Преди няколко дни се случи нещо, на пръв поглед маловажно, обаче, разглеждано като симптом – твърде тревожно.
Велислава Дърева в поредния си фундаментален опус заклейми всички, които волно или неволно (по-скоро волно) излизат извън руслото на т.нар. „българска левица” – русло, разбира се начертано на картата и изкопано от непрежалимия Стефан Продев. Като истински пророк на Продев, Дърева изля огън и жупел върху главите на всички, които са се отклонили от вече трасираното русло на левицата. Разбира се, гледката беше наистина впечатляваща, Дърева като истински бомбардировач умее да хвърля и напалм, и дефолианти. Картината наистина е епична, там, където прелети този бомбардировач, остава изгорена и безплодна земя. Без съмнение, това е изкуство. И Дърева го владее издълбоко. От своя страна Ал. Симов в присъщия си перфектно овладян саркастичен стил отговори на Дърева като уж без да иска я оприличи на една от трите вещици (а може би и на трите едновременно), които се събират около казана, за да може да започне класическата трагедия на Шекспир „Макбет”. Симов също умее това, което умее – това, което Дърева постига с библейски гняв, Симов го прави с перфидната си ирония и сарказъм.
И наистина, гледката на сблъсъка е поучителна, разменят се не какво да е, а истински ядрени удари. Но тук няма място за естетическо забавление. Този сблъсък - извън ефектните светкавици - е дълбоко и истински тревожен, тук не става дума за противостоене на литературни дарби или на изразни средства. Разгледан не сам по себе си, а на равнище на симптом, той навява дълбока тревога – не толкова за самите автори, колкото за състоянието на общността, към която принадлежат и двамата, въпреки всичките си очевидни различия. Истината е, че ако спорят някакви практически политици вътре в левицата, това би било досадно, ако спорят някои от идеолозите на левицата – макар че такива съвсем не се наблюдават - би могло да бъде не само досадно, но и неприятно. Но тук се противопоставят двете Големи пера на българската левица. И двамата, всеки по свой начин, разбира се, умеят да говорят от името на дълбинната политическа интуиция на българската левица като общност. И това вече е наистина тревожно, защото дълбинното несъгласие
между Дърева и Симов свидетелства не толкова за тяхното личностно разминаване (да, и то е налице), колкото за дълбок и обективен разлом в сферата на базовите политически очевидности, на “политическото безсъзнателно” , което на всички етапи досега , независимо от разправиите “там на върха”, си оставаше удивително единно и целокупно. В този смисъл сблъсъкът на Големите пера вещае истинска беда. Името на тази беда не е разцеплението, тъй като БСП няма вече накъде да се цепи, този сблъсък свидетелства за това, че разрухата в сферата на интуитивните очевидности може да доведе до угасване на левицата в безволие и безсмислие. Истината е, че тук не ярки политически публицисти си противоречат – противоречи сама на на себе си самата социалистическа идея, като безвъпросна реалност.
Това е болест и както при всяка болест, анамнезата е задължителна, тя трябва да предхожда диагнозата и разбира се, да предхожда всяка терапия.
Търсеното начало на днешните, меко казано неблагополучия на българската левица е в далечните години, когато начело на БСП се появи скъпият на всяко българско сърце Георги Първанов. Днес той продължава да бъде непрежалим – днешната българска левица може да прежали себе си (и го прави всекидневно), но не може да прежали далечната си младост, която беше осияна от вдъхновената фигура на първия български социаллиберал Първанов. Социаллиберализмът изглеждаше като елегантно и просто решение на болезнени и сложни проблеми. Тогава, в годините на своята относителна младост, палавата тогава девойка (превърнала се по естествен път в палава жена, някой би използвал злобната Путинска формула „жена със занижена социална отговорност”), същата беше възхитена от удивителната лекота на отговорите и решенията на най-тежките тогавашни проблеми на БСП. Наистина, какво по-елегантно решение, каква по-безвъпросна лекота на отговора на проклетия тогава въпрос за идентичността. Решението се отличаваше с Колумбовска яснота – Първанов предложи ясна формула- „БСП е едновременно социална и либерална партия”. Още тогава моите опити да доведа до сферата на нагледността тази ключова формула (нали от Кант си знаем, че това, което няма наглед е немислимо) дадоха съмнителни резултати, всичките ми опити да онагледя за себе си „социаллибералната” , т.е. свръхмодерна природа на БСП, резултираха в един смущаващ мен самия образ – гледана отпред, БСП е девойка с взор отправен към социалистическите хоризонти на епохата и с изпито лице, резултат от страдание поради нетърпимите социални неправди. Но при поглед отзад, обаче, същата девойка се характеризира с богати и добре охранени форми, характерни за един истински либерализъм.
Социализмът е либерализъм, а либерализмът е социализъм – не е ли това възможно най-елегантната формула, даваща възможност да бъдеш в мир и с тия и с ония, осигуряваща непоклатима и масова социална подкрепа, съчетана с модерното самочувствие на истинските европейци. Всъщност, заличаването на разликата между социално и либерално беше доведено до виртуозност от свидната рожба на партията Първанов в битността му на дважди президент на републиката. Именно тогава, той успя някакси да бъде нито социалистически, нито либерален президент, а да бъде „социален”. Докъде доведе всичко това, помнят всички, които имат памет. Но, спомняйки си с неудобство за много странното каращисване на социализъм и либерализъм, е редно да си спомним и удивителната лекота, характерна за съзнанието , осъзнало, че досегашните проблеми вече ги няма.
Всъщност, „третият път” на Първанов не беше някаква особена форма на български политически разврат. Тази вдъхновена лекота (напомняща щастливо пиянство) беше вече споходила не само българската левица, но и всички европейски левици, щастливият розовобузест ангел на синтеза беше вече сполетял всички европейски леви политически сили. И как да забравим „третия път” на Тони Блеър? И как да не си спомним колективния оргазъм на европейските левици, дошъл със съзнанието, че нищо, всъщност не ги дели от европейските десници? Социаллиберализмът беше тази творческа и конструктивна среда, в която се сформира ПЕС – т.е. същата формация, която наскоро преживя унизителна политическа катастрофа.
“Лявото, което всъщност е дясно”, разцъфтя с пищни цветове и даде богати плодове на българска почва. И разбира се, най-богатия плод на ляводесния синтез (Божичко, колко е модерно!) стана политиката на Сергей Станишев на българска почва. При Първанов социаллибералите, т.е. ляводесните отвреме-навреме показваха остатъци от една трогателна българска кумова срама. При Станишев, обаче, политическият нудизъм стигна до развити и зрели форми, Първанов, например, поради една първична селска срамливост не беше способен да формулира (публично) изключително наглото твърдение, например, че „плоският данък е социализъм в действие”. За Станишев, обаче, тук нямаше проблеми, по време на неговото управление (заедно с Доган и Сакскобургготски) социаллиберализмът беше представен на българското общество с очарованието на една истинска хутцпа – лявото е дясно, дясното е ляво, а който не разбира това - да се връща в комунистическата си землянка. При това, нека не забравяме, че Станишев беше обичан, той беше идеалният и дългоочакван отговор на проклетия въпрос „Как ние, с овехтялите комунистически ямурлуци да се наредим в хоровода на социалистическите шушляци”. Нашата свидна рожба ни сдобряваше с историята - те ни крещят за „комунистическите зверства”, за българския Гулаг, а ние им отговаряме нещо в смисъл „А пък нашият лидер праска перфектно на английски и френски и в момента е баш европейски социалист”. Очевидно, БСП трябваше да бъде унижена, смачкана и оскърбена ( БСП в Сибир!, Един народ срещу една партия!, Времето е наше!), за да се вкопчи с две ръце в своето генерално оправдание и извинение – т.е. Сергей Станишев. Затова, всъщност, Станишев беше извън всяка възможно критика, затова беше обичан от българските политически социалисти - комплексари с една отчаяна, трескава и беззаветна любов. Станишев беше нашият персонифициран “Път към Европа”. По този път в България влизаха безусловни европейски ценности – Рамкова конвенция за правата на малцинствата, плосък данък, коалиционно партньорство с кого ли не, безконтролна идеологическа всеядност, русофобия, Истанбулска конвенция и още безброй пикантни дреболийки - дребни неща, а всъщност колко е приятно!
Всъщност, аз не бих обвинявал тук Станишев. Виновен ли е той, че така безвъпросно и естествено успя да се намъкне в огромния и досега болезнен политико-исторически комплекс на БСП – комплекс, създаден не от него, а просто намерен от него, но не в самата партия, (тя е свободна от комплекси), а в тогавашното партийно ръководство. Така Станишев се появи в новата българска политическа история като един виртуозен политически прагматик. Той доста бързо осъзна, че ръководството на БСП може безвъпросно да бъде рекетирано и да се будят страховете му просто с ключови думи, напр. Белене, Трайчо Костов, Живковизъм, Г. Марков и мн. др.
Това е анамнезата. Тя описва причините за днешното морално и идеологическо състояние на БСП, а то може просто да се назове с формулата, че тя не може да раздели на две магарета сеното. И в лавината от важни, понякога забавни, макар и най-често дразнещи подробности, характеризиращи днешното идейно-политическо състояние на българската левица липсва най-важното – акта на безвъпросната политическа идентификация, която би дала основания за днешните политически претенции на БСП. Кой е този акт – т.е., каква е кратката формула на лечението, ако тя изобщо е възможна? Такава формула съществува и тя е колкото проста, толкова и непосилна за някои широки кръгове в днешното ръководство на БСП. Тук няма магически заклинания, достатъчно е просто днешното ръководство на БСП да свикне (не твърдя, че това е лесно) с една проста истина – социализмът е социализъм и не е либерализъм, а също и либерализмът е либерализъм и не е социализъм. Който не разбира това, няма място нито в ръководството на партията, нито в самата партия, и казано по руменовчаровски „с тези хора партията няма бъдеще”. Същото лечение може да се каже и с други думи - отдайте първановото първанову, станишевото станишеву, и нека мъртъвците погребват своите мъртъвци. С други думи, лечението съвпада с този императив - социализмът не е либерализъм, либерализмът не е социализъм, а и самият Тони Блеър е спомен, който британското общество с удоволствие е забравило. В БСП има наистина един блеърист, той е във високото ръководство на европейската левица. Същата днес трябва да избира между себеси и него, по-точно между себе си и блеъризма.
Това предстои да стане, и то в близко бъдеще. А ако не стане, мястото й на скамейката до Тони Блреър е, разбира се, запазено.
И не за да сдобрявам Симов с Дърева (очевидно не е по силите ми), съм длъжен да направя една плашеща историческа аналогия (нима историята не е вечно насъщна, продуктивна и актуална?).
През 19-ти век в славния гръцки град Солун са живяли не по-малко от 60 хиляди души евреи. Между тях с влияние се е ползвал уважавания еврейски богослов и мислител Сабатай Цви. След дълги размисли, този уважаван мислител получил озарение – просветнало му, че всъщност юдаизма и исляма не само че не си противоречат, ами са и едно и също. А това давало възможност не само на Сабатай Цви, а и на неговите бързо умножаващи си последователи да изпитат лекотата от разрешаването на едно противоречие. Юдаизмът и ислямът са едно и също – тази формула започнала лавинообразно да завладява умовете на солунското еврейство. И наистина учението на сабатаите носи лекота: до обяд си юдей, от обяд нататък си мюсюлманин и изобщо във всеки даден момент и във всяка дадена ситуация ти си това, което трябва да бъдеш, с юдеите си юдей, а с мюсюлманите – мюсюлманин. Учението започнало наистина бързо да се разпространява и в други имперски градове, защото във всички градове на Османската империя е имало еврейски общности. Сабатайската идейна мода, дори и неприемана от равините, дори и отхвърляна от ходжите и улемите, станала последен писък на деня.
Всичко се развивало добре до момента, когато османското Шесто управление (защото Шесто управление е имало, има и ще има навсякъде) не донесло на султана за тази най-нова идейна мода. Султанът постъпил нетривиално – изпратил да повикат при него основателя на сабатайството. Ясно е, че на такава покана не се отказва. Султанът изслушал неговите доводи и му отговорил простичко, по султански – ето там, виждаш ли, стои вързан един престъпник, когото заради престъпленията му, аз постанових да бъде одран жив с кремък. Веднага след него ще започнем да дерем теб по същия начин, освен ако не се откажеш от учението си. А засега само наблюдавай как се дере на живо. След няколко минути наблюдение, уважаемият Сабатай Цви изведнъж осъзнал, че всъщност, идеите му не са правилни. Отказал се много бързо пред султана от тях, като засвидетелствал пред султана своето дълбоко и искрено разграничаване от своето собствено учение. Султанът го освободил; всъщност, империите са точно такива - толерантни, веротърпими, признаеш ли си веднъж идейната грешка, те пускат да си вървиш поживо-поздраво. Още същият ден, обаче, почтеният мислител усъвършенствал учението си, в смисъл, че не е нужно твоето двуверие да е видимо, т.е на мюсюлманите и на юдеите не е необходимо да се казва какво е истинското състояние на твоите възгледи. По този начин сабатайството изчезнало от публичния идеен живот като такова, а самите сабатаи се запазили. Те просто си позволили да лъжат в името на свое идеен интегритет.Тези хора са изиграли огромна роля в живота, но и в смъртта на Османската империя. Има ги и досега в дълбока нелегалност, като не е прието дори да съобщават на децата си - докато те не са навършили определена възраст - че са членове на тази общност. Мюсюлманството и юдаизмът ги отхвърлят като предатели, а турският народ ги нарича със звучната дума „дюнмета”.
И приключвайки тази историческа екскурзия, можем да изразим надежда - не в това, че българските дюнмета ще се откажат от вярата си, но поне, че няма да господстват открито в БСП. Неясно е само кой ще изиграе ролята на султана в днешния ден.
* Редакцията се отнася толерантно към различните позиции на наши автори.
