Тези априлски пролетни дни българският Министър-Председател К. Петков от ПП „Поддържаме подмяната“ направи едно излишно посещение в Република Северна Македония. Той се държи като колониален слуга на американците и Урсула фон дер Лайен, безпрекословно изпълняващ всичко по всяко време и по всякакъв начин. И жаргонно казано „се набута в шамарите“, подготвени му от антибългарските македонстващи политици. Заведе „отбор юнаци“ на провокиращото действие с откриването на културен център „Иван Михайлов“ в Битоля.
Историческата оценка на огромното мнозинство от хората в Република Северна Македония е, че Ванче Михайлов е фашист. И колкото и да ми е неприятен българофоба Пендаровски (Президент на Република Северна Македония) той е прав – това посещение е провокация. Кой я подготви и проведе е въпрос засега без отговор. Дали само местни самодейци? Дали не са северномакедонското правителство и българофобските скопски служби? Кой използва историческата неподготвеност на Петков? Отговорът не решава главното – българската делегация неправилно посети това провокационно мероприятие.
Българският министър-председател, по известни причини, е исторически неподготвен по българска и балканска история. Но колкото ѝ да не знае истината за минали събития, той би могъл поне да прочете, това което пише, ако не в аналите на българската история, то поне в интернет, дори в Уикипедия. И щеше да се избегне провокацията. Неадекватна е и реакцията на българското Министерство на външните работи, в която се казва: „Особена тревожност буди фактът, че се правят опити за необосновано приравняване на България и българския народ с фашизма. Разпространяването на тенденциозно погрешни исторически интерпретации е именно една от причините, поради които имаме Договор за добросъседство и създадохме Съвместна комисия по историческите въпроси“.
Вярно, е че българският народ никога не е бил фашистки, но вярното е, че в България монархъг, Министерският съвет, голямата част от Народното събрание и висшия генералитет са действали по фашистки. Има известно различие в това, което казват северномакедонските официални политици и казаното от нашето МВнР. От Скопие (Пендаровски, Стойчевски, Мицкоски) ни казват, че не бива да се използва в българо-македонските отношенията името на „доказан сътрудник на хитлеристкия нацистки режим като мост за сближаване“. В македонската преса продължават определенията „бугари-фашисти“, но държавните и политически дейци вече не толкова често определят българския народ като фашистки, а в случая става дума само за Иван Михайлов.
Прословутият български тежкотонажен агент Иван, бивш гербаджийски слуга, като почитател на фашистки дейци в България, изрече оправдателната за Петков и Ганчовска фраза: „Иван Михайлов не е фашист“.
За да определим дали някой е фашист може да използваме народностният и библейски критерий: „По делата им ще ги познаете“ и „С какъвто се събереш, такъв ставаш“ („Кажи ми кои са ти приятелите и аз ще ти кажа кой си“).
Фашистки ли са делата на Ванчо Михайлов?
Ако погледнем някои факти от биографията на Михайлов и от повечето му дела през неговия живот, а не самовъзвеличаващите му спомени и добре платени съвременни соросоидни венцехваления, ще може да отговорим на въпроса. Ванче е роден в Щипско през 1896 г. и завършва образование в сръбскатата гимназия в Скопие. Следва право в София и става личен секретар на Т. Александров и председател на студентското македонско дружество „Вардар“, в което отстоява позицията, че борбата за Македония трябва да бъде за автономна държава. Някои историци свързват името на Ванче Михайлов с убийствата на Тодор Александров и Протогеров – дейци на ВМРО. След убийството на Т. Александров той оглавява крайно дясното ултранационалистическо крило на ВМРО. Започват, под ръководството и с участието на Ванче Михайлов, редица убийства на политически дейци не само от ВМРО (о), но и от БЗНС и БКП. През септември 1924 г. хората на Ванче Михайлов в т.н. Горноджумайски събития убиват около 35 души, македонски дейци от лявото крило на ВМРО, включително и известният политик и депутат в Народното събрание Димо Хаджидимов.
Да убиеш депутат не е ли проява на насилие, на противодържавен противобългарски тероризъм? Преди това македонстващите убийци застрелват на улицата и видният земеделец народен представител Петко Д. Петков. В началото на 1925 г. под ръководството на „големия демократ“ Ванчо Михайлов дейци на неговата организация убиват народните представители Тодор Страшимиров и Хараламби Стоянов. Знаем, че фашизмът е антидемократичен по своята същност, че той е терористична диктатура. Политическият терор и убийствата на политически дейци и дори обикновени членове на партии е един от най-същностите белези на фашизма.
Големи „демократи“ са били ултранационалистите от ВМРО на Ванче Михайлов. А нали ултранационализмът е главен белег, водещ признак на фашизма (Griffin R. The Nature of Fascism, 1991), при който интересите на нацията се поставят над всичко, над всички и всякакви други човешки ценности и интереси, над здравето и живота на хората. Тези наши ултранационалисти в името на българската нация и народ са убивали не само народни представители, но и общински съветници. На 24 август 1925 г. в с. Крупник (Благоевградско) извергите на ВМРО убиват 9 (девет) общински съветници от БЗНС и БКП, съветници избрани от пряко от народа. Малко преди това са убили на 13 и 14 юли 11 (единадесет) души в с. Градево (Благоевградско). Това че някой членува в някаква политическа партия може ли да бъде произволно убиван, без съд и присъда? Не е ли това белег на фашистки терор? През юли 1925 г. е върхът на „демократите“ на Ванчето. В с. Дъбница (община Гърмен, Благоевградско) Иван Михайлов се обявява за съдник, който стои над законите на Царство България.
Неговите паравоенни формирования (въоръжени чети и групи) самоприозволно задържат около 300 души македонски федералисти, земеделци и комунисти. Той лично назначава съдии (неправособни, не юристи), които съдят не по законите на държавата, съдят без осигурена юридическа защита, а съдят по някакви свръхнационалистически македонско-автономистки критерии. По такъв начин 79 души са осъдени на смърт и са изпълнени смъртните присъди. Наличието на паравоенни формирования, независимо от тяхното име и униформа не е ли белег на фашизма? Дейците на Ванчемихайловото ВМРО не са облечени в черни ризи (както в Италия) или кафяви ризи (както в Германия), но са въоръжени и се подчиняват на военни правила и заповеди, които са подобни на тези в Италия и Германия. Тези четници на Ванче Михайлов колят („Дядо Коле леко коли“) и разстрелват не потисниците на българите в Македония, а политически дейци и членове на партии в България.
Тези общоизвестни факти умишлено се прикриват от активния във Фейсбук Агент Иван. Той твърди за любимецът си Ванче, че „той е преследвал агентите на Коминтерна, които са се опитвали да налагат измислената македонска нация. Някои от тях наистина са получавали смъртни присъди от Ванчо Михайлов“. Кой има право в България да издава смъртни присъди? Не е ли това само държавният съд! Дали общинските съветници от с. Крупник, членове на БЗНС, са били „агенти на Коминтерна“? А известното решение на Коминтерна за македонска нация е било прието 10 години след като Ванчо Михайлов издава смъртните присъди над общинските съветници в Крупник, над федералистите, земеделците и комунистите в Дъбница, след убийствата на улицата на народни представители. Дали соросоидният историк Иван е недоучен или е просто платен манипулатор? Въпрос, чийто отговор знае вероятно само той.
ВМРО под ръководството на Ванчо Михайлов чрез своите паравоенни структури установява паралелна на официалната държавна своя терористична власт в Пиринския край на България. Там неговите „родолюбци“ дори събират паралелни с държавните данъци и такси пари за издръжка на организацията. Всички значими държавни назначения в Благоевградско стават с неговото одобрение. Самият той е привърженик на индивидуалния терор, не само в България, но особено във Вардарска Македония. От 1923 до 1934 г. продължават македонските междуособици и взаимни убийства в Пиринска Македония и в София. Това принуждава властта в България да забрани тази свръхнационалистическа организация, тероризираща цялата Благоевградска и Кюстендилска област, София и други части от страната. Ванче Михайлов и най-близките му сътрудници избягват в Турция, след това той е в Полша и накрая, след разгрома на Югославия през 1941 г., се установява трайно в Загреб в столицата на новопровъзгласената фашистка държава Хърватия.
Приятелите, съратниците и повелителите на Ванче Михайлов били ли са фашисти?
Около Ванче Михайлов се формира група крайни ултранационалисти, които в името на българщината се обявяват и действат като яростни сърбофоби и гъркофоби. Те провеждат съвместни действия с хърватските фашисти (усташи) в Югославия срещу сърбите. Формира се трайно лично приятелство между Ванче Михайлов и Анте Павелич. А кой е Анте Павелич (хърв. Ante Pavelić)? Това е основателят и ръководителят на Хърватското фашистко движение Усташи и държавен глава на фашистката държава Хърватия (1941-1944 г.), членуваща във фашисткия Тристранен пакт. През 1929 г.
Павелич пристига в София и е посрещнат тържествено от ВМРО и други македонски организации. На 14 април 1933 г. триото Иван Михайлов (македонски българин-ултранационалист), Анте Павелич (хърватски ултранационалист) и Хасан бей Прищина (косовски албански ултранационалист) изработват проект за съвместна борба срещу Югославия. След създаването на самостоятелната държава Хърватия през април 1941 г. Анте Павелич става държавен ръководител и усташките фашисти заемат цялата власт, създават множество концлагери, дори измислят и въвеждат в употреба специални ножове да убийства, наречени „сърбосеки“. И в Хърватия на постоянно местожителство, при приятеля Павелич, се установява Ванче Михайлов със своята кохорта български ултранационалисти.
Не е ли знаел Михайлов за това, което върши фашиста Павелич в концлагерите номера 1, 2 и 3 край Ясеновац, край Стара Градишка, Крапе, Брочице и др. където са убити десетки хиляди сърби и евреи? Живеейки в Загреб, Михайлов не спира да се интересува и намесва в събитията в Македония, да работи за реновиране на неговите стари връзки и организации на ВМРО. Известен исторически факт е създаването във Вардарска Македония на паравоенни формирования от местни жители под напътствията на Ванче.
Те се сражават срещу югославските (включително и македонските) партизани-антифашисти, сръбските националистически организации (четниците на Дража Михайлович) и подобни на тях гръцки националисти и комунисти в Егейска Македония. Тези отряди са формирани предимно от привърженици на ВМРО на Ванче Михайлов и по инициатива на Скопския полицейски началник и са одобрени от българския министър Петър Габровски (МВРНЗ) – един от създателите на българската фашистка организация „Ратничество за напредък на българщината“ (Ратниците). Тези паравоенни отряди са наричани контрачети. Имало е 9 такива антипартизански контрачети – Битолска, Велешка, Прилепска и др.
От Загреб Михайлов поддържа връзки с фашистите на Мусолини и специалните служби на нацистка Германия, дори се твърди, че е тясно свързан с тях. Негова е идеята за създаване на самостоятелна македонска държава. Тя е била обсъждана от фашистките ръководители в Рим и Берлин, особено след присъединяването на България към Тристранния фашистки пакт. Историците само мълчат дали в тази идея на Ванче се е предвиждало в самостоятелна Македония да се включи и Благоевградско?! Ванче Михайлов си сътрудничи и с Хайнрих Химлер.
А той не е ли бил фашист? И получава от него съгласие в зоната на Егейска Македония, извън зоната на администриране от Царство България, да се създадат български батальони за борба с антифашистите. Такива са създадени през март 1943 г. И в Егейска Македония се започва не само и не толкова борба с гръцките и македонобългарски комунисти, сражаващи се срещу немските окупационни войски, но междуетнически (българо-гръцки) сражения и убийства. Възниква естественият въпрос: защитават ли дейците на ВМРО немските интереси, изразени от Химлер в съглашението с Михайлов? Съместното действие с фашистки дейци не е ли съвместната дейност с фашисти и дали това е обикновен български патриотизъм или е обикновен фашизъм?
Малко преди Девети септември 1944 г. тогавашният министър на вътрешните работи и народното здраве проф. Ал. Станишев (агент на Гестапо в България) предлага на ръководството на фашистка Германия създаването на Независима Македония, която да бъде в обхвата посочен от Хитлер през 1943 г. – от Лесковац до Елбасан и Воден и под защитата на Вермахта, т.е. цяла Вардарска Македония заедно с части от днешните Гърция и Албания, както и цялото бивше българско Поморавие. Немците одобряват идеята и Иван Михайлов, по поръка на Хитлер (дали Хитлер е бил фашист, нацист?), се опитва да създаде Независима република Македония като своеобразен немски протекторат. Посещавайки (под егидата на германците) София и Скопие на Михайлов му става най-после ясно, че независима Македония е кауза пердута и немския проект вече не може да бъде реализиран и той започва да спасява кожата си с помощта на свързаните с Ватикана хърватски католици фашисти-усташи. И Ватикана го спасява. След войната пише обилни спомени със самовъзвеличаване и разбира се дава интервю на Кеворк Кеворкян, в което се изкарва най-праведният български патриот и едва ли не антифашист.
В тази публична препирня по повод фашисткото минало на Ванче Михайлов много правилно президентът Радев повдигна въпроса за избитите хиляди българи в концлагерите на Титова Югославия заради тяхното българско национално самосъзнание. И се питам, защо българските дипломати не поискаха културния институт в Битоля да се казва не Ванчо Михайлов, а например Венко Марковски. На младото поколение да припомним кой е поетът Венко Марковски (1915-1988). Той е концлагерист от българския фашистки концлагер („Гонда вода“), а по-късно избягва и става партизанин в отрядите във Вардарска Македония. Това е човек борил се срещу фашизма. Марковски първоначално е македонист, но се връща към българските си корени.
Той е един от създателите на съвременната македонска азбука и писменост, неуспешно борил се с титовото ръководство на Югославия за запазване на специфичната за българския език буква „Ъ“ в новата македонска азбука. Виждайки засилващата се титова македонизация на българите във Вардарска Македония се оттегля. Изпратен е от титовските македонисти в концентрационния лагер „Голи оток“ (1956 до 1961 г.). След това се връща в България и е избран за академик на БАН.
Или пък Панко Брашнаров (1883-1951) – учител в Македония. На втори август 1944 г. като най-възрастен делегат, председателства учредителното събрание на АСНОМ (Антифашистко събрание за народно освобождение на Македония) и е избран за негов зам. председател, като е преизбиран и през 1945 г. По същество той е един от учредителите на Република Македония в Югославия. Бързо се разочарова от просръбската дейност на новите македонски власти начело с Лазар Колишевски. Винаги се е считал за българин. Обявява се против забраната на българските вестници и списания.
През 1950 г. е арестуван и пратен в зловещия концлагер „Голи оток“, където умира.
П. Брашнаров и В. Марковски са с българско национално самосъзнание, са антифашисти, а Ванче Михайлов е не само ултранационалист българин, но и отявлен антикомунист, но предимно е антидемократ, терорист и насилник, авторитарен ръководител на ВМРО (по същество в България ВМРО действа като въоръжена партия за политически терор и убийства), т.е. той отговаря на характеристиката фашист. Вярно е, че не всеки отделен терорист е фашист, че не всеки отделен антикомунист е фашист, че не всеки отделен антидемократ е фашист, че не всеки ултранационалист е фашист и т.н., но симбиозата на повечето от тези характеристики в едно лице под егидата на ултранационализма го прави фашист.
Защо българското МВнР не се намеси да го няма името на фашиста като име на български културен център в Македония? И след като това е станало, защо провокационно в програмата за посещението МВнР се съгласи там да отидат българския Министър-председател и българския вицепрезидент?
