От няколко месеца Институтът за хуманитарни и социални науки в Скопие с директор Катерина Колозова работи над международен проект с цел да се намерят пътища за излизане от сегашния блокаж на отношенията между България и югозападната й съседка. Инициативата е финансирана от Вишеградския фонд и „Германския фонд Маршал“ и в нея участват учени от Скопие, София, Атина, Варшава, Будапеща и Прага.
В поредица от няколко материала предстои да публикуваме заключенията на историка Стефан Дечев, участник в проекта.
Първата част можете да прочетете тук
Колкото и да се заобикаля миналото, тези различни интерпретации и състояния на българските и македонски идентичности (за които стана дума в предната част) са исторически продукти, които се нуждаят от своето правдоподобно обяснение.
Това трудно ще стане без директен сблъсък с историческите факти и опиране на съвременната историография, постиженията на социалните и хуманитарните науки, динамиката на идентичностите, тяхното договаряне, случване и вариантите им на проявление.
В момента българо-македонският спор тръгва от предпоставката, че националната идентичност е някаква извечна величина, която съществува от незапомнени времена и е дадена завинаги. Съвременната българска и съвременната македонска идентичност се възприемат от преобладаващата част от двете общества като дадени от природата и съществували през вековете като неизменни цялости. Тази национална идентичност се базира на съществуването на национални исторически разкази, отнасящи се за миналото, които се възприемат за свещени в двете общества. В рамките на създадената с Договора за приятелство, добросъседство и сътрудничество от 1 август 2017 г.
Смесена мултидисциплинарна експертна комисия по исторически и образователни въпроси, членовете на двете страни се опитват с всички средства да бранят именно утвърдените национални исторически наративи. Това неминуемо се отразява и на работата им, доколкото тя просто зацикля и се превръща на практика в основната причина за неодобряването в края на 2020 г. от страна на България на преговорната рамка за начало на преговори с Европейския съюз на Република Северна Македония.
Внимателното следене на информацията, която беше предоставяна през периода от 2018 (началото на работа на смесената историческа комисия) до 2021 г. демонстрира различното отношение и нагласа, която двете страни на смесената комисия имат към нейния мандат, естество на работа, честота на събиране и очакване на резултати.
Това състояние произтича също от различните цели, поради които двете страни подписват Договора за приятелство, добросъседство и сътрудничество от 1 август 2017 г. В този момент тогавашната Република Македония тръгва към подписване на договора с желание да се отвори вратата за влизане в НАТО и да се започнат в скоро време и преговори за влизане на страната в Европейския съюз.
От своя страна, България тръгва към подписване на договора с желание да възстанови „историческата истина“, която е крита от македонската публичност в продължение на десетилетия. В крайна сметка българската страна на комисията иска да наложи на македонската цялостен исторически разказ, съгласно който образуваната през 9-10 в. от Средновековието „българска народност“ е просъществувала като такава до „Българското Възраждане“ от 19 в., когато завършва формирането на модерна българска нация. На този процес е бил сложен край през 1944 г., когато е започнала работа по системна дебългаризация и македонизация. Тя е завършила в края на 50-те и началото на 60-те години на 20 в. с формиране на македонска нация в съчетание с изработване на фалшифициран исторически разказ. Ето защо за българската страна естествено предстоящите преговори трябва да сложат край на този фалшив исторически разказ и да бъдат една своеобразна „нормализация“ чрез връщане на времето от преди 1944 г., като бъдат и едно своего рода връщане и на загубените войни от 1913 г., 1918 г. и 1944 г.
Македонската страна изглежда съзнава, че процесът на изграждане на македонската нация е закъснял в сравнение с този на българската, както и че в македонския разказ, поне до края на 20-те и началото на 30-те години, липсва онази емпирична плътност, с която се радва българския. Ето защо тя решава да прибегне в по-голяма степен до модернистките и постмодернистки теории за нациите и национализмите, за етническата и национална идентичност, за конструирането на историческите разкази и тяхната мултиперспективност, като дори и тях използва в стремеж за бранене на стари романтични национални представи – примерно за Самуиловата държава като „средновековна македонска държава“.
Въпреки това, достигнатите през февруари 2019 г. общи формулировки за възпоменаване от двете държави на общи исторически личности като Кирил и Методий, св. Климент Охридски, св. Наум Охридски, цар Самуил показват, че достигането на някакъв общ консенсус, колкото и да е мъчно, не е съвсем невъзможно. Макар формулировките никога да не бяха огласени публично и от двете правителства, както в София, така и в Скопие, споменатият консенсус беше достигнат на плоскостта за общославянския характер на делото на Кирил и Методий, християнизаторския и славянски характер на делото Климент и Наум, покровителствано и насочвано от българския монарх Борис I, наличието на българска царска традиция през Средните векове, от която Самуиловата държава е част.
Заедно с това обаче, предложението на македонската страна от юни 2019 г. за общо честване от двете държави на предаването от правителството в София през октомври 1946 г. на костите на Гоце Делчев на югославската македонска република, бе първият сериозен „взрив“ в работата на смесената комисия. След приемането пък на Рамковата позиция на българското правителство и Декларацията на българския парламент от октомври 2019 г. нещата се влошиха още повече, като на практика всички следващи заседания на комисията бяха безплодни. Забеляза се известно отстъпление на македонската страна от приетите общи формулировки до двете правителства за съвестно честване на общи бележити исторически личности, както и непомръдване напред по въпроса за учебниците по история, където смесената комисия стои от дълго време в 10 в.
Македонската страна се оплаква, че българската се стреми да наложи на македонското Министерство на образованието изцяло българския разказ, според който още през 9-10 в. е налице българска етническа хомогенизация, включваща и територията на по-сетнешна Македония. Тя използва още елементите на дисконтинуитет между държавата на владетелите Борис, Симеон и Петър, от една страна, и Самуиловата държава, от друга, за да брани създадения през десетилетията разказ за Самуиловата държава като „македонска“. За целта бяха използвани и постижения, които са резултат от консенсуса и конюнктурата в Титова Югославия. Това поведение на македонските историци накрая бе атакувано от българска страна като най-обикновено нежелание да бъдат признати постиженията на световната медиевистика и византинистика по отношение на Самуиловата държава. И все пак очертаването на държавата като продължение на българската царска традиция, както и пресилеността на българския разказ за „етническа хомогенизация“ по онова време се очертаха ясно.
Тук е интересен и фактът, че за средновековния период българската и македонската историография се разминават тотално във всички посоки и по всички теми. Това прави по-голямото опиране на академичната наука при евентуална ревизия на учебното съдържание трудно за препоръчване дотолкова доколкото българската и македонската наука видимо трудно изпълняват задачата да представят на обществата си научно и експертно познание по въпроса.
Интересно е, че именно от македонска страна идват исканията както за ангажиране на международни учени посредници, така и за съобразяване с критериите на ЮНЕСКО и Съвета на Европа за учебниците по история. Тези искания бяха представени от българската страна като по-скоро неприемливи. Често приятели ме питат: „Ако българските аргументи са по-силни и българската нация се е появила по-рано, защо македонската страна е по-склонна да търси международно посредничество и опори?“. В случая видимо в Скопие са наясно, че както посредничеството, така и критериите на ЮНЕСКО и Съвета на Европа биха разколебали сериозно македонския национален разказ, ала те неизбежно биха подкопали и представата за единна българска история до 1944 г. и за „1300 години България“. А последното би направило всякакви други македонски отстъпки далеч по-приемливи пред македонското общество.
Макар ветото на София в края на 2020 г. да бе наложено поради историческия спор, през следващите месеци акцентите в българската политика се промениха. От историята те се насочиха към правата на човека и Копенхагенските критерии за членство в Европейския съюз. Историческите въпроси по своеобразен начин започнаха вече да се вписват или четат по нов начин през критериите за членство. Проблемът за „речта на омразата“ се асоциираше с представянето на българите в македонските учебници, под формата на произход и бит, както и с годините на Втората световна война. Искането за реабилитиране на жертвите на комунизма също преминаваше през четене на периода след 1944 г. Въпросът за ненамеса във вътрешните работи на България и вписването на българите в конституцията на РС Македония също бе свързан с нов поглед. Още повече, че работата на смесената историческа комисия и нуждата от нейни реални резултати бе видима, с оглед създаване на атмосфера и среда, която да даде възможност за излизане от задънената улица.
Затова каквито и успехи да постигнат другите планирани от новото българско правителство на Кирил Петков комисии (бизнес, транспортна, културна, образователна и т.н.) едва ли ще има резултат, който самостоятелно да послужи за разблокиране на цялостния преговорен процес за присъединяване към Европейския съюз.
В този смисъл въпреки липсата на пряка връзка с Копенхагенските критерии за членство, и макар България да не бе приета през 2007 г. в Европейския съюз след преглед на нейните учебници по история и представянето на противоречиви исторически теми с нейните съседи, то сегашните преговори могат да бъдат използвани за едновременно европеизиране на преподаването по история и в двете страни – Република България и Република Северна Македония. А и настояванията на България и издиганите претенции спрямо македонските учебници, неминуемо ще доведат до проблематизиране на предмодерните идентичности, естеството на средновековните държавни образувания, българския наратив за националното изграждане, Възраждането, войните за „национално обединение“, провала на българския национален проект от 19 в. и появата на отделна македонска идентичност през 20 в.
В следващ текст Стефан Дечев ще разгледа други двустранни спорове в Европа от последните десетилетия и доколко опитът придобит при тях би могъл да бъде от полза за решаване на българо-македонския спор.
Стефан Дечев
