Изключително грозна показност е да обявиш публично, когато дариш нещо. Въпреки това го правя: дарих храна, дрехи и хигиенни материали за украински бежанци.

Налага се да го декларирам, защото искам да обясня защо го правя, а не за да се похваля. Няма и за какво да се хваля - има гледна точка, според която това е най-нормалното нещо на света.

Декларирам го и защото с малка сума и минимално усилие помогнах на себе си в много по-голяма степен, отколкото на хора, чиито нужди далеч надхвърлят пакет леща и чифт чорапи.

Центърът, в който оставих символичната си помощ, беше претъпкан. С жени и деца от Украйна, пристигащи за регистрация и насочване към място, където да отседнат; с хора, идващи да дарят; и с доброволци, които даряват още по-ценното - времето, усилията и емоциите си.

Огромният поток дарения и бежанци изискват и страшно много доброволци, но такива не се търсеха - бяха записани достатъчно хора за няколко дни напред.

Това ме накара да се почувствам част от общност от единомишленици. Нещо, което рядко се случва в днешно време и си е чист лукс - да попаднеш сред група хора, в която никой не контрира "Защо държавата им дава по 40 лв., а пенсионерите нищо?", "А бежанците от Йемен?", "К'ви бежанци са тия - гримирани и с джипове?" или поне "Нали ще ги издържат с моите данъци по хотелите, откъде-накъде да им нося дрехи?".

За себе си имам отговори за всички тези въпроси и ми харесва да съм сред хора, които не ги задават, защото имат отговори, подобни на моите. Да се уверя с очите си, че мрънкането, цинизмът и откровеното малоумие във Facebook не са толкова показателни и властващи, колкото изглеждат, ако направиш грешката да смяташ активността там за представителна извадка.

Естествено, илюзия би било да смятаме, че и хората, готови да помогнат, са огромно мнозинство - един център за бежанци, в началото на войната, също не е особено показателен. Но просто е хубаво, че ги има.

Приятно е и илюзорното усещане, че правиш нещо.

Във война, която не оставя място за светлосенки и неутрална позиция, заявяването на позиция с действие - пък макар и символично, дава усещане, че правиш нещо, че не стоиш безучастен в събития, които имат потенциал да променят из основи живота такъв, с какъвто си свикнал, и да посегнат на бъдещето ти и това на децата ти. Въпреки че всъщност не правиш нищо.

Или по-точно, най-значимото, което правиш, е за себе си. С малко кус-кус и едно веро си купуваш индулгенция, помагаш на собствената си съвест в много по-голяма степен, отколкото на бежанците.

Никой не може да каже какъв ще е развоят на войната в Украйна, нито какво ще се случи след това. Това, от което се страхувам, е разширението ѝ под някаква форма, която би засегнала и България - пряк конфликт или попадане под директно руско влияние. Под каквото не искам да живея. И колкото по-дълго Украйна - основно сама, макар и подпомогната с оръжие и информация - удържа Путин, толкова повече се отдалечава конфликтът от България и Европа.

За момента Украйна и жителите ѝ са тези, които плащат огромната цена всички ние западно от тази страна да продължаваме да живеем хубавия живот, с който се свикнали.

Да, олиото е по-скъпо, и цените тепърва ще растат, но това е бял кахър - и на фона на техните страдания и загуби, и на това, което може да стане при разширяване на конфликта. Да, те се бият за себе си и за родината си, но ние също печелим от това.

Но се бият предимно сами. Затова подслон и храна е най-малкото, което можем да направим за тези хора.

Другото, което можем да направим - отново най-вече за себе си, но и за тях, е да се отървем от безкрайната си мнителност и основната си мотивация да не се минем и някой да не ни измами.

Аз имам доверие на организацията, през която направих малко дарение - щом те казват, че има нужда - значи има и точка.

Ама държавата щяла да плати през април със задна дата, ама 40 лв. било много, ама тия, дето идват не са бедни...

По данни на координационната група на кабинета у нас има 33 000 бежанци - основно жени и деца, и едва около 3600 от тях са по хотели и държавни и общински бази. Останалите са някъде другаде - или приютени в нечий имот, или под наем, и за тях засега никой нищо не плаща - така че реално храна от бюджета е осигурена за 3600 души.

Останалите - включително и тези, които минават транзит през България или остават за ден-два, имат нужда от храна три пъти дневно. Това е много храна и далеч не всички, особено тези, които току-що са влезли в страната, могат да си я купят.

Защото тези, които разполагат само с украинската валута - гривни, дори и да имат много от нея, тук са бедняци - у нас гривни почти не се обменят.

Част от тези жени и деца пристигат буквално с дрехите на гърба си или най-много един куфар, други идват с частен превоз, трети - с такъв, организиран от доброволци. Това, че не изглеждат като изпълзели от бомбардирана землянка и някои са имали 2-3 дни да се подготвят за тръгване, не ги прави по-малко бежанци.

Нещо повече - огромната част от тях не биха искали да са тук или където и да било извън родината си и определено не при тези обстоятелства. А 80 на сто твърдят, че биха започнали работа веднага в България, те не искат подаяния. И от това как ще ги посрещнем зависи и как те ще се държат тук.

Затова, когато давам нищожната си лепта, съм благодарна, че мога да го направя. И не се чувствам използвана - точно обратното. Чувствам се силна.