А. Дефектите на частния сектор

 

Българската държава се нуждае от повече ресурси при изпълнение на присъщите й инвестиционни и други функции за абсолютно необходими на обществото дейности, които частният сектор не може или не желае да изпълнява. Тя може да получи бързо тези допълнителни ресурси само чрез по-добре балансирана и по-справедлива данъчна система, което означава по-високи и умерено прогресивни данъчни ставки, особено по преките данъци, а също и по-добра събираемост на данъците. Това налага промяна в разпределението на създадената нова стойност между предприемачите и държавата в полза на държавата. За да преценим дали е необходима и оправдана такава промяна нека поразсъждаваме върху някои факти за „високата икономическа рационалност” и „решаващата роля на частния сектор” за развитието на България, а също и за призивите за „изгонване на държавата от икономиката”:

 

1.Социалните, здравните, образователните, научните, културните, екологичните, климатичните, демографските, инфраструктурните, регионалните, съдебните, отбранителните, охранителните, опазването на националната сигурност и други подобни функции, се упражняват от държавата. Това са неотменими, присъщи нейни функции, за които са нужни големи финансови ресурси. Без изпълнението на тези функции няма държава. Всички съществуващи по света около 200 държави в една или друга степен изпълняват тези функции. Частният сектор не е способен и не желае да ги изпълнява отговорно. Ако държавите не изпълняваха тези функции би настъпила глобална катастрофа с неописуеми последствия. Световната практика през последните 150-200 и повече години не ни предлага нищо по-различно. Очертаващите се насоки на глобалното развитие през следващите десетилетия и столетия изискват дори още по-активна съзидателна роля на демократичните държави.

Още тук, в началото на моите разсъждения, искам да подчертая, че става дума за ролята на демократичната съвременна държава, а не за авторитарната диктаторска държава, оглавявана от самозабравили се полуграмотни хора, откъснали се тотално от народа, вземащи еднолични решения, без да се съветват дори с парламента, каквато беше доскоро нашата държава по времето на Бойко Борисов. Авторитарната държава е възможно най-отвратителната съвременна форма на държавата.

 

2.Частният сектор влага ресурси само там, където получава някаква печалба, по възможност максимална. Печалбата, а не задоволяването на обществени потребности, е смисълът на неговото участие в стопанската дейност. Частният сектор задоволява понякога отделни обществени потребности само по принуда, защото пътят към печалбата минава през тяхното задоволяване и няма начин да ги заобиколи. Прави го по принуда. Ако не беше така той не би им обърнал внимание. Частният сектор задоволява такива потребности само там и до толкова, където и доколкото това му носи печалба. Задоволяването на обществени потребности е само страничен резултат на стремежа към печалба. Това е идеалът на частния предприемач.Той не може да си позволи да функционира дълго на загуба, защото ще изпадне в неплатежоспособност. И затова не може да бъде упрекнат, че се стреми към печалба.

Жизнено необходимите потребности на българското и на всяко друго цивилизовано общество, обаче са много по-широки от обхвата на печелившите дейности. Можем да говорим за пазаризация и рентабилност на производството, но в никакъв случай - за пазаризация и рентабилност на обществото. Няма държава в света с подчинено на пазарните принципи общество. А понятието „общество“ е много по-широко от понятията „държава“, „икономика“ или „култура“. Означава ли това, че нерентабилните дейности, от които зависи животът на заетите в тях милиони други хора, могат да се изоставят, макар че са необходими не само на тях, но и на цялото общество, където живеят и работят също много милиони хора? Разбира се, че не! Противното би означавало тотален срив на социалния мир. Всеобщ хаос и крах на държавата и на обществото. Държавата е единственият субект, който може и трябва да ги упражнява в полза на обществото. А за да го прави са й нужни огромни ресурси.

 

 

3.Казват ни, че частният предприемач е винаги по-рационален от държавата в насочването на ресурси по конкретни обекти и сфери на дейност. Това категорично не е вярно! Като дългогодишен служител на ООН съм обиколил целия свят. Правил съм много наблюдения. Научил съм много от безбройни лични контакти с хора от различни слоеве и от литературни източници. Срещал съм се с различни хора – от невероятно бедни до невероятно богати. От най-обикновени граждани до президенти.

 

Има хиляди и хиляди примери у нас и в чужбина на чудовищно, неоправдано с нищо, прахосничество на ресурси в частния сектор. Известно е разходването на стотици милиони, дори милиарди и трилиони лева у нас и по света за задоволяване на екстравагантно потребление от едно нищожно малцинство; за покупка на ултра луксозни лимузини, хеликоптери, самолети, яхти, дори на малки острови в далечни океани; за изграждане на свръхмодерни офиси и резиденции у нас и в далечни екзотични курорти; за създаване на луксозни затворени жилищни квартали, оградени със стени и със специална охрана за ограничаване достъпа на външни лица; за обявяване на някои улици за „частни“ в богатите квартали на София и други български и чуждестранни градове; за наемане на мощни охранителни фирми, които да ги пазят от отмъщения на конкуренти със засегнати бизнес- или политически интереси (казват, че у нас около 150000 души се занимават с такава охранителна дейност, което е доказателство за тежко болно общество). За покупка на отделни спортисти, дори на футболни и други спортни клубове с астрономическо, с нищо неоправдано от здравия разум, заплащане на спортистите, за което и най-гениалните световни учени, допринесли с откритията си за подобряване живота на стотици милиони хора, не могат да мечтаят. За авантюристично управление на банки и небанкови финансови институции, водещо до техния фалит с многомилиардни загуби за отделните граждани - депозитори, за обслужвани от тези банки компании и за цялото общество (последните примери с КТБ и с ББР у нас и многобройни далеч по-фрапантни по мащаби примери в САЩ, Европа, Япония, Сингапур и на други места). За фантастични заплати на банкови директори в България и още повече в Западна Европа, Америка, Австралия и други региони на света. За огромни рискови депозити у нас и в чуждестранни банки и в задгранични ценни книжа, за избягване на данъчно облагане. За финансиране на престъпност и за корумпиране на влиятелни личности. За нелегална търговия с деца, с бременни жени, със женска плът и дори с човешки органи за присаждане. За производство и разпространение на наркотици сред възрастни и деца, на вредни за здравето и живота на хората продукти и услуги. За участие в скъпи хазартни игри и т.н., и т.н. Списъкът на подобни изяви на частната „предприемчивост” е безкрайно дълъг. Мащабите на съдържащите се в него прахосничества на ресурси са огромни, а техният характее безкрайно отвратителен.

 

Нима това е рационално използване на ресурси от гледна точка на здравия разум и интересите на обществото! Колкото повече пари остават в тези хора, толкова повече се развихря тяхната екстравагантности намалява тяхната рационалност във и много повече извън границите на България! В същото време обществото ни изпитва остра нужда от инвестиции за жизнено важни стопански, социални и други обекти. София и други големи градове страдат от хроничен остър недостиг на помещения за детски ясли и детски градини, за болници и лечебна апаратура, за лекуване на трудно лечими болести и за ограничаване на епидемии, но стотици милиони лева се изразходват за никому ненужни екстравагантни цели.

 

В анкета на TheGlobalCompetitivenessReport 2015-2016. WorldEconomicForum, Geneva 2015, с български стопански дейци, като главна пречка за правене на бизнес в България те сочат „трудния достъп до финансов ресурс” (виж с. 136). Това се повтаря в предходните и в следващите годишни доклади по конкурентоспособността. В същото време този ресурс се прахосва в България и по света, поради либерализирания износ на капитали. Частният предприемач не се интересува от такива социални или здравословни „дреболии” по неговите стандарти. Важна за него е печалбата.

 

В държавния сектор не се допуска подобно ирационално, дори престъпно използване на ресурси, не защото ръководителите там са по-морални личности и по-големи патриоти, а понеже няма мощни обективно стимулиращи условия за подобно поведение, вградени в неговите разпределителни механизми. И ако отделни личности си позволят да го правят, подлежат на уволнение и наказателно преследване, което, за съжаление, не се случва винаги. България през последните 30 години е христоматиен пример за такова прахосничество.

 

А това, което се прахосва от българския частен сектор е микроскопична прашинка в сравнение с гигантското прахосничество на световния частен капитал.

 

4. Най-голямото национално стопанско престъпление в България през изминалите 100 години беше приватизацията, извършена през последните 32 години. При общо 93,9 млрд. лева производствени дълготрайни материални активи в 1990 г. по тогавашни цени, през тези години бяха приватизирани активи за 55-60 млрд. лева. Голямата част от тях попаднаха в ръцете на хора, чиято главна цел беше да постигнат най-големи печалби за най-кратко време, с най-безкрупулни средства, а не да разширят и модернизират производството, да запазят или увеличат заетостта и да повишат конкурентоспособността на българската икономика. Обявените приходи на българската държава от тази приватизация бяха около 2,5-3,0 млрд. лева.

 

Много от тези предприятия дори не бяха пуснати в действие от новите собственици. Те нито желаеха, нито можеха да се занимават с такива „прозаични” дейности. Тяхната първа грижа беше да разпродадат на части най-ценните машини, а останалите да продадат като скраб. Повечето предприятия бяха „закупени” от предварително избрани личности – роднини или близки партийни приятели, без публични търгове. Ако едно държавно предприятие се продаваше, примерно за 500 хил. лева, най-ценните машини бяха след това разпродадени на части у нас и в чужбина за 2-3-5 и повече млн. лева. Както вече споменах, много често новите собственици разпродаваха или даваха за скраб съвсем нови, току що доставени, още неразопаковани машини.

 

Почти всички приватизационни договори съдържаха клаузи за запазване предмета на дейност, разширение на производството, запазване или увеличаване на работните места и т.н. в съответните предприятия. Тези договори бяха нарушавани масово. Имаше държавна Комисия за следприватизационен контрол, но до сега не ми е известно нито едно от хилядите нарушения да е стигнало до органите на правосъдието и някой да е осъден. Този тип приватизация беше чудовищно национално престъпление, за което не трябва да има давност. Това беше тотален разгром на българската икономика, който съм описвал в други мои публикации. Радетелите за съдебна реформа се занимават сега с невинни дреболии, а мълчат за това най-голямо престъпление в нашата съвременна история, пред което съдебната система услужливо си затвори очите още по-силно. И продължава да ги държи затворени. Самият този факт е национално престъпление от най-висок ранг на самата съдебна система, на правителствата и парламентите през тези години. Ако все още не е загубил окончателно националното си достоинство и чувството си за национално оцеляване, българският народ не трябва да позволява това престъпление да остане ненаказано!

 

Престъпната българска приватизация продължава да тежи върху съвестта на най-висшите политици, прокурори, съдии и други високопоставени държавни чиновници. Много от тях и сега ни поучават най-цинично чрез медиите по демокрация, морал, по евроатлантически ценности, по предимствата на частната инициатива и частното предприемачество. Настояват за още по-голяма стопанска либерализация и за изгонване на държавата от икономиката. Защото при слаба държава ще е по-лесно да се краде.

 

5. Според официални твърдения България сега произвежда по-голям БВП в сравнение с 1989 г. Ще се въздържа от сравняване на числа, поради големите условности във връзка с дългогодишната инфлация, с нереалните валутни курсове, с промените в мащабите на цените, с влиянието на фактора „време” и други причини. При тогавашния БВП сме имали външен дълг около 9,0 млрд. щатски долара (това беше максимумът в началото на 1990 г., докато през предходните години на това десетилетие дългът беше 2-3 пъти по-малък). През предходните десетилетия имаше и много висока инвестиционна активност, главно в резултат на високо вътрешно натрупване, достигащо до 33-35 и повече процента от БВП. Сега имаме по официалната отчетност по-голям БВП, много по-голям брутен външен дълг – 39,6 млрд. евро (в края на 2020 г.), далеч по-ниско вътрешно натрупване и много по-ниска инвестиционна активност.

 

Вътрешното натрупване сега е ниско поради ограниченото натрупване на държавата и на частния сектор. Натрупването на държавата е ниско поради ограничените бюджетни постъпления от ниските данъци и ниската събираемост. Натрупването на частните фирми е ниско, понеже официалната им печалба е малка. А тя е малка поради ниската ефективност в дейността им и масово укриване на значителна нейна част. И двете характеризират част от „прелестите” на нашия частен сектор. И така, в миналото имаше много по-висока инвестиционнна активност, при относително ниска външна задлъжнялост. Сега има много по-ниска инвестиционна активност, при много по-висока външна задлъжнялост. Ето това е един от обобщените деструктивни резултати от доминацията на българския и чуждестранния частен сектор в нашата икономика.

 

По тази тема у нас не се говори. Не е и разрешено да се говори, поради демонстрираната нелоялност на частния сектор към държавата и обществото и ниската му икономическа рационалност. Частният сектор не улеснява, а затруднява социално-икономическото развитие на България. Тези черти на нашия частен сектор го дискредитират пред общественото мнение и затова се премълчават и от властите, и от медиите. Време е българските икономисти да престанат да мълчат по тази изключително важна проблематика. Интересите на България изискват да говорим истината, каквато и да е тя. Истината е над всичко и над всички!

 

Заслужава да се отбележи и положението в Русия. Значителна част от руската икономика е в ръцете на олигарсите, поради мащабната разпродажба на държавното имущество в края на миналото и началото на настоящото столетие при управлението на Президента Елцин. Преобладаващата доходност на добивните отрасли (нефт, газ, въглища, руди и други подобни) е била 13-15%, а на преработващата промишленост (машиностроене, химическа промишленост, лекарствена промишленост, електроника, производство на транспортни средства-(автомобили, самолети, кораби, влакове), консервна промишленост, мебелна и друга дървопреработваща промишленост, текстилна промишленост, обувна промишленост и т.н. – едва 3-5%. Преобладаващата част от добивния сектор в Русия принадлежи на частния капитал, както руски, така и чуждестранен, – повече отколкото в преработващата икономика. Собствениците, естествено предпочетоха да развиват и да експортират продукти на по-доходните добивни отрасли, особено енергийните, а не на преработващите. Нерационалната производствена структура се отрази и на структурата на износа. Отрасловата структура на руската икономика (както производството, така и експорта) беше и остава монокултурна, т.е. икономически нерационална.

 

В Китай възприеха друг подход – с по-важна роля на държавата, особено на централно и на стратегическо ниво и превърнаха страната във фабрика на света, със силно развита комплексна структура на производството и износа, главно по решения на централните държавни институции. В резултат на това, при сходни стартови позиции, средногодишният темп на прираста на БВП за последните 30 години беше в Китай – около 9%, а в Русия – около 2,5%. Към 2020 г. делът на Китай в световния БВП по паритетни курсове нарастна на 19%, на САЩ – спадна на 16%, а на Русия спадна на 3%. Подреждането е по-различно по номинални курсове: първа е САЩ, втора – Китай и трета – Русия. Ако Русия прилагаше макроикономическа политика и сходна на Китайския модел роля на държавния и на частния сектор, картината за дела на Русия в световната икономика можеше да бъде по-благоприятна.

 

6.Ограничени и примитивни форми на корупция човечеството познава от векове. Съвременният частен сектор обаче доразви корупцията до невиждани висоти, като едно от средствата за постигане на максимални печалби. Допускат се масови нарушения на правилата за стопанска дейност чрез корупция между стопански субекти или между тях и държавни чиновници от всякакъв ранг. Много се говори за ограничаване на корупцията, създават се десетки органи за борба с нея, но тя продължава да расте.

 

Благодарение и на корупцията през последните 30 години у нас станаха възможни престъпните приватизации на хиляди предприятия и десетки банки, престъпните концесионни договори, неизгодните за България договори за двете американски централи в Марица Изток и за производството на много скъпа електроенергия от възпроизводими източници, приватизацията на електроразпределителната мрежа, хилядите манипулирани държавни поръчки и инхаус практики, ощетили обществото с десетки милиарди лева, противоречивата концесия на Софийското летище и други. Оказа се например, че голям брой високопоставени управленци у нас имат дългосрочни договори с Министерството на енергетиката за производство и продажба на електроенергия от възобновяеми източници (слънце, ветрове, вода и други) на няколкократно по-високи цени. Това беше една от по-елегантните форми на корупция и на възползване от високо служебно положение по управленските върхове.

 

И въпреки това нито един осъден до сега. Престъпления има, а престъпници няма! В споменатите глобални доклади на Световния Икономически Форум от Женева по конкурентоспособността, интервюираните български стопански дейци сочат корупцията като втора главна пречка, наред с липсата на пари, за правене на бизнес в България. Очевидно, някои държавни институции или части от тях, работят заедно с престъпните формации, т.е. създават мафиотски структури.

 

При господстващия при централното планиране държавен сектор също е имало корупция, но е била далеч по-малка от сегашната. Не защото тогавашните ръководители на предприятия са милеели повече за обществото, а поради самата същност на държавното предприятие, в чиято система за разпределение на дохода няма вградени такива мощни стимули за лично обогатяване, както е в частното. Печалбата в онези години не е играла такава важна стимулираща поведенческа роля лично за ръководните дейци в държавния сектор, както е сега в частния сектор, понеже е била присвоявана от държавата.

 

Статистическата отчетност в държавния сектор е по-точна, отколкото в частния. Частното предприятие не е склонно да отчита пълно положителните си резултати, а да преувеличава негативните. Това се прави най-често при отчитането на печалбата, за да се плаща по-нисък корпоративен данък. Това също не се дължи на по-високия морал на ръководителите на държавните предприятия, а на вградените различия в механизмите за разпределение на крайните доходи между държавното и частното предприятие.

 

В държавното предприятие то се прави по строго определен от държавата начин, при който преобладаващата част присвоява държавата, а остатъкът се използва за лични премии на персонала, пак по установен от държавата начин. В частното предприятие целият финансов резултат се присвоява от собственика и част от него се предоставя на персонала, по усмотрение на собственика, под формата на лични възнаградения. Като се има предвид, че в частните предприятия, като правило не се разрешава дейността на синдикати, а ако има тя е силно ограничена, интересите на персонала са по-слабо защитени и неговият дял при разпределението на печалбата за лични възнаграждения е по-малък.

 

Експлоатацията на труда в частните български предприятия е по-висока, отколкото в държавните. По това обикновено не се правят обстойни анализи сега, но то е безспорен факт. Прави обаче впечатление, че всеки път, през последните 25-30 години, когато НСИ съобщава месечните или тримесечните средни заплати у нас, в частния сектор те са по-ниски, отколкото в държавния. Освен това, при средна производителност на труда, оценена като отношение на произведената брутна добавена стойност на заето лице в България, около 50% от средната в ЕС, средната работна заплата на заето лице у нас е около 26% от тази в ЕС.

 

7.Частният сектор се въздържа да инвестира в рискови и опасни дейности, от които обаче обществото се нуждае. Опитите за привличане на частни наши или чуждестранни компании в рисково кредитиране и други рискови дейности пропадат навсякъде. Те не предприемат нищо в такива условия без държавни гаранции. Последствията от такива важни рискови дейности, заедно с риска, се поемат пак от държавата, за което са й нужни ресурси. При всеки спад в стопанската активност или изненадващи резки повишения на доставните цени на суровините, енергоносителите, материалите и услугите (както е сега), частният сектор, общините, училищата, болниците и всички социални дейности се обръщат към държавата за максимална компенсация на пропуснатите приходи и печалби и за предотвратяване на фалити.

 

8.Отношенията на нашите работодатели с наемните работници в много частни фирми са далеч под европейските стандарти. Макар че и те не винаги отговарят на цивилизационните изисквания. Наскоро четох за унизителните робски условия в които се трудят български работници в частни кланници в Германия. Често се наемат работници без трудов договор или малолетни работници. Много често се допускат произволни уволнения и уволнения без изискваните от Кодекса на труда предизвестия. Допуска се произвол в определянето и текущото корегиране на заплатите. Често не се спазват изискванията при извършване на масови уволнения. Има много нарушения при полагането на извънреден труд и неговото заплащане. Нарушения на изискването за равно заплащане на мъжете и жените за равен труд. На много места работодателите не осигуряват здравословни и безопасни за здравето и живота условия на труд, за да пестят пари. Поддържането и ремонтът на машините и съоръженията в частни промишлени и транспортни дейности не се правят редовно и качествено, за да се пестят пари. Това пък води до много чести злополуки, производствени и транспортни аварии, пожари, наранявания и жертви.

 

Заплатите често се изплащат с големи закъснения, в някои случаи – в натура с продукция на фирмата или изобщо не се изплащат с инсценирани фалити и други административни трикове. Задлъжнялостта на фирмите към собствения им персонал е много голяма. В много случаи се води „двойно счетоводство” при заплащането, с цел да се избегне плащане на подоходен данък. Доста често не се изплащат осигурителните вноски за работниците или се привеждат в намалени размери. В частни предприятия пряко или косвено се забранява или затруднява със заплахи за уволнение, дейността на синдикални организации и членството в тях. Без да твърдя, че тези отношения в държавните предприятия са винаги гладки и безконфликтни, нарушенията там са по-малко и нередностите се отстраняват по-лесно и по-бързо.

 

9. Взаимоотношенията между частните фирми у нас също са далеч от европейските стандарти. Това важи и за тяхното управление и ниско ефективната им дейност. Много често, особено през 1990-те, (но продължава и сега), като инструменти за уреждане на междуфирмени отношения се използват не предписаните в Търговския закон, а заплахите, изнудванията, дискредитирането, побоищата, пожарите, грабежите, бомбите, отвличанията със или без откупи, престрелките, убийствата. След като към 2010-2014 г. имаше известно затишие, към края на 2015 и началото на 2016 г. убийствата на бизнесмени зачестиха отново. И те, както много други преди това, често остават неразкрити. По тези причини през последните 32 години са убити над 150 души и много повече са ранени и осакатени. Вместо по регламентирания банков път, разплащанията между фирмите често се правят с налични пари в „куфарчета”, въпреки съществуващите формални ограничения за техния размер.

 

По данни на БСК дълговете на бизнеса в края на 2013 г. са били 171 млрд. лева ( при 82 млрд. лева БВП за същата година) и продължават да растат от година на година по-бързо от хилавия растеж на БВП. При запазване на същото равнище на задлъжнялост и при БВП 110 млрд лв. в 2018 г. общият дълг на фирмите е над 200 млрд. лв. Делът на просрочените плащания достига 35-40%. Междуфирмените задължения са били 117 млрд. лева, задълженията на фирмите към банките и други финансови институции - 46,9 млрд. лева, данъчно-осигурителните задължения – 5 млрд. лева, задълженията към собствения персонал – 2 млрд. лева. Опасно висок е процентът на необслужваните кредити. Понякога той превишава 20%.

България е между най-рисковите страни в ЕС по погасяване на задълженията в срок. Това прави нашия бизнес най-уязвим. Над 67% от българските фирми изпитват ликвидни трудности, поради забавени плащания от техни клиенти. Над 75% от ръководителите на фирми се оплакват, че това затруднява работата им. Над половината от ръководителите на фирми очакват повишение на просрочените плащания през следващите години. Расте опасността от ефекта на доминото.

 

10.Крупният частен сектор много често инвестира в офшорни или други подобни зони в Европа, Азия и малки екзотични островни държавици в Карибския и други региони, за да избегне данъчно облагане. Инвестира се и в специални депозити за избегване плащането на данъци, възползвайки се от стриктната банкова тайна на някои европейски (Швейцария, Австрия, Лихтенщайн) и други страни. Откриването на тези корупционни дейности се оказа много трудно, поради вплитането на високопоставени личности. През последните 25-30 години научаваме от медиите за получени у нас дълги „деликатни списъци” на замесени в такива далавери богати българи, от сериозни институции в европейски страни, но влиятелни наши кръгове се погрижиха всичко да се потули.

 

Известната главна прокурорка на Швейцария Карла дел Понте заявяваше преди години, че те са готови да предоставят информация за незаконно изнесени при тях капитали от източноевропейски страни, при официални поисквания на съответните държавни власти на тези страни. По стар изпитан маниер, сега никой не говори за получените у нас списъци, докато избледнеят напълно в късата памет на и без това мълчаливото, търпеливо и робски послушно българско обществено мнение.

 

Не ми е известно възползването на държавни компании от такива противозаконни практики до 1989 г., но не ги изключвам. И отново, не защото техните ръководители са били непременно по-почтени личности. Както вече споменах, за разлика от частните, в разпределителните механизми за доходите на държавните предприятия липсват достатъчно мощни обективни стимули за инвестиране в офшорни зони и други подобни..

 

11. Широко разпространено е влагането на ресурси от дребния, средния и част от едрия капитал в сенчести дейности, за да се избегне плащането на данъци. В някои наши отрасли (цитира се дребното и средното хлебопроизводство и други дейности) това е масова практика, но липсват държавни мерки за нейното ограничаване. По-скоро – обратното. Някои високопоставени държавни чиновници оправдават това явление с псевдо аргументи и се опитват да доказват, че то не било добро, но имало и полезни ефекти за страна като нашата. Това не било редно – казват те, но без него щяло да е още по-лошо за икономиката. Не ми е известно държавни фирми да практикуват такива дейности. И за това липсват достатъчно силни обективни стимули в механизмите за функциониране и в разпределението на резултатите от стопанската дейност в държавните предприятия.

 

12.Частният сектор не инвестира в нискодоходни и бавно откупуващи се проекти, като инфраструктурните. Особено в планински и изолирани райони, или в силно социално ориентирани, но ниско доходни или нерентабилни дейности, от които обществото се нуждае. Освен магистралната пътна инфраструктура, много често, за да привлича български или чуждестранни инвестиции, нашата, а и други държави дори изграждат цялата подхождаща инфраструктура до бъдещите заводски площадки. То важи също за транспортното обслужване и за доставката на насъщни стоки и лекарства на малки, изолирани селища.

 

Поддържането на автобусни и други транспортни линии с ниска натовареност до такива селища е неизгодно за частните предприемачи и те ги избягват. В тези райони обаче живеят стотици хиляди хора, които не могат да бъдат изоставени. Държавата и общините се намесват и тук, за да запълнят тази съществена празнина, за което са им нужни ресурси.

 

13.Когато конюнктурата е неблагоприятна или силно рискована, частният сектор не влага във физически инвестиции за производство на продукти и услуги, а насочва парите си в по-малко рискови подвижни търговски и други посреднически дейности (от гаражен или сергиен тип) или в по-сигурни банкови депозити и в ценни книжа у нас и в чужбина. Никой не може да каже колко са българските милиарди, изтекли в по-надеждни убежища в чужбина. През това време животът си тече и трябва да се задоволяват неотложни обществени потребности, което частният сектор не прави. Държавата се намесва и тук, но и за това са й нужни ресурси.

 

14.Преките чуждестранни инвестиции (ПЧИ) се насочват само в страни, райони и дейности, където получават най-висока печалба и други изгоди, а не там, където са най-необходими на приемащите страни. До 2009 г. у нас имаше голям приток на ПЧИ. Около 75% от тези инвестиции обаче се насочваха в търговия с имоти и наемодателска дейност, търговия и ремонт на автомобили и мотоциклети, в хотели и ресторанти и във финансово посредничество. В търговия и ремонт на автомобили се насочваха повече ПЧИ, отколкото в цялата преработваща индустрия.

Никоя страна не е преуспяла с такава структура на инвестициите. По-скоро обратното. Почти нищо не се насочи към здравеопазване, образование, наука, иновации, инфраструктура, високотехнологични производства, инвестиции в по-изостанали райони, и т.н. А това беше крайно необходимо и трябваше да се прави от държавата, за което й бяха нужни големи ресурси.

 

Чуждестранните компании не трябва да се идеализират винаги като източник на ресурси, нови технологии и управленски умения. Те понякога вършат и това, но много често прилагат рафинирани съвременни методи за трансфер на голяма част от печалбата си на компанията – майка или в други страни, за да избегнат плащането на данъци у нас, въпреки че са толкова ниски. Някои големи проспериращи чуждестранни компании у нас не показват изобщо печалба в продължение на 15-20 и повече години или сочат символична печалба във финансовите си баланси по същата причина. Българските власти не може да не го виждат, но бездействат. Досетете се за причините. Предполагам, че това бездействие на съответните български власти със затворени очи и уши не е било безплатно.

Чуждестранни посланици много често оказват пряко лично въздействие върху наши министри и други високопоставени лица за облагодетелстване на техни компании у нас. Това ми е разказвано на четири очи от наши бивши министри. Въпреки твърденията на техните и нашите пазарни фундаменталисти, че политиката не се намесвала в икономиката. Това са приказки за наивници.

 

Средновековни методи на експлоатация на труда на български жени в шивашки и други сходни дейности се прилагаха и продължават да се прилагат от гръцки, турски, италиански, румънски и други фирми в района на Родопите и в други части на страната. При изпадане в затруднено положение или очаквани сериозни проверки от българските власти, те бързо напускат страната ни, без да изплащат задълженията си към работниците. Посочените тук и много други подобни факти пораждат доста въпроси около целесъобразността от привличането на ПЧИ на всяка цена и особено по необходимостта от по-строг контрол върху тяхната дейност в България.

 

15.Важни и необходими на обществото производства работят в условията на естествен монопол. Това открива възможности за злоупотреба с монополно положение. Всеки монопол е вреден, но както знаем, най-опасен е частният монопол. И тук държавните инвестиции са по-рационалното решение, съчетано със силен обществен контрол, какъвто частните монополисти не допускат или ограничават до минимум, мотивирайки се с неприкосновеността на частната собственост, закрепена в Конституцията или с „фирмената тайна”. Държавата се намесва в запълването и на тези особено важни и големи празнини, но за това се нуждае от ресурси.

16.Някой може да ме упрекне в недостатъчна обективност при горните оценки за частния сектор, макар че всички мои обобщения почиват на реални факти от България и други страни. Нека видим какво установяват и други анализатори, в чиято обективност няма причини да се съмняваме. Въпреки ограниченията, всички сериозни независими анализи показват, че качеството на управлението и ефективността на функциониране на голямата част от нашите частни компании е посредствено или лошо.

 

Според цитираните по-горе Глобални доклади по конкурентоспособността през последните 15-20 години, класирането на българските фирми е повече от тревожно. И така е от много години, без признаци за съществено подобрение. Това също не се знае от българската общественост. За да се създава и поддържа изкуствен ореол около качеството на дейността на частните фирми не се допуска публична дискусия по тази тема. А всеки опит за докосване на тази тема, дори и от министри, се посреща истерично.

 

Ето някои извадки от един от тези доклади през 2017 г. в малкия раздел за България по подреждането на нашите фирми в сравнение с чуждестранните: по усвояване на технологиите във фирмите заемаме 85то място от обхванатите в анализа 142 страни; по маркетинг – 90то място; по наличие на модерни технологии – 91во; по наличие на учени и инженери – 96то; по разходи за изследвания и внедряване – 100но; по качество на управлението на фирмите – 105то; по ефикасност на корпоративните бордове – 106то; по потенциал за иновации – 108мо; по отношения между работодатели и наемен персонал – 111то; по надеждност на професионалното управление – 113то; по склонност да се делегират правомощия – 120то; по качество на управленското образование – 121во; по квалификация на персонала – 127мо; по способност да се привлича висококвалифициран персонал – 142ро; по способност да се задържа висококвалифициран персонал – 142ро и т.н.

 

Разделът за България в този доклад е малък, защото нашата икономика е миниатюрна като размери и крайно изостанала по най-важните икономически и други показатели по световни стандарти. По данни на Световната банка ние произвеждаме около 0,09% от световния БВП. Поради това не трябва да се обръща внимание на напудрените самохвални изказвания на някои български високопоставени чиновници, а да се заемаме за работа и за въвеждане на ред в нашия национален стопански дом.

 

Като общ принцип, всяко класиране в този Световен доклад по конкурентоспособността след 50то – 55то място поставя съответната страна в групата на слабо развитите, а след 100то – в групата на най-изостаналите в света.Сравнете тези данни за българския частен сектор с онова, което нашите учени - пазарни фундаменталисти, членове на правителството и високопоставени управляващи политици ви внушават за неговата висока икономическа рационалност и решаваща роля за нашия икономически прогрес, за това че сме център на икономическата и политическа стабилност на Балканите и че някои други страни трябвало да се учат на управленски ред от нас. И така оправдават прилагането на най-ниските данъчни проценти в Европа, за да оставят по-големи ресурси на нашия нерационален и лошо работещ частен сектор.

 

Размишлявайки над тази класация не е трудно да си представим колко „ефикасно” се използват подаряваните на българските фирми от години многомилиардни (поне около 7-8 млрд. лева годишно) допълнителни ресурси чрез рекордно ниското данъчно облагане. Класацията на нашите фирми по конкурентоспособност е между 90-110то място, т.е. в компанията на най-изостаналите страни в Европа и в света. Това доказва, че твърденията на пазарните фундаменталисти и на управляващите български политици за високата икономическа и управленска рационалност на нашия частен сектор се разминават тотално с действителността. Настоящото състояние на нашите фирми не обещава социално-икономически прогрес на България в обозримото бъдеще, при положение че частният сектор доминира в икономиката и при ограничени възможности за лоялна конкуренция. Затова ежегодното подаряване на огромни ресурси на нашия частен сектор под формата на най-ниското в Европа данъчно облагане е равностойно на национално прахосничество.

 

Някои хора ни съветват да не се занимаваме с частните фирми. Ако губят (казват те) то си е за тяхна сметка. Те губят свои средства. Контролирайте държавните фирми, защото се разпореждат с държавно имущество. Такива изявления не са оправдани. Нещо повече – те не са верни!За това жалко състояние на частните фирми техните собственици отговарят не само пред себе си и своите акционери, но и пред българската държава и българското общество, чието имущество беше отнето и подарено на много от тях срещу символично заплащане или безплатно, а за някои от тях – буквално ограбено по време на престъпната приватизация. Гражданите на България не можаха (а българските правораздавателни институции – не пожелаха) да предотвратят тази престъпна приватизация, нито да потърсят наказателна отговорност от нейните архитекти и изпълнители.

 

Сега поне имат основания да настояват това имущество да бъде добре стопанисвано, а не пропилявано. Да не говорим, че лошата работа на всяка частна фирма вреди и на нейния персонал, на нейните контрагенти, на общината и на населението в района, където работи, на околната природна среда, трупа задължения към други фирми, към банките, към бюджета, към осигурителната система, влошава околната среда.

 

Б. Защо дефектите на българския частен сектор са още по-големи?

От години търся отговор на един много важен въпрос: Безспорно е, че частният сектор има сериозни дефекти. Някои от тях бяха описани по-горе. Но той има и много силни качества, доказани от световната стопанска история. Големият икономически и научно-технически прогрес на Америка, Западна Европа, Япония, Австралия и други страни е постигнат, наред с участието на други фактори, и с важния принос на частния сектор. Това е безспорен факт. Да се отрича този исторически факт е несериозно!

 

Питам се – защо силните черти на частния сектор не се проявяват по същия убедителен начин и у нас, а доминират слабите му страни? Къде са причините за посредственото, дори лошото управление и неефективно функциониране на голяма част от българските частни фирми? Защото качеството на работата във фирмите, а не няколко макрофинансови показателя, в крайна сметка определя дали една икономика е конкурентноспособна или не.

Макар и с много ограничения, у нас се правят отделни анализи на работата на държавни фирми. Няма обаче комплексни задълбочени анализи на функционирането и на резултатите от стопанската дейност на частните фирми. Собствениците им прилагат твърди ограничения за такива анализи. Те се оправдават масово с „фирмената тайна“.

 

Специални задълбочени изследвания за качеството на функционирането само на частните фирми може и да няма или да са оскъдни, но комплексни косвени анализи има. Такива са глобалните доклади по конкурентността на Световния икономически форум в Женева през последните 15-20 години за 120-145 страни, които включват и България, с нейния около 80% частен сектор в икономиката. Може да се каже, че тези 80% определят качеството на функционирането на нашата икономика като цяло. Ако те функционират незадоволително, може да се направи извода, че това важи и за цялата икономика. А изводът за цялата ни икономика е, че тя функционира крайно незадоволително.

 

Моите разсъждения ме довеждат до заключението, че корените на причините за лошото състояние на повечето частни фирми в България трябва да се търсят в техния произход. Голяма част от нашия частен сектор беше зачената през 1990те, а след това разширявана по нормален, престъпен и полупрестъпен начин. Масово е мнението в България, че приватизацията у нас беше престъпна.

 

Предприятията не попаднаха в ръцете на най-компетентните, най-предприемчивите и най-почтените хора. Много от тези хора продължиха сами да управляват подареното им или откраднато държавно имущество по начина по който е било придобито, т.е. по престъпен или полупрестъпен начин. Някои от тях привлякоха компетентни експерти, без да им дадат достатъчна свобода на действие. Това блокираше ефекта от тяхното присъствие в управленските органи на фирмите. А и тези управленски органи много често бяха фиктивни. Решенията се вземаха еднолично от новия мажоритарен и дори миноритарен собственик (или съсобственици) и малка група недостатъчно компетентни хора около тях, въпреки предписанията на Търговския закон.

 

Съвсем малка част от новите собственици бяха достатъчно разумни да се оградят с компетентни и почтени професионалисти – управленци, инженери, икономисти, юристи, финансисти и да им делегират правомощия. Тези професионалисти можеха да се разгърнат на фирмено ниво и да създадат проспериращи компании, но се сблъскаха с враждебна околна микро- и макро- среда. В продължение на много години доминираха не доказаните от световната практика рационални макро- и микроикономически управленски методи, а бандитските методи за които стана дума по-горе в т. 9. Тази враждебна околна среда не позволяваше на добрите професионалисти и почтени хора в българските фирми да проявяват своите способности и да бъдат конкурентоспособни. Те и до сега са блокирани както на фирмено, така и на отраслово и макро равнище от враждебна рестриктивна икономическа среда и на бандитизъм в междуфирмените отношения, рискувайки дори живота си.

 

Нелоялното, дори полупрестъпно поведение се превърна в норма на поведение и решаващ фактор за успех. Почтените и лоялните не можеха да се конкурират в такава враждебна икономическа и нравствена среда. Лоялният към държавата стопански деятел, който плащаше данъците, вносните мита, заплатите и осигурителните вноски за персонала си и т.н. трудно можеше да се конкурира с тези, които не ги плащаха. Само малка част от най-упоритите и компетентни ръководители успяваха да си проправят път в тази враждебна стопанска джунгла.

 

А други, които не успяваха се отчайваха, напускаха страната и си намираха подходящи места за професионална изява в чужбина. Съществена промяна може да настъпи само след промяна в средата чрез даване простор на лоялната конкуренция, на строгото спазване на реда и законноста в условията на регулирана пазарна икономика.

 

Показателна за характера на сегашния корпоративен частен сектор в света е и скоростта на неговото формиране. В Америка, в Западна Европа и други световни региони формирането на най-богатата прослойка и на нейната собственост ставаше постепенно с опита на много поколения предприемчиви хора в продължение на 100-150 и повече години, придружено също и с много извращения, скандали и престъпления.

 

При това е важно да се знае, че решаваща роля за този глобален социално-икономически и научно-технически прогрес в най-развитите държави изиграха не собствениците на акционерен капитал в големите корпорации, банки и небанкови финансови институции, а техните изпълнителни ръководства, които са също наемен персонал, но на много високо равнище. Милионите собственици – акционери, разпръснати по света, на практика не участваха в управлението на компаниите, дори знаеха малко или нищо за тях поради некомпетентност, незаинтересованост или физическа невъзможност да го правят, при обезличаването и високия динамизъм на собствеността на капиталовите пазари. Нищожна част от собствениците участваха в годишните акционерни събрания. А немалка част от участващите бяха некомпетентни в сложните управленски дела и лесно манипулируеми.

 

Изпълнителните директори притежаваха почти неограничени управленски функции, а акционерите (по-точно – част от тях) се интересуваха пряко или косвено само от крайните икономически и финансови резултати, гарантиращи просперитета на компаниите, без да могат да им влияят оперативно. Връзката между собственост, стопанисване и крайна икономическа ефективност на компаниите се обезличи и изчезна. На микро равнище решаваща беше връзката между качеството на оперативното управление на висшия изпълнителски персонал и ефективността, а на макро равнище – между лоялната конкуренция и макроикономическата политика на държавата, от една страна, и ефективността, от друга.

 

Висококомпетентните управленци играеха същата решаваща роля на двигатели на прогреса (или на провалите) и в акционерните компании с преобладаващо държавно участие. В този смисъл често се дава примера с автомобилните френски гиганти Пежо (с преобладаващо частно участие) и Рено (с преобладаващо държавно участие). А такива има хиляди по света. Следователно не видът на собствеността, а качеството на оперативното управление на корпорациите, умението да се заинтересова ключовият персонал на различните равнища в делата на фабриката или компанията, лоялната конкурентна среда и икономическата политика на държавата бяха и продължават да са двигателите на тяхното успешно развитие.

 

Формирането на най-богатата прослойка у нас с нейната структура (заможни, богати и най-богати) и притежаваната от нея собственост стана за15-20 години (или 10 пъти по-бързо, отколкото в Западна Европа и Америка), много често, по престъпен и полупрестъпен начин. Това личи и от сегашното стопанско и друго поведение на нашите най-богати хора, по специалните оградени със стени с ограничен достъп квартали или по обозначените като „частни улици“ на които те живеят, по резиденциите им в далечни световни курорти, по многобройната им въоръжена охрана, по бронираните им автомобили, по различните форми на влагане на капитали в чужбина, по обучението на техните деца в специални чуждестранни училища и най-реномирани и скъпи чуждестранни университети. За тях най-важна е бързата максимална печалба, независимо от бруталността на придобиването й. За тези хора целта оправдаваше средствата. Те дори не се възползваха от опита на богатите си събратя от Америка и Западна Европа, които се оградиха с най-компетентни управленци и професионалисти, за което стана дума по-горе, като им делегираха почти неограничени управленски функции.

 

В рамките на стотина години (след освобождението от турско робство) България преживя второ диво първоначално натрупване на капитали, започвайки пак от нулата. Преди 160 години Карл Маркс описа този процес във Великобритания с пророческите думи, че капиталът не се спира и пред най-големите престъпления в името на максималната печалба. Ние наблюдаваме това и в България през последните 33 години. Този великан на мисълта като че ли е знаел какво ще се случи през следващия и по-следващия век и в страни като нашата.

 

Ако се опитам да извлека един единствен важен извод от изнесените по-горе факти за поведението на държавата и на частния сектор в икономиката, той е следният: ДЪРЖАВАТА МОЖЕ ДА ПРАВИ ВСИЧКО, което прави частният сектор у нас и по света, но ЧАСТНИЯТ СЕКТОР НЕ МОЖЕ И НЕ ЖЕЛАЕДА ПРАВИ ВСИЧКО, което прави държавата за обществото в което живеем у нас и по света. Поради това задължително условие за социално-икономическия прогрес на всяко общество е тясното сътрудничество и взаимното допълване между държавата и частния сектор. Трябва да се намери решение, което интегрира в себе си най-доброто от частния и от държавния сектор. Световната наука и практика не ни е предложила до сега друга по-добра алтернатива.

 

Казаното до тук цели да предпази от наивно, а в много случаи - спекулативно идеализиране на частния предприемач и на частната инициатива, както в глобален мащаб, така и в България. И на свързаното с това предоверяване в тяхната стопанска рационалност, оставяйки им по-голямата част от новата стойност, чрез ниското данъчно облагане. Казаното до тук не е и не трябва да се разбира като фронтална атака срещу частната инициатива и частния сектор, а като опит да се разкрие истината.

 

Истината за частния сектор е далеч по-сложна и по-противоречива, отколкото се представя от пазарните фундаменталисти, но тя се крие от нашия народ. За това помагат както сервилните личности с научни звания и титли, така и сервилните медии, които не допускат истинска дискусия по тази тема пред своите микрофони, камери и на печатните си страници. Техните собственици и назначените от тях главни редактори се страхуват от такава публична дискусия.

 

Учените - пазарни фундаменталисти смятат, че оставените по този начин ресурси на частните предприемачи, едва ли не веднага се инвестират за модернизация на производството. Това би било добре, ако беше вярно! То обаче не се потвърждава от нашата практика, а и от току що цитираните данни в т. 16. В предкризисната 2008 г., физическите инвестиции в дълготрайни материални активи у нас бяха 29,4 млрд. лв., а през 2018 г. 19,2 млрд. лв., с ниските „плоски” данъци и въпреки увеличените ресурси на частния бизнес. При това, в преобладаващата си част – от държавни компании и със средства от европейските фондове. Тук, разбира се, влияят и други фактори, но нерационалното инвестиционно поведение на частните предприемачи е очевидно.

 

Прочитайки тези редове, спомнете си за призивите на Милтън Фридман преди няколко десетилетия за „по-малко държава” и за „изгонване на държавата от икономиката”. Спомнете си и за цитираните вече колоритни, но безсмислени изказвания на президента Рейгън преди години, че „държавата не може да решава проблеми, защото тя самата е проблем”. Спомнете си и за многобройните внушения на нашите пазарни фундаменталисти по медиите, идеализиращи частния сектор и очернящи държавния. Това продължава и сега. Чуваме го и от бивши и настоящи министри.

 

Представете си, че държавата беше наистина „изгонена” и лишена изцяло от участие в управлението на икономиката, как и от кого щяха да се решават изброените по-горе проблеми, след като частният предприемач не желае и не може да го прави. Една от причините за икономическата стагнация през последните години, за оскотяващата бедност и растящото доходно неравенство у нас, е отстраняването на държавата от редица нейни важни функции. Можеше ли да има що годе нормален живот за милиарди хора по света в цивилизованото общество и за милиони хора у нас, ако пазарните фундаменталисти бяха успели наистина да „изгонят” държавата изцяло от управлението на икономиката? Всичко това доказва антиикономическата и антихуманната същност на пазарния фундаментализъм. Съвременният прогрес е възможен само при разумно сътрудничество и взаимно допълване между държавата и пазара. Това е в основата на регулираната пазарна икономика. Много икономисти по света и у нас са на същото мнение.

 

Като се изказвам против облагодетелстването на капитала за сметка на труда, не препоръчвам да се отива в другата крайност – да се изолира, потиска и експроприира частният капитал. От години настоявам за разумно съчетаване на интересите на труда и на капитала, вградено в моето предложение за умерено прогресивно данъчно облагане с преки данъци. Далеч по-умерено от стръмните прогресивни скали на облагане с данък върху доходите на физическите лица и с корпоративен данък в западноевропейските страни, в САЩ, в Япония и други цивилизовани пазарни икономики. Всеки средно грамотен човек, надявам се, разбира, че съвременното общество се нуждае както от труда, така и от капитала. Възпроизводственият процес е възможен само при съединяването и едновременното участие на тези два фундаментални производствени фактора: труда и капитала.

 

Техните интереси са общи в най-важното – стабилността и успешното социално-икономическо развитие на България, по това – да ни има или да ни няма. Те обаче се различават по разбиранията си за начините на постигането им. Между тях дори възникват конфликти, понякога много остри. Те трябва да се решават хладнокръвно чрез взаимни компромиси, а не с революции. Българската държава има да играе много важна роля като обективен арбитър между труда и капитала, каквото тя засега не прави.

 

А през последните години имаме и новост. След като Китай и някои други страни престанаха да приемат боклуци за преработка на своя територия, поради замърсяване на околната им среда, българският частен бизнес и безотговорните български държавни власти отвориха нашите граници за тези боклуци. В името на лесната печалба те поеха преработката или изгарянето на италианските, испанските и други боклуци на наша територия и превърнаха нашата красива земя в огромно сметище. И не се поколебаха да отровят нашия въздух, води и почви. Аз питам: ако това е толкова невинна дейност защо държавните власти и частният бизнес в Италия, Испания и други европейски и неевропейски страни не се занимават с нея? Защо другите слабо развити страни като нашата се фокусират върху вноса на съвременни инвестиционни стоки за модернизация на своята индустрия, а ние внасяме техните боклуци?

 

Казаното по-горе за дефектите на частния сектор не означава, че държавният сектор е кристално чист и ефективен и че трябва да се върнем изцяло към него, както беше в недалечното минало. И в този сектор ставаха безобразия. Особено при авторитарно държавно управление, което процъвтяваше у нас до скоро. И двата сектора имат съществени недостатъци. Въпросът е кой е с по-малко недостатъци? И как могат взаимно да се допълват, чрез съчетаване на техните силни страни?

 

 

Проф. Иван Ангелов, Поглед.инфо