„Люти чушки” е малка книжка, издадена за пръв път през 1968 г. Инкриминирана е, изтеглена от книжарниците още преди да се продаде целия тираж. Вероятно са продадени 6-7 хил. броя. Днес първото издание е антикварна рядкост.

Впрочем, може да се намери в интернет понякога за 30-40 лв., но не е сигурно дали не става дума за фототипното издание от 1990 г., което върви за 20 лв. Книгата има и второ издание зад граница, в Париж, през 1983 г.

 

Който има запазен екземпляр от първото издание вкъщи, го пази като семейна и колекционерска ценност. Така, както се пазят по някоя златна монета от баба и дядо, стар меден съд, наследена книга отпреди век…

 

Пишещият тези редове има старо и избеляващо ксерокопие на книжката, подвързано с твърди корици при книговезец, преди над 30 години. Но е не по-малко ценно от оригинала – на трета страница има посвещение от двамата автори Радой Ралин и Борис Димовски. Това е цяла история…

 

 

„Хайде, наште! Яжте люти чушки! Стига сме си правили оглушки… Люти чушки няма и за семе! Нищо… и това ще понесеме!” – това пише на последна страница на сборника с народни епиграми „Люти чушки” на Радой Ралин. Книжката включва и известни български епиграми, познати от народното творчество.

 

Това дава основание на някои критици на Ралин да твърдят, че е плагиатствал. Това, обаче, е смешно. Сборникът е обявен от него като „народни епиграмки в рамки“. Епиграмите са със заглавия, насочващи към нещо актуално, поставени от Ралин. Нещо като реплика или допълнение. А някои епиграми са преиначени или направо измислени от него. И представляват остра сатира към непоклатимата тогавашна власт, което сега може би изглежда невинно, но тогава…

 

Ето няколко цитата:

 

Номенклатура
Не го бива
ни за слива
…

Реорганизация
Променил се Алия,
погледнал се – пак в тия
…

Кой ще ни пази здравето?
Де насилие вилней,
там законът линей
…

Външнотърговска спогодба
Отишъл за круши,
върнал се без уши
…

Ах тези слабости
Ръцете му слаби,
ала знай да граби
…

Перспектива

Има ли кому да се покланяш,

Има и кому да се осланяш

 

Събитията около тази книжка превръщат Ралин в най-видния критик на режима и безспорен дисидент. Поради това по-късни т. нар. борци за демокрация изпитват неприязън към него и завист за авторитета му. Така Ралин е изправен между критики отляво и отдясно.

 

Епиграмите добиват допълнително звучене с илюстрациите на карикатуриста Борис Димовски. Всъщност точно една от тях става причина да забранят книгата.

 

На епиграмата „Сит търбух за наука глух” Ралин е сложил заглавие „Глух, но послушен”. А Борис Димовски е нарисувал прасе, чиято опашка е завъртяна като подпис.

Свинската опашка е заподозряна като подпис на Тодор Живков. И прилича наистина. Съмнението, че наподобява точно това, е основателно.

 

В доклад на градския комитет на БКП по случая пише:

 

„В книгата „Люти чушки“ е допусната несъвместимата с всякакъв морал и законност, изключваща комунистическата партийност, илюстрация на Б. Димовски, в която е злоупотребено с подписа на първия секретар на ЦК на БКП и председател на Министерския съвет на НР България, като е поставен на опашката на едно прасе. Над тази „илюстрация“ е отпечатана епиграмата „Глух, но послушен“: „Сит търбух за наука глух“.

 

 

 

При това отпада всякакво колебание, че и някои други епиграми са насочени против ръководството на партията. Така например под заглавие „Басня“ е поместена поговорката: „Хитрата сврака с двата крака“. Над нея Борис Димовски е нарисувал изправен човек, стъпил върху две бюра, т.е. човек, който държи две власти.

С това книгата „Люти чушки“ се превръща в безпрецедентен за нашата социалистическа действителност случай.” (виж тук). Този документ е публикуван чак 2017 г. в сборника „Случаят „Люти чушки“ 1968″.

 

В „Литературен фронт” излиза тежка разгромяваща статия от Богомил Райнов. Той цитира три авторски епиграми на Ралин от книжката:

 

„Кой постъпва честно, не живее лесно”

„Кой излезе прав, не излиза здрав”

„Кой душа не продава, той имотен не става”

 

Нарича ги банални. Говори за двусмислици зад които се крият подлост и двуличие, и т. н. По онова време да излезе такава разгромяваща статия в органа на писателите е като публичен разстрел. До края на живота си Богомил Райнов таи омраза към Радой Ралин. В книга, публикувана по негово желание след смъртта му през 2007 г., Райнов напада остро Радой Ралин – от гроба. Твърди, че бил приближен на Тодор Живков, а имал ореол на дисидент. Всъщност е точно обратното – Райнов е приближен на семейство Живкови и вероятно има неосъзната ревност към ореола на сатирика, който е уволняван, изключван и се е превърнал в любимец на народа. И двамата вече са покойници…

 

 

 

Тогава, през 1968 г., Ралин и Димовски са изключени от партията – най-тежкото наказание. Забранени са за публикуване няколко години наред.

 

В доклада на Градския комитет на БКП по случая пише още: „Ние смятаме, че случаят с „Люти чушки“ не е изолиран факт. Подобни епиграми др. Радой Ралин е публикувал и друг път в различни вестници и списания, четени са по радиото и телевизията. Проследявайки творческата дейност и поведението на Радой Ралин, ние констатирахме, че неведнъж са полагани усилия и грижи да се помогне на др. Радой Ралин, но за съжаление и досега той не е направил сериозни изводи за себе си-Макар и по-рядко, но известни критични бележки са отправяни и към Борис Димовски. Въпреки това, той не си е направил необходимите изводи.”

 

Борис Димовски беше дребен човек с голяма сила. Имаше слаб слух, използваше слухово апаратче, и когато съм го питал директно в ония години, вече към края на комунизма, дали е искал да наподоби подписа, клатеше глава отрицателно и отговаряше уклончиво, сякаш не е чул съвсем въпроса. Тогава не се знаеше, че е имало категорично заключение на партийна комисия за подписа на Живков.

 

Продадени са сигурно към 6 хил. броя от книжката, от общо 30 хил. отпечатан тираж (според някои източници 20 хил. – тогава това са нормални тиражи). Колкото са успели да се продадат преди да се разгневи Живков.

 

 

 

Писателят Георги Марков описва как по това време отишли с режисьора Асен Шопов при Живков на разговор. Марков бил от приближените писатели на Живков тогава и ходатайствал да върнат Шопов от театъра в Бургас в София. Живков уредил въпроса с едно обаждане. Когато Шопов започнал да изказва благодарности с „другарю Живков…”, споменал нещо и „За нас сте…”. И на тази реплика Живков избухнал: „Знаете ли какво съм за вас?” Извадил от чекмедже книжката „Люти чушки” и показал страницата с подписа. Марков пише, че се уплашил, никога не бил виждал Живков такъв гневен.

 

През годините е имало различни публикации за историята с тази книжка. В някои от тях се казва, че не била изгорена. Според бившия шеф на книгоиздаването при соца Караманчев, Радой сам пуснал слуха, че книжката му е изгорена.

 

Но аз съм го чул от свидетел, който е намерил паднали изгорели страници на улицата до Полиграфическия комбинат. Там в задния двор имаше навремето някаква пещ с комин. Журналистът и писател Стефан Продев ни е разказвал в редакцията на списание „София”, където работех, че като отивал на работа в БТА един ден, на тротоара близо на ъгъла с Полиграфическия в краката му вятър довял обгорени странички от книжката. И си запазил една. Той смяташе, че са излетели през комина. Ралин също научил, че е изгорена там. Малко напомня историята от филма по сценарий на Радой Ралин „Невероятна история“, в който актьорът Георги Калоянчев, в ролята на пожарникарски командир подчинените си събира тиража на един вестник из целия град и го изгаря, заради критична публикация. Филмът, модерна за времето си комедия, е сниман 4 години преди случая с „Люти чушки“ и се оказва пророчески. Радой Ралин си спомняше, че Живков по повод този филм казал на среща на кинодейци: „Кенеди ли ви плаща да правите такива филми?“.

 

Впрочем няма значение дали книгата „Люти чушки“ е изгорена или нарязана с машина.

Притежавахме вкъщи един екземпляр от баща ми. Пазехме го като реликва в ония времена и понякога я разлиствахме с приятели и близки гости като нещо специално.

 

Три години преди 10 ноември, току що бях почнал работа млад журналист, научих от Радой Ралин, че му откраднали единствения екземпляр от книжката, който имал вкъщи. Ралин беше от един край с баща ми, познаваха се и се уважаваха. Стана така, че се сприятелихме и често ходех у тях. Той беше любопитен какво става по редакциите, разпитваше и на свой ред разказваше истории.

 

И един ден приятел на Ралин му довел гости, двама непознати. Той често приемаше гости в стаята си вкъщи в квартал „Изток” (недалеч сега е неговият бронзов паметник). И според Ралин някой от тях му откраднал единственият екземпляр от рафтовете на библиотеката (седеше отгоре, настрани сложена), вероятно докато им прави чай (това с чая при Радой беше ритуал, винаги черпеше с чай). Тогава аз му подарих екземпляра от „Люти чушки”, който имахме вкъщи. Баща ми не възрази. Каза: „Авторът трябва да си има свой”. Радой беше много благодарен.

 

А преди това аз си я извадих на ксерокс и си я подвързах с твърди корици в книговезница. А как я извадих на ксерокс? Това е друга история. Тогава ксерокси из София нямаше много. Само в някакви служби, ведомства. Още нямаше във всяка книжарница, където за стотинки на страница да ти копират каквото искаш. Вадехме си на ксерокс редки публикации, особено от руския печат в края на перестройката, преди да рухне целият Източен блок. Копирахме си дори цели книги – носехме хартия на близък човек в някоя служба с ксерокс и той ни копираше.

 

Носеха се слухове, че всички ксерокси били под контрол, следели ги, имало белези, по които се разбира от кой ксерокс е извадено някое копие.

Така, както следели всички пишещи машини, защото те имали особености на удара на всяка буква, както нарезите на пистолетите… Фантасмагории.

В страната имаше хиляди пишещи машини, кой ще ти прави архив от тях… Ксероксите, разбира се, бяха по-малко, но и с тях трудно можеш да установиш от кой е правено копие. Както и да е. Тогава на страха очите бяха големи.

 

 

 

Мой съученик ми извади на ксерокс „Люти чушки”, а както разбрах, я извадил в още няколко екземпляра за хора от колегите му, и за кой знае кого.

 

Подвързах я и скоро след това в редакцията на списание „София”, където чест гост и автор на илюстрации беше Димовски, му я дадох за автограф. Той написа „Верно с оригинала“ и се подписа. Малко след това дадох книжката на Радой Ралин да се подпише и той написа като римувана реплика под Димовски: „Не ни беше лек хала“.

 

Радой разказваше понякога за патилата си след скандала с книжката. Викали ги един по един по партийни бюра и градски комитет да ги разпитват. Радой се нервираше като си спомня – „И все питаха – ама кой ви внуши? Кой ви накара?”.

 

Познато звучи за всеки журналист и днес. Каквото и да напишеш, все някой ще те обвини, че служиш на някого, че някой ти е платил…

 

Радой остава за дълго без работа след скандала. Разказваше как разбрал, че е „реабилитиран” 6 години след издаването на книжката. Бил в клуба на журналистите с колеги и един военен от военно издателство му казал: „Честито другарю Ралин, вече сте реабилитиран – името ви го има във в. „Поглед”. Ралин и колегите намерили вестника и го разглеждат страница по страница, но никъде го няма името на Радой Ралин. И питали – „Е, къде във вестника e Ралин?”. Военният им показал – в кръстословицата имало „Известен наш сатирик”. „Това – казал – е реабилитация. Аз знам добре какво може – не е случайно”. Ралин го разказваше със смях.

 

Девет години след случая с „Люти чушки” двамата с Димовски дават интервю на млада журналистка от „Народна младеж” – Ива Йолова. Интервюто е изпълнено с критични реплики. Уволняват журналистката и няколко редактори от вестника.

…
Книжката, извадена на ксерокс, днес е избледняла, буквите на заглавията вече се губят. Но подписите на двамата големи стоят все по-отчетливо. (Бел. авт. – книжката е подарена от пишещия тези редове на Музея на хумора и сатирата в Габрово).