С празни обещания се постигат десни цели“! А това е основен недостатък на дизайна на обществената система, тя ерозира и банкрутира.. Не е нужно да си Бърни Сандърс или Корнелия Нинова, за да го разбереш: икономика, базирана върху пазарния капитализъм, е устроена в полза на богатите!

Затова изместването на основния въпрос от дискусиите към повърхностни от типа: „Путин е виновен за всичко“ (руската икономика е по кройката на „Вашингтонския консенсус“ и съветите на МВФ, впрочем); „Равенство между половете“ (какви и колко да са те), „Да влезем или не в еврозоната?“ (където никой не ни кани) и други от този тип, колкото и да са важни, не стигат до „ядката“ на проблемите. А тя е: ако твърде много богатство се концентрира „на върха“, настъпва време то да бъде преразпределено към „дъното“. Става дума и за неравенствата между страните, и за неравенствата вътре в страните. Това е!

Пак в този дух ще си позволя да цитирам небезизвестния Николай Василев от тази седмица: „Ако на голям форум с участието на инвеститори трябва да кажем какви са предимствата на България, можем да посочим само ниските преки данъци.“ Представяте ли си колко трябва да е примитивна една икономика, за да се хвали само с ниските данъци?! Типичен пример за „бананова“ пазарна икономика и олигархична (уж) демокрация!

Но когато печелиш повече от много добре, както те е грижа за останалите, които пропадат към дъното?! Когато трупаш богатства с космическа скорост, защо трябва да знаеш че някаква си там хиперинфлация подяжда спестявания и доходи на милиони, нали ти си си по-добре от тях?! Просто акцентирай върху „зависимостта от руския газ“ и „хибридните атаки“, като водиш „стадото“ за носа! Впрочем, воденето на другите за носа не означава че си истински водач…

И да илюстрираме подобен тип „водачество“ с въпроса за сегашната хиперинфлация (до 2% се определя като „ниска“, до 4% - като тревожна, над 4% - като „хипер“). Точните изследвания на Института за икономическа политика в САЩ показват, че в Съединените щати набъбналите корпоративни печалби представляват 54% от причината за инфлацията; разходите за заплати са допринесли само с 8%, а други разходи за вложени средства 38%. За разлика от сега, през предходните три десетилетия разходите за труд са представлявали 62% от инфлацията, увеличението на цената на вложените материали 7% и увеличените печалби с 11%.

Следователно повече от половината от хиперинфлацията се дължи на политическата власт на транснационалните корпорации и неконтролираното им печалбарство. Към „най-вампирските“ корпорации задължително трябва за причислим компаниите за изкопаеми горива, Big Pharma, Big Tech и латифундистките агробизнесите, които пожънаха огромни печалби през последните две години. Да подчертаем, четирите агробизнеса, контролиращи над 70% от световния пазар на селскостопански стоки (не са Русия и Украйна, нали разбирате), са увеличили богатството си с 65% през пандемичните 2020-2021 г., или с около 20 милиона долара всеки ден. Повече производство ли?! Не, просто по-високи цени на същата продукция, за да се трупат баснословни печалби!

Пред лицето на такава глобална корпоративна власт се нуждаем от много по-съгласувани действия на гражданите и демократичните механизми, ако искаме да имаме някаква надежда да оставим тази антиутопия зад гърба си.

Но ако диагностиката на влошеното „здравословно“ състояние на обществата и икономиките е правилно очертана, то какво трябва да се предпише за лечението им? Със сигурност не е „повече от същото“, което е приемано като медикамент до сега!

Има индикатори, които показват, че даже в нашия Европейски съюз, който на пръв поглед се е фокусирал само върху „спечелването на войната в Украйна“ (пропагандистка реторика, която се ползва, за да омаловажава съществените проблеми), има промяна на „медикаментите за оздравяването“, казано по друг начин, за „промяна на курса“. Ако ЕС до скоро беше преди всичко търговско обединение, което няма единна външна и вътрешна политика, то пандемията наложи повдигане на центъра за вземане на решения на най-високо ниво, а не го остави на националните правителства; по същия начин се подхожда и по повод на общата външна сигурност – производството и покупките на военна техника, както и защитата на общите граници, ще се координират от макроцентъра, а не от отделните правителства (където имаше огромна корупция при сделките); енергийната сигурност вече няма да е „национална“ а общоевропейска; „позеленяването на икономиките“ също се вписва в общата стратегия. Тези политики, характеризиращи „промяната на курса“, са илюстрация на едно необходимо „поумняване“ в посока на „главния мозък“.

Но само едно „поумняване“ не е достатъчно за цялостното оздравяване на обществата и икономиките. Европейския съюз трябва да се интегрира не само финансово и инвестиционно (единното евро е пак в този порядък, колкото и да се пъчим с този „последен суверенитет“, докато искаме повече еврофондове), но и радикално в още повече посоки. Все още няма общ план за сближаване на равнищата на социално-икономическо развитие (от липсата му страда и България!), няма стратегия за рязко намаляване на несправедливото неравенство както вътре в страните, така и между страните-членки; отсъства обща стратегия за развитие на науката и научното обслужване и т.н. Но понеже проблемите чукат яростно на вратата на ЕС, много е вероятно това да се случи в обозримо бъдеще, въпреки че интересите на европейската и на световната олигархия са точно в обратната посока.

Що се отнася конкретно до България, то тук проблемите са „на квадрат“, което е „естествено“ за най-слаборазвитата и най-експлоатираната страна-членка на съюза. Да ги синтезираме в седем посоки:

Необходим е висок икономически растеж за достигане на средното ниво в ЕС в обозримо бъдеще. Става дума за поне 5% средногодишен темп, което няма как да се случи само с преки чуждестранни инвестиции (или един завод за батерии). За тази година се предвижда анемичен икономически растеж от 2,1%, а в Еврозоната – 2, 7%, което означава поредно отдалечаване от останалите страни! Икономиката трябва да заработи, вижте какво казват в САЩ – новият девиз е MAWA (Накарайте Америка да работи отново). Икономическата медицина съветва: повече държавни инвестиции в обществения сектор, за да си стъпим на краката, а не раздаване на „помощи“ на всеки, който хленчи по-телевизионно.

Необходима е стабилност на цените и борба против инфлацията над 2%. Въпреки че хиперинфлацията в България е безпощадна, не трябва да ни радва че други страни, препоръчвани като „най-добри практики“ от сектата на пазарните фундаменталисти, са още по-зле: най-значително е поскъпването на цените в Естония – 20.1%, следвано от това в Литва – 18.5% и Латвия – 16.4%. Във всичките тези страни, включително и в България, чуждестранните „инвеститори“ и силните местни олигарси вдигат инфлацията чрез надуване на корпоративните печалби. И никакъв нулев ДДС няма да ги спре, нито пък облагане на „свръхпечалбите“ със задна дата. Едно, че това е незаконно със задна дата; второ, че въпросът кое е „свръхпечалба“ е спорен – дали над 8% или над 15% годишно; трето, че компаниите крият успешно печалбата чрез странични разходи или в офшорки; четвърто, че частниците настояват само държавните компании да се облагат, а техните лични печалби - не. Спасението е в посока силно развитие на държавния сектор като конкурент на частния. И като отклонение – няма нужда да се спори за „влизане в еврозоната“, докато ни се смеят на инфлацията отвън.

Необходимо е намаляване на задлъжнялостта на държавата под 3% от БВП, както и на частните дългове. Планираният бюджетен дефицит за тази година е над стандарта в размер на 3,7%, което е недопустимо, особено при „смазана корупция, за което се хвалим без основания. В ЕС ще е по-нисък – 3,6%, но и там е много висок. И по тази линия засега оставаме в „чакалнята на еврото“.

Необходимо е намаляване на социалното неравенство. Не е тайна, че производството на милиардери и милионери в България надминава това в останалите страни на съюза. Затова онова, с което се хвалим – „ниският плосък данък“ и ниските данъци върху богатството, всъщност е основна причина за бягството на стотици хиляди български граждани в „по-равните“ (по отношение на доходите и жизненото равнище) страни. Засега обаче четворната коалиция „Орел, рак, щука и БСП“) няма мераци да промени олигархичното неравенство. Е, друг ще ги смени и толкоз… Но няма да ГЕРБ-СДС.

Необходимо е членство в Еврозоната и Шенген. 32 години за това не стигнаха, 45 години ли трябват? Без тях ще сме по-далече от каците с медеца; наложително е „ускорение“ в тази посока.

Необходимост е преструктуриране на енергетиката, на веригите на доставки и преход към „зелена икономика“. При най-оптимистични разчети това трябва да се случи до 2030 г.; при финансови сметки – с помощта на около минимум 160 млрд. евро. Ясно е че това няма как да се реализира със „собствени сили“, налага се да бъдем по-настоятелни към общия европейски бюджет.

Необходимо е „въоръжаване до зъби и до стотинка“ или съжителство в „световен мир“. В това отношение България е „последна дупка на кавала“ в световните отношения, задоволявайки се с включване към общия хор на евроатлантиците, зад който надзъртат диригентите от военно-промишлените комплекси, които се хранят от войните и продажбата на оръжие на всеки, навършил пълнолетие. Не е радостна ситуацията, особено от тезата че „нашите войни са добри, чуждите – не“ (същото се отнася за олигарсите – нашите са „добри“).

Ако погледнем още по-обективно, „Духът на времето“ изисква рязка и радикална промяна на „лечението“ на обществата и икономиките. В такива времена овчарят не трябва да бъде овца.

Боян Дуранкев, Стандарт