1.
Контрареволюцията е драматичният и често дори кървав провал на революцията заради неспособността й да задържи политическата власт. Тя е сигнал, че социално-икономическите процеси, довели до смяната на властта, не са завършени и условията за узаконяването на новата система не са узрели. Класовото разделение не е достатъчно ясно и категорично оформено и проявено. Поради това старото още не си е отишло, а новото още не е напълно готово за отредената му роля.
Тази неустановеност обаче е носителка на жестокост и жажда за отмъщение, страх, паника. Хората не са се освободили от едното напрежение, а вече се натоварват с друго, което е по-тежко. Извършва се реставрация, ала възстановената власт е малко или много чужда на момента и затова тя е груба и арогантна, за да може по-бързо и лесно да измести досегашното статукво. То, от своя страна, няма навици и не знае как да постъпва.
Контрареволюцията се извършва в цялата държава и реставрацията е върху всичките й институции – едновременно върху централната и местната власт, обществения живот, в морала и нравствените ценности. Променя се властта. В редки случаи се реставрира и самата социално-икономическа система, като се възстановява собствеността върху средствата за производство и в някаква степен и на икономическите отношения. Но това се случва, когато революцията е извършена в много ранен етап на промените в икономиката и икономическите отношения и все още по естествен път те не са се променили.
Политическата власт най-трудно и най-късно се установява от революцията. Икономическата обикновено вече принадлежи на новите съсловия, а управлява все още класата, която е изключена или силно е ограничена в стопанския живот. Затова и зрее революцията, която да хармонизира окончателно отношенията между различните власти, като ги придаде на новите икономически и политически субекти. Политическата власт, когато стане факт, ще започне да създава условията, в които икономиката ще се развива безпрепятствено; ще се променят законите, правилата и нормите; парите ще заработят уверено и безпрепятствено за новите стопани. Когато тя се установи, вече ще има натрупан опит, който ще позволи да се направи анализ и се изработи онова, което ще бъде най-добро и най-полезно.
Виждаме, че по същество революцията е смяна на обществено-политическата и икономическата система, която започва с установяване на нова власт в стопанския живот, на нов тип собственост и с утвърждаване на нови икономически отношения. С това се оформя новата класа на капиталиста и буржоата. Тогава необходимостта от смяна на политическата власт е особено остра и се извършва вторият етап от революцията. Със смяната на политическата власт завършва революцията – ако, разбира се, е успешна и окончателно е разрушила старата система и е унищожила предишната господстваща гласа.
Но ако този резултат е колеблив, се появява възможност за реставрация на старото. Това възстановяване се извършва с контрареволюцията.
В Европа почти всички буржоазни революции биват последвани от реставрации на властта на аристокрацията. Но не и на икономическата система. Очевидно капиталистическата система е достатъчно силна и здраво се вкоренява в стопанския живот и преодолява всякакви трудности и пречки. Дори и тогава, когато условията са неблагоприятни и стопанството на държавата е твърде изостанало, бедно, раздробено. Тогава процесите текат по-бавно, но не спират и радикално променят икономиката. Тогава по-трудно се формира политическата власт, защото липсва класата на едрата собственост, която обикновено първа застава начело на буржоазната държава. При слаба власт и все още жива аристокрация, винаги зреят условия за реставрация и контрареволюция.
2.
В българската история на модерната епоха не може да се говори за контрареволюция и реставрация. Самата буржоазна революция е по-особена, защото протича в съчетание с национално-освободителната, а националното освобождение се постига с Руско-турската освободителна война от 1877-78 г. Учредяването на независимата българска държава слага края и на буржоазната революция. Извън Османската империя, която е все още полу феодална държава, е невъзможно да се извърши контрареволюция и реставрация на феодализма.
Но в българската държава протича една друга революция – особено през ХХ век: социалистическата. До средата на века тя няма солидна икономическа и класова основа. Условията за нея не са твърде благоприятни, защото бавно се развива промишлеността, а с това се забавя оформянето на индустриалния пролетариат. Знае се, че този пролетариат е главният двигател на социалистическата революция.
Така или иначе непосредствено след Първата световна война в България се появи една особено и много важно явление – селското движение. То набира изключителна сила – особено на фона на политическата и икономическата немощ на българската буржоазия. Социалните неравенства, получени от тежките икономически кризи и особено от разрухата на водените от България войни, се задълбочават нетърпимо и предизвикват остри, неразрешими антагонистични социално-политически конфликти. Подобни конфликти никога не се решават с търпение, преговори, призиви за единство, в спокойствие и мир. Защото са породени от системата и могат да бъдат премахнати единствено с премахването на тази система, която ги поражда и задълбочава. А това става с революция!
По същество идването на власт на Земеделския съюз през 20-те години е такава именно революция – социалистическа по смисъл и характер. Макар че извършителите й да нямат това съзнание и дори да се осъзнават като чужди и враждебни на марксизма, комунистите и социализма. Революцията не винаги познава себе си, но тръгва с идеи, които са нейни, и класа и политически субект, които я признават. В такива случаи обаче установената от нея политическа власт е слаба, действа неуверено и некомпетентно, поради което предизвиква недоволства дори у тези, които иначе я подкрепят и пазят. Тя става лесно уязвима и компрометира революционния порив и резултата от него. Защото сама не зная коя и каква е и действа като друга, различна от тази, която е всъщност.
Досегашните социалистически революции, в това число и руската от 1917 г., имат една изключително важна особеност. Те най-напред установяват политическата власт, а след това започват да изграждат икономическата система във всичките й аспекти и проявления: от собствеността върху средствата за производство до икономическите отношения. Тя налага изключително силна политическа власт, която не позволява каквато и да било съпротива срещу революционните изменения в икономиката и собствеността. И най-вече при ликвидирането на буржоазната класа. Затова и Маркс изисква тази власт да бъде непременно диктатура на пролетариата! Иначе т. нар. „буржоазна демокрация“ бързо ще реставрира капитализма.
Както и става със „земеделската революция“ и опита й радикално да промени държавата. Свалянето на политическата власт се извърши с военен преврат (9 юни 1923), но по същество той е контрареволюция, която доведе до реставрацията на старата власт. И създаде повече гаранции за неприкосновеността на системата. Последвалото въстание от 23 септември с. г. бе неуспешен опит за отмяна на контрареволюцията, но то нямаше никакви нито политически, нито икономически, нито социални аргументи, за да бъде успешно и за потвърди опитите на БЗНС за революция.
На 9 септември 1944 г. бе извършен военен преврат, който свали тогавашната власт и постави началото на социалистическата революция в България. Това стана с помощта на Съветската армия, която в преследването си на хитлеристката германска армия навлезе в България. Тази революция е нещо съвсем различно от хаотичния опит през 20-те години на земеделците. Тя бе извършена по вече проверен образец и с отчитане на значението на политическата власт, под чието ръководство трябва да се смени изцяло буржоазно-капиталистическата икономическа и политическа система и се установи социалистическата.
Няма да анализирам случилото се в България през всичките 45 години, през които тя се развиваше като социалистическа. В случая по-интересно е как зрее контрареволюцията и очакванията за реставрация на капитализма. Защото извършената контрареволюция в края на 1989 и началото на 1990 г. не е внезапен акт, а продължителен процес с особености, които трябва да се познават.
Тази контрареволюция се извършва по малко по-различен модел от този, по който бе осъществена социалистическата. Не бе възможно да се смени политическата власт с друга, различна от комунистическата. Тя нямаше откъде и от кого да бе формирана и наложена, защото старите класи и съсловия, политически партии и организации от пред 1944 г. бяха напълно ликвидирани и бе невъзможно да се възстановяват през всичките изминали 45 години. С тази задача бе натоварена самата комунистическа власт, която трябваше да формира правителство, на което да се възложи разрушаването на социалистическата система както в икономиката, така и в политическата и социалната сфера. Очевидно проектът бе отлично замислен и осъществен както в неговата механика, така и в психологическата подготовка за промяна в общественото съзнание, за да се избегнат сътресения, недоволства и бунтове. Смяната на системата трябваше да се извърши като „перестройка“, в която да се премине към „пазарна икономика“. А самата пазарна икономика трябваше да се представи като органично присъща на социализма, която е била отречена от ръководителите на социализма и това е довело до провала на цялата социалистическа икономика.
3.
Стратегическите проектите „студена война“ и „глобализация“, влезли в действие непосредствено след края на Втората световна война, са другото име на контрареволюцията за реставрация на капитализма. Те отчитат много точно и внимателно възможностите на социалистическата система в света, нейните слабости и допустимите точки, където може да бъде ерозирана, а след това и напълно разрушена (едновременно отвътре и отвън).
Тази възможност за ерозия и разрушаване произлиза от трансформацията на пролетариата от революционна сила в носител на диктатура, а след това и заедно с това, може би, на владетел на собствеността върху средствата за производство и носител на политическата власт. Тази класа рязко промени характера си с овладяването на политическата власт. Пролетариатът придоби собствеността и политическата власт, но изгуби революционния си характер и съзнанието, че е основата на системата с целия комплекс от отговорности и задължения по установяването на системата, нейното развитие и укрепване във всичките й аспекти. С взимането на властта пролетариатът престана да бъде пролетариат. Или поне така му бе внушено.
А собствеността, която бе наречена социалистическа, бе държавна, общонародна, а не негова. Тя нямаше как реално да бъде негова, защото една собственост винаги има своя конкретен, а не абстрактен притежател. Конкретността на отделните собственици произвежда и съзнанието за класова принадлежност и собственост. Затова и пролетариатът се отчужди от „своята“ собственост, а с това и от себе си и своята първоначална същност. Той вече нямаше как да възприема себе си за отговорен и виновен за несполуките на системата, за икономическите кризи и забавянето на икономическото развитие и въвеждането на новите технологии.
В общи линии държавата и властта на социализма са силни, но са принудени сами да се охраняват. Защото класата, която уж го и е създала, я няма и няма кой да ги пази и осмисля. Това обстоятелство породи проблем, който социализмът не успя да разреши. Той не посмя дори да го открие и осмисли.
В същото положение се оказа и идеологията. Тя също нямаше класов характер, макар постоянно да се повтаряше, че е класово-партийна идеология, комунистическа. Тя може и да е била такава, ала я нямаше класата, която трябваше да я изповядва, за да бъде реално такава. Това бързо я изхаби, превърна я в демагогия, в думи, които все по-малко означаваха нещо. Самите й проповедници започнаха да не й вярват, защото живееха реален живот, а идеологията се мъчеше да ги убеди, че животът им е много хубав, лесен, богат и удобен.
Получи се абсурд, който всички виждаха, признаваха го в приятелски кръгове, ала никой не смееше да го обяви публично. Очевидно бе, че така повече не може да се живее; че системата навлиза в криза, от която няма да има излизане; че нещата загниват, обезценяват се и се обезсмислят и е въпрос на време да рухнат окончателно. Предприеманите реформи в икономическите механизми и в политическото устройство на обществото и държавата, смяната на ръководните кадри от най-високо равнище не променяха положението.
Какво означаваше всичко това?
Враговете на социализма имат лесен отговор: системата е нежизнеспособна и не устоява на условията. Тя е негодна да осигури нормални условия за живот, развитие на икономиката и технологиите, на човешката личност.
В крайна сметка този отговор се оказа верен, ала не по презумпция, а по стечение на обстоятелствата и поради натрупване на грешки и отказ от основните принципи на социалистическата теория и идеология. Някои твърдят, че марксизмът бил превърнат в догма и поради това не можел да откликне на измененията във времето.
Ако марксизмът наистина е бил станал догма, то в никакъв случай не биха се допуснали толкова много тежки и фатални грешки в неговото прилагане. Марксизмът просто не се познаваше и почти не се прилагаше в устройството на обществото и държавата. Комунистическата партия повтаряше, че е марксистка, но по същество се бе отказала от марксизма, за да заслужи благоволението на големите капиталистически държави и за да получава от тях технологии, суровини и пазари.
Една социално-икономическа и политическа система е силна и непобедима, когато притежателите на собствеността я пазят и бранят от посегателствата върху нея. Тези притежатели са нейната социална основа, която никога не се отказва от нея и не я изостава и в най-тежките й моменти. Социализмът изгуби тази своя база. Или по-точно, не успя да я създаде. Двете основни класи – работниците и селяните, не се осъзнаваха в себе си и за себе си. Но искаха да живеят добре, магазините да са пълни и стоките да се продават на достъпни цени. А каква е системата, която трябваше да им го даде това, за тях беше безразлично.
Не беше кой знае колко трудно такава система да бъде атакувана, разложена и разрушена.
4.
Можем да говорим за измени, предателства, саморазрушения и т. н. на социализма и за тях да обвиняваме конкретни личности. Такива хора и в Съветския съюз, и в другите страни от социалистическия блок, в това число и в България, имаше в изобилие. Те извършваха своите предателства по различни начини и с различни средства. Но главната причина за победоносната контрареволюция и успешната реставрация на капитализма бе в самата социалистическа система, в нейното неправилно устройство и несъобразяване с принципите, които Маркс и Енгелс бяха формулирали. След установяването на социалистическата система се оказа, че тя е „ничия“ и че грижата за нейното състояние се поема единствено от властта и идеологията.
В тази среда симптомите на заболяванията на обществото проличават най-отчетливо върху интелигенцията. По нея лесно можем да съдим за характера, посоките и интензивността на протичащите процеси.
Ролята на интелигенцията в българския свят винаги е била изключително важна, но никога не е изучавана задълбочено. А и самата интелигенция рядко се е осъзнавала като фактор в обществения живот.
Истинската интелигенция има свое собствено битие, което е свързано с общественото, но е и достатъчно автономно, за да й осигурява самостоятелност в поведението и мястото й в обществения живот. Тя има нужда от тази автономност, защото формулира нравствените ценности, тълкува явленията, пресъздава живота, критикува обществените порядки и тези, които ги установяват. Призванието й е да осмисля националния живот, да го въздига и направлява. Интелигенцията е съдник, но и водач на народа и нацията. Затова не може да съществува, щом е принуждавана да обслужва волята на властта, да се подчинява на правилата й.
По времето на социализма интелигенцията бе поставена в сложно положение. От една страна тя бе толерирана и бе й осигуряван добър живот – поне в материално отношение. Държавата според своите възможности й даваше необходимото, за да не се чувства ощетена и изпитанията й да бъдат по-малко. От друга страна обаче срещу това от нея се изискваше да одобрява винаги и в пълна мяра действията на властта и идеологията.
Властта осъзнаваше, че броженията срещу нея започват винаги в средите на интелигенцията и бързаше да предотврати тази опасност. Интелигенцията прие тази си роля. И не позволи из нейните среди да се открояват големите интелектуалци, които да говорят от нейното име и да изразяват несъгласия и възражения. Такива интелектуалци нямаше кой знае колко и не беше трудно да бъдат изолирани и потискани. За сметка на това полуинтелигентите се наплодиха в изобилие. А те винаги са готови да се съгласяват и да правят, каквото им се разпореди. И понеже са много, въздействието им върху цялото съсловие е силно и във всички случаи разрушително.
Полуинтелигентът бързо се наложи като водещ сред интелигенцията и интелектуалците. Той е изобретателен, активен, жив и неуморим. И „където не го сееш, там никне“. Неговият образ измести истинския образ на българската интелигенция и успя да формира ново впечатление за нея – както в обществото, така и в самата нея. Това става очевидно в началото на 70-те години на ХХ век, когато започва и упадъкът на системата и колективистичният тип общество се разпада неудържимо.
Обезсилването на интелигенцията обезсилва до крайност цялото общество. Контрареволюцията очевидно познаваше този обществен закон и го приложи точно, на място и навреме. Но, забележете, не като подчертаваше слабостта на интелигенцията и господството в нея на полуинтелигента, а като я хвалеше и окайваше, че я потискат, онеправдават и лишават от възможности за пълноценни изяви. Т. е. като я ласкаят. Но точно чрез ласкателствата се подчертаваше нейната непълноценност.
Срещите на гостуващите на официално посещения президенти на Франция и Германия с „отбрани“ интелектуалци, закуските с тях, разговорите трябваше, от една страна, да проверят доколко интелигенцията е готова да възприеме контрареволюцията и реставрацията. А от друга страна да установят адекватността на този проект. Интелигенцията носеше симптомите на заболяванията на обществото и щеше да покаже на опитните наблюдатели и анализатори доколко тези болести са истински, сериозни и смъртоносни, за да се пристъпи към конкретни действия. Обществото трябваше да не забележи, че се извършва контрареволюция и реставрация. В това щеше да го убеждава интелигенцията. И по-специално полуинтелигентите, които щяха да намерят примитивните думи, с които да се залъжат хората.
5.
Понеже никой не подозираше какво се случва и какво предстои да се случи, свалянето на Тодор Живко на 10 ноември 1989 г. бе посрещнато с огромна радост и като истински народен празник. Обществото бе напълно убедено, че каквото и да дойде от тук нататък, ще бъде по-добро и полезно от билото до тук. Обещаваше се и то със съзнанието, че непременно ще се случи, изобилие от материални блага – такива, каквито продават и купуват в западните държави. Никакво съмнение, че ще бъде по-лошо и много по-трудно. Така уверяваше и ръководството на БКП. Никой не се и усъмняваше в обещанията и уверенията.
Изведнъж всичко онова, което отбелязах като утвърждаваща се характеристика на българската интелигенция, доминирана от полуинтелигента, се прояви с пълна сила. Дойде техният звезден час!
Тези хора повярваха, че е дошло времето им и с всичката си енергия се впуснаха „да сменят системата“, да развенчават „номенклатурата“ и да налагат „европейските ценности“. Всички те се оказаха „репресирани“ от комунизма, лишавани от възможност да творят и показват своето творчество. И без никакви задръжки започнаха да развенчават довчерашните класици на „социалистическия реализъм“.
За историята тези „разобличения“ нямат никакво значение, защото са чиста проба проява на комплекси. Но конфигурацията на явлението е показателно и изключително важно. Напред не случайно излиза това шумно стадо, представящо се за интелектуалци. То трябва да озвучи по нов начин, с нови думи и сила на звука обществото, да го прикове към миналото му, което не познава, да го впечатли и дори потресе с несправедливостите, вършени от предишните управници. Така то трябва да се подготви за следващите акции, които постепенно ще изместят гледните точки и от тях ще се заговори вече наистина „за смяна на системата“ и отричане на социализма.
Този призив отново ще бъде подет от въпросната интелигенция и ще бъде повтарян от нея до безкрай. Но тя ще възприеме много остри думи и изрази, отнасящи се до „номенклатурата“ и „комунистите“. Нейната активност ще бъде толкова висока, че „номенклатурата“ и „комунистите“ ще започнат да се оправдават и плахо да обясняват, че не са били толкова лоши. Тук трябва да приемем, че контрареволюцията вече е постигнала своята решителна победа и реставрацията на капитализма е навлязла в доста напреднала фаза, при която връщане назад не може да има.
Разбира се, могат да се приведат и други факти и явления, доказващи последователността в развитието на контрареволюцията. И вероятно по-точно ще я доказват. По-важното е да се види принципът на използването на интелигенцията като мощна ударна сила срещу „комунизма“. Тя среща навсякъде само плаха реакция и никъде никой не й се съпротивлява решително.
Дори и Българската комунистическа партия, която охотно приема да бъде екзекутор на социализма и реставратор на капитализма в България.
Не бива обаче да се смята, че интелигенцията играе някаква важна историческа роля. Самата тя по това време е изгубила почти напълно не само облика си, но и реалното си съществуване на съсловие с духовен характер и предназначение в обществото. Само заради това стана възможно да бъде използвана като активен ликвидатор на системата, която я създаде. Или по-точно, като фон, върху който се откроиха процесите и се притъпи възможния ответен удар, който евентуално би могъл да даден за спасение на революцията. Шумът на интелигенцията обаче успя да го заглуши и да привлече вниманието си върху себе си, а не върху опасностите, които контрареволюцията носеше със себе си и за бъдещото съществуване на държавата.
Но от тогава насетне българската интелигенция изобщо не съществува. И това е поука, която историята ни дава…
