Често я наричат „Столетницата“, което донякъде е подвеждащо, защото историята на социализма в България е накъсана от драматични исторически събития и разнопосочни политически развития. Но в това наименование има и една трудна за доказване убеденост, че дълголетието е гаранция за вечност. Това, както е известно от историята (а и не само), не е вярно и няма никакви гаранции, че една дълголетна партия не може да изчезне от политическия хоризонт поради най-различни причини. Това се случи на СП във Франция (от 24,1% през 2002 на 7,4% през 2017), на полската социалдемокрация (от 42% през 2002 на 12,6% през 2019), на унгарските социалисти (от 43,2% през 2006 на 11,9% през 2011 в съюз със зелените).
Как една първа политическа сила стана четвърта?
В електоралната история на прехода след 1989 г. БСП е била както първа (1900, 1994, 2005), така и втора политическа партия по брой на получените гласове 1991, 1997, 2013, 2014, 2017). Трета е била само през 2001 (но пък тогава спечели президентските избори), както и на изборите през април и юли 2021. През ноември 2021 г. остана четвърта по резултат, макар президентът, предложен и подкрепен от нея през 2016 г. да спечели втори мандат.
За БСП са гласували над 2 млн. избиратели през 1994, над 1 млн. избиратели през 2005 г., но след това никога партията не е надхвърляла това число, макар на два пъти за се е доближавала до него (2013 и 2017). Но след 2017 г., макар и най-видима опозиционна партия в парламента, БСП намалява последователно своите избиратели – на изборите 2021 година от 480146 през април, до 365695 през юли и на 267817 през ноември).
Динамиката на % подадени за БСП бюлетини от всички гласували (тяхното число също намалява), показва като цяло същата негативна тенденция. През април 2021 г. БСП получава по-малко проценти дори и в сравнение с катастрофалните за нея избори през 2014 г. след правителството на Пламен Орешарски.
% от гласувалите в полза на листите на БСП
Обяснението, че основна причина е машинното гласуване и пандемията, не издържа проверката, особено за динамиката между април и юли (тогава случаите на заразените спаднаха значително) или за динамиката от юли до ноември (случаите нараснаха, но гласуването беше по същите правила – с машини).
Спад на политическото влияние на БСП се вижда и на местните избори. Недостижимият резултат от 1995 г. можем да го забравим (три четвърти от кметските места и 20 кмета от 26 областни града). След 2007 г. от 80 общински кмета, БСП спечели през 2019 г. 38 позиции с етикета „БСП“ (не отчитам подкрепените от БСП независими кандидати, защото и това показва намаляване на мобилизационната способност на партията в отделните общини).
Избрани кметове с етикета „БСП“
| 1995 | 1999 | 2003 | 2007 | 2011 | 2015 | 2019 | |
| Общини | 190 | 87 | 75 | 80 | 62 | 38 | 38 |
| % | 75% | 33% | 29% | 30% | 23% | 14% | 14% |
| Областни градове | 20 | 11 | 3 | 9 | 8 | 0 | 3 |
Няма съмнение, че е нужен сериозен разговор и анализ, защо една първостепенна политическа партия в България вече е сред малките и може би „залязващи“ политически сили. Едва ли обаче старото оправдание за „врага с партиен билет“ ще помогне, освен да засили инерцията надолу.
Как една демократична партия стана лидерска?
Удивително е, до каква степен БСП е успявала въпреки всичко да запази механизмите на вътрешнопартийната си демокрация, позволяващи както различни фракции (още веднага след 1989 г.), така и конгреси, на които се сблъскват различни възгледи за политическата стратегия, идеологията и лидерството в партията. Дори е учудващо, колко много остри вътрешни сблъсъци е преживяла БСП и все още продължава да съществува на политическата арена. Всъщност именно тази удивителна устойчивост кара някои социалисти да вярват, че нищо не може да доведе до политическата маргинализация на една толкова стара и устойчива на вътрешни конфликти партия.
Това на пръв поглед изглежда точно така, защото при всички вътрешни кризи и разцепления, нито една от отделилите се от БСП партии не успя досега да я измести убедително от позицията й на хегемон на левицата. „Евролевицата“ влезе в парламента на критичните за БСП избори през 1997 г., но след 2001 г. остана извън парламента. АБВ влезе в парламента през 2014 г. (отново критични за БСП избори), но след 2017 е извън парламента. „Движение 21“ влезе в парламента в коалицията „Изправи се! Мутри вън!“ през април 2021 г., но след ноември остана извън парламента. „Нормална държава“ дори не успя да влезе в парламента.
БСП удивително бързо или се разделя или остракира бившите си лидери. Жан Виденов напусна партията и наскоро опита участие в изборите с няколко радикално-леви партии. Георги Първанов, след като беше първият президент, спечелил втори мандат (2001 и 2006), също напусна, а съпартийците му го обявиха за „предател“. Михаил Миков току-що заяви, че не се чувства част от БСП. Сергей Станишев от 2011 г. е президент на Партията на европейските социалисти, но в БСП е фактически изолиран. Дали тази лидерска история в БСП не насърчава днес в БСП председателката Корнелия Нинова да прави всичко възможно, само и само да не остане „бивша председателка на БСП“.
Изборът й начело на БСП през 2016 г. (395 гласа на конгреса срещу 349 гласа за Михаил Миков) беше разчетен от мнозина в БСП като начало на съществена промяна в партията. Новата председателка лансира в ръководните среди на БСП млади социалисти (самата тя изглежда членува в БСП от 2003 г.), успя да отстрани от партията фигури като Георги Гергов, смятан за най-яркия представител на „червените мобифони“ (по знаменития израз на Стефан Продев, дългогодишен главен редактор на в. „Дума“ 1990-1999).
Но същевременно тези промени бяха съпътствани с кадрова и идеологическа политика, която накара много видни социалисти да стана остри нейни критици. Особено през 2021 г. и неочаквания първи голям изборен провал през април, когато БСП получи по-малко гласове и в сравнение с „електоралното дъно“ от 2014 г. Платформата „Социализъм 21 век“ обедини критични към Корнелия Нинова видни социалисти, някои от които я бяха подкрепили през 2016 г.
Тези събития се случиха на фона на усилие в БСП, някой да поеме отговорността за електоралните неуспехи след 2016 г. (изборът на Румен Радев и Илияна Йотова за първия им мандат). Защото през 2017 г. БСП отново излезе втора след ГЕРБ, въпреки очакванията на новоизбраната й председателка. Същото се случи и на европейските избори през 2019 г., макар БСП да спечели един мандат в повече. Тогава Корнелия Нинова подаде оставка с думите: „При демократичните партии, в правовите държави, в модерното общество, отговорността винаги се носи от председателя. Затова аз поемам цялата отговорност за тази загуба. Подавам си оставката като председател на БСП“. Но на свикания скоро след това конгрес тя оттегли оставката си, след призиви от основни организации на партията да остане на поста. След като отново се кандидатира за председател по силата на новия устав беше избрана с 80% от гласувалите социалисти, при участие от 70%. Тези преки избори за председател показаха обаче и друго – членският състав на БСП се е свил от около 150000 през 2012 г. на 80000 през 2019.
Нова оставка Корнелия Нинова подаде след парламентарните избори през ноември 2021 г. с думите: „Изчаках окончателните резултати от изборите. Оценявам този резултат на БСП като катастрофален, особено с това, че отстъпихме от трето на четвърто място. Поемам цялата отговорност, вината е изцяло моя.“
Свиканият конгрес през януари 2022 г. отхвърли оставката на председателката Корнелия Нинова (415 „против“, 164 „за“, 20 са се въздържали). Тази поредна подадена и неприета оставка накара видни социалисти, критици на Нинова, да излязат с остри коментари, че БСП е станала „лидерска партия“. Велислава Дърева заяви: „Партията на Димитър Благоев е похитена от една креатура на Иван Костов. Тя се казва Нинова“. Като допълва и назначението на Калоян Методиев за началник на политическия кабинет на Корнелия Нинова в Министерството на икономиката. Той е бивш лидер на младежкия СДС и остър критик на президента Румен Радев, след като напусна поста на началника на неговия кабинет.
Привърженици на Корнелия Нинова, обратно, защитиха решението на конгреса да не приеме оставката й. Така БСП е във вероятно най-острата вътрешнопартийна криза, откакто е създадена.
Как една социалистическа партия стана консервативна?
Когато през 1990 г. беше проведен вътрешнопартиен референдум в средите на тогавашната БКП за приемане на ново име, всъщност въпросът не беше само до името. Защото след това БСП трябваше да се пререгистрира в съда според закона, което доведе до необходимостта от презаписване на членовете й. Това не стана автоматично и от 932055 членове на БКП към 1986 г. в БСП се презаписаха около 350000, малко над една трета. По същество беше учредена нова партия, макар елитът й да беше част от елита на БКП, а разказът за нейната генеалогия започваше без прекъсване от учредяването на БСДП през 1891 г.
През 1990-те години БСП беше партията с най-многобройни фракции: социалдемократически, социаллиберални, неокомунистически, проевропейски и националистически. Постепенно в програмните си документи партията възприе профила на европейската социалдемокрация (член на Социалистическия интернационал от 2003 г. и на ПЕС от 2005). До 2016 г. БСП идеологически се сближава с водещите социалистически и социалдемократически партии в Европа като ГСДП, Португалската СП, френската СП. Партията приема членството на България в НАТО (от 2001 г.), работи и активно за присъединяването към ЕС през 2007 г.
Значителната идеологическа промяна в БСП започва във връзка с ратифицирането на Истанбулската конвенция за борба с насилието срещу жени. За огромно учудване на много социалисти, новата председателка Корнелия Нинова категорично се противопостави на ратификация, противно на продължителната кампания на женската организация на БСП в полза на бързата ратификация на конвенцията. Организацията изпрати през 2018 г. и писмо до ръководството, в което се казва: „Позицията на БСП е изненадваща, имайки предвид дългогодишните битки, които БСП е водила в защита на правата на жените, включително и много съвместни инициативи с ПЕС и ПЕС Жени.“ Само ще напомня, че кампанията срещу конвенцията започна от фундаменталистки евангелистки среди в САЩ, пренесе се в България благодарение на ВМРО и учудващо беше приета безкритично от ръководството на БСП.
Удивителното е, че във връзка с преговорите за коалиционно правителство след изборите през ноември 2021 г. Корнелия Нинова определи като „червени линии“ за БСП даването на зелена светлина за членство на Северна Македония в ЕС и приемането на Истанбулската конвенция. От гледна точка на една социалистическа партия, това е неразбираемо. По-очаквано би било такива линии да са прогресивното облагане или минималната заплата. За правителственото споразумение тя заяви: „Конвенцията е противоконституционна. Полът е мъж и жена. Никъде не пише, че ще ратифицираме Истанбулската конвенция или че ще признаем трети пол извън мъж и жена.“ Оставям настрана, че никъде в конвенцията не става дума за „трети пол“.
Все повече БСП говори с езика на крайно-десния национализъм. В студиото на „Здравей, България” през 2017 г. лидерката на БСП заявява: „Най-близки по платформа сме с Патриотичния фронт“. Такова заявление наред с другото трябва да разтревожи социалистите, защото Патриотичния фронт обединяваше ВМРО и НФСБ, а дотогава и „Атака“.
В „Барикада“ Нишан Джингозян задава въпроса: „Какви бяха причините една 130-годишна лява партия, член на политическото семейство на левите партии в Европа, да предприеме остър завой надясно и да нагази във водите на десния популизъм?“ Отговорите в статията можем да обобщим така:
Събуждане на тлееща носталгия към времената на Тодор Живков;
Конфронтация и отричане на основни политики на левите партии в Европа (отношенията с ПЕС);
Антиимигрантска реторика и насаждане на нетърпимост към сексуални малцинства;
Прокарване на евроскептична политика;
Директна подкрепа за десни политически партии (като тази на Орбан).
БСП под ръководството на Корнелия Нинова завива към „консервативен социализъм“, едно силно оспоримо понятие. Велислава Дърева изрично го отхвърля: „Голяма грешка е лансираната от нея идея за консервативен социализъм и ляв консерватизъм. Що е то консервативен социализъм? Дървено желязо.“ И не случайно противоположно е мнението на Петър Кичашки (близък до Института за модерна политика на Борислав Цеков): „В основата си става дума за ролята на консервативния социализъм. И не, това не е „дървено желязо“, както се опитват да го представят неолибералните левичари, които коментират темата. Това е онзи прочит на социалистическата идея, който е икономически прогресивен, но социално консервативен“.
Е, само ще цитирам заглавието на сборника програмни и организационни документи на български авторитаристки националистически формации под съставителството на Николай Поппетров, известен историк на фашистките движения: „Социално наляво, национализмът – напред“. Не знам, дали е точно фашизъм, но не е далече. Социалистите по политическия си генезис са интернационалисти, в смисъл че са солидарни със социалните борби отвъд националните граници. Ако изоставят това, престават да бъдат социалисти.
