Либералните идеолози на капитализма у нас говорят против „езика на омразата“, но в глобален план това, което започва да доминира през последните години е означено с добилите популярност по света англоезични термини „хейтър“ и „хейтърство“. Тези дни eдно от най-старите и авторитетни, излизащо от 1857 г. досега, американско списание „Атлантик“ пусна статия под заглавие „Американците се мразят един друг. Импийчмънтът няма да помогне“. В нея се констатира, че „според нарастващо количество политологически изследвания американците до голяма степен вече нямат общо усещане за национална принадлежност. Демократите и републиканците гледат на своите политически опоненти като врагове с напълно неразбираеми убеждения и начин на живот“ (1). Така е при американците. Мразят се едни други, а Тръмп се опитва да отклони тази омраза навън, търсейки врагове и виновници за проблемите на страната му навсякъде по света, обещавайки че след като ги смачка и унищожи, ще направи „Америка отново велика“. А глупакът Горбачов преди три десетилетия обяви, че се отказва от „образа на врага“ и ще ни вкара в един нов свят без врагове. Хиляди опиянени от неговите обещания перестройчици, преродили се след това в „демократи“, подеха ентусиазирано тези илюзорни мантри.
Е, ако при новия „голям брат“, от който нашенските строители на периферен и крадлив капитализъм три десетилетия се учат и ни обясняват как ще станем „нормална държава“ като него, имаме неолиберална реалност, създаваща такова ужасяващо хейтърство, то какво да кажем за себе си, последователите на техния модел? Нали от тях взехме представяната за характеристика на „нормалната държава“ авторитетна думичка „приватизация“? Нали поканихме техните баш специалисти Ран и Ът да ни кажат какво да правим и така бе осъществен най-големият грабеж и унищожаване на национално богатство в българската история? Нали съборихме сума ти паметници от миналото и построихме паметник на новия символ на бъдещето на България – Роналд Рейгън? Но това съвсем не породи нова неолиберална любов и съгласие. Напротив, създаде безброй хейтъри. Породи много често безпричинна и парадоксална омраза към всеки и всичко, не само към този, който директно е виновен за проблемите на този или онзи българин. Погледнете само колко хейтърство ще откриете тези дни дори сред коментари в социалните мрежи под съобщения за състоянието на намиращия се в болница Стефан Данаилов. Неслучайно наскоро оперната певица Александрина Пендачанска написа в своя профил във Фейсбук за това колко „много гняв, чернилка, озлобление, лошотия, агресия и грозота“, вижда край себе си. „Забравили сме да общуваме, – казва тя – изнервили сме се до нетърпимост, изгубили сме елементарното си възпитание и добър вкус, нападаме се по недопустим начин – персонално, яростно и необуздано. Зловещо е.“ Да, зловещо е! И все по-зловещо става в резултат на стореното от участниците в създаването на днешния капитализъм в България. Въпреки идеологическите мантри на неолибералните идеологически апарати – финансираните от световния капитал с около 2 милиарда долара за последните 30 години НПО-та у нас. Проповядва той с тях и с подконтролните си водещи телевизионни канали равенството на джендър различните, бори се за политически коректното заменяне на думи като „цигани“ с „роми“, манипулира българската история, за да убеди днешните поколения, че страшното време е било преди 1989 г., а сега живеем в „демократичния“ рай, който трябва само малко да се пооправи, като се съборят някои паметници, промени съдебната система и се сменят някои политици и партии. Хвърля идеологическа мъгла, за да прикрие зад това реалността на създаването на хиляди клошари, бездомници, огромно количество хора, живеещи под равнището на бедност и неравенство, непознато в нашата история.
Катастрофалните последици от прехода към периферен неолиберален капитализъм водят до декласация, лумпенизация, маргинализация на милиони хора, които започват да търсят виновниците за това състояние. Затова и масовата нагласа е на кризисното съзнание на маргинализирани, лумпенизирани и декласирани хора, които конструират всекидневно, ежечасно врагове, не вярват, че някой друг може да накаже виновниците и разчитат изцяло на правната система, а някои и на «нов нароен съд». Това се подклажда и от либералната десница, за която основният проблем днес е «правната реформа», с което тя прикрива реалният основен проблем – капитализмът. Така тя реагира на масовите нагласи и очаквания за създаване на справедлива система, в която всеки ще носи отговорност – нещо невъзможно за капитализма. Но милионите лузъри искат възмездие.
Това се превръща в основен политически въпрос на масовото съзнание, политиката и на медиите, пораждащи в глобален план ксенофобски и неофашистки вълни и страхове. Както казва френският философ Жан Пол Сартр, «ако евреите не съществуваха, те щяха да бъдат изобретени». Важен елемент на тридесет годишния преход към капитализъм у нас е изобретяването от сутрин до вечер на «евреи». Партиите идваха и си отиваха от власт с помощта на «образа на врага», който ни обясняваха как ще смачкат и отстранят. И масите им вярваха до едно време, но постепенно губеха надежда. Формално в системата, която бе създадена санкциите са отредени на съда и прокуратурата, особено на главния прокурор. Той обаче не може да направи това, поради което и доверието към него е на нищожно ниско равнище.
Официалната нормативна основа на неолибералния капитализъм, наложена у нас след 1989 г., се задава от така нар. европейски и евроатлантически ценности, прегърнати от новите системни партии, създатели на български капитализъм през изминалите три десетилетия. Основни елементи на тези ценности са индивидуалните права на личността в либералния смисъл на думата, сред които централно място конституционно закрепено като „свещено и неотменимо“ заема правото на частна собственост, от което и следва че колкото си по-богат, толкова повече право имаш. Родените от капитализма хиляди клошари и бездомници имат право на собствеността евентуално от кофите за боклук и на стотинките, които им хвърлят, когато просят, а новородените пак от капитализма милионери и вносните олигарси с техните банки, търговски вериги и пр. имат право да притежават милиони пъти повече, да дърпат конците на света и да създават медии и НПО-та, които да обясняват колко велик и справедлив е светът, в който експлоатираш другите или си заграбил милиони от тях.
Имаме тотално подчинение на пазара и превръщането в стока, в механизъм на печалба на медиите и културните индустрии, от които вече не се иска да формират идеали и предлагат положителни образци, както по времето на социализма, поради което те започват да функционират чрез непрекъснатото престъпване на всякакви морални правила. Най-добре се продават не положителните образци, а престъпниците и нарушителите на всякакви правила. На мястото на ценностите се намесват шоу културата, скандалът, пошлостта, биг брадърството, безкрайните и детайлни описания в новините на поредното убийство и престъпление. Някогашните образци на интелектуалци, на заслужили фигури в науката и културата са. Образците на младото поколение през изминалите 30 години се задават от Азис, Черната Златка, Мишо Шамара, шоу предаванията, биг брадърствата, «Комиците», безброй мутри с пищни прякори, агресивни политици и пропагандни рупори на капитализма. Интернет започва да играе ролята на клозетна стена в публична тоалетна, в която пошлостта, хейтърството и примитивизъм нямат предходния ограничен клозетен смисъл, а задават тон в публичното пространство.
Вместо трудът, който е централна ценност в нормативната система на социализма, сега централни ценности стават парите и потреблението. Висшата ценност в моралния кодекс на строителя на днешния капитализъм е вярността към идеите на неолибералния капитализъм, представяни като „демокрация и пазарна икономика“. Новите най-висши ценности се зададоха от днешния световен хегемон САЩ, в чието геополитическо пространство влязохме. Глобализмът, култът към свободния пазар, сексуално различните, джендърите, мултикултурализмът, политколектността, борбата с „езика на омразата“ са базисните основания на новия морален кодекс на строителя на неолибералния капитализъм. Зад това обаче се прикрива разделянето на обществото на много бедни и много богати, на класи с несъвместими интереси и реалният факт на заграбване и унищожаващо на национално богатство от над 100 милиарда долара, създадено по времето на социализма и принадлежащо на всички българи. Крие се най-голямата кражба и варварско разрушаване на национално богатство в 1300 годишната история на България. Затова ненавистта, омразата, противопоставянето днес са вероятно от типа на времената след Първата световна война и 1923 г., когато капитализмът у нас се тресе от преживяната национална катастрофа. Върлуват навсякъде – от детските градини и училищата до улиците и в разговорите и писанията в социалните мрежи за политиците.
С ревове „кой не скача е червен“ и пропагандни лозунги за „преход към демокрация“ в България за три десетилетия политиците и идеолозите на дешния капитализъм ни вкараха в един все по-индивидуалистичен, противопоставящ хората, водещ до ненавист, омраза и агресия, все по-несправедлив, конфликтен, с нарастващо количество сблъсъци, протести, войни, шпионски скандали свят.
(1) Green, Ema. Americans Hate One Another. Impeachment Isn’t Helping, In: The Atlantic, November 2, 2019