Ще се опитам да поставя процесите, които се развиват в БСП, в по-широкия контекст на ставащото в Източна Европа. Защото България не е изолирана от околната среда и независимо че субективният фактор в лицето на ръководството на БСП играе немалка роля, все пак този фактор действа в рамките на по-общ обективен процес, от който зависи и с който трябва да се съобразява.

За да вляза в контекста, ще проследя

пътя на бившите източноевропейски комунистически партии

през изминалите вече 30 години от началото на промените. Ще започна с идейната еволюция, която започна с отричането на комунистическата идеология още през 1989 г. и приемането/връщането към социалдемократическите принципи. Направиха го всички партии до една, дори и тези като Комунистическата партия на Чехия и Моравия (КПЧМ) и Комунистическата партия на Руската федерация (КПРФ), които формално запазиха имената си, но по-скоро по тактически причини (1).

Смяната на идейната парадигма беше осъществена още през 90-те години със замяната на комунизма като крайна цел с демократичния социа­лизъм според принципите на Социалистическия интернационал. Идейната промяна беше съпроводена и с организационна – някои партии като Полската обединена работническа и Унгарската социалистическа работническа се саморазпуснаха на свои конгреси в края на 1989 и началото на 1990 г., но веднага, и то горе-долу със същия делегатски състав, се преучредиха с нови имена, първата – като Социалдемокрация на Република Полша (СдРП), а втората – като Унгарска социалистическа партия (УСП).

И в двата случая част от делегатите на бившите компартии се обособиха в други партии, които се опитваха или да останат по-близо да традицията, или да се отдалечат от нея с по-бързи темпове, но останаха извън парламента и постепенно се маргинализираха. С други думи, запазиха общественото си присъствие онези наследници на дълго и задължително управлявалите по времето на социализма (благодарение на фиксираната в конституциите им ръководна роля), които съумяха да убедят гражданите, че макар и по нов начин, но продължават точно това наследство.

Повечето управляващи комунистически партии обаче в началото на прехода промениха имената си и идейните си основи, без да се саморазпускат. Така направи и БКП, която след вътрешнопартиен референдум в началото на април 1990 г. се преименува на социалистическа. От дистанцията на времето трябва да кажа, че не виждам особена разлика в двата модела – саморазпускането с новоучредяване и преименуването. И в двата случая новите партии избраха социалдемократическата посока, членството в Социалистическия интернационал, евроинтеграция­та (често и атлантическата), успяха да запазят значителното си обществено и парламентарно присъствие. Но нито на едните, нито на другите им бяха спестени обвиненията за комунистическото им минало – и до ден-днешен в общественото пространство в собствените им страни, но и в ЕС и по света, те продължат да са определяни като бивши комунистически.

Независимо от продължаващата пропагандна кампания срещу трансформиращите се бивши компартии, само няколко години след началато на прехода те една по една започнаха да печелят избори и да се връщат във властта. А основната причина не беше в това доколко кардинално те се бяха разграничили от собственото си минало, а в разочарование­то на гражданите от социалните последици след въвеждане на пазарната икономика, зад която се оказа скрит капитализмът.

Първи се завърнаха във властта полските социалдемократи. През 1993 г. те излязоха на първо място в предсрочните избори, макар и с малко над 20%, като съставиха коалиционно правителство с Полската селска партия. Последваха ги унгарските социалисти, които на редовните избори през 1994 г. спечелиха абсолютно мнозинство със своите 54%, но по тактически причини предпочетоха да направят коалиция с либералния Съюз на свободните демократи (ССД). Така те получиха либерална легитимация и обезсилиха антикомунистическите атаки, благодарение на което си осигуриха изключително успешен пълен мандат.

Малко по-различно се развиваха политическите процеси в Чехословакия, където дългогодишната „нормализация“, съпроводена с чистка на реформаторите от ЧКП, я лишиха от легитимност в очите на мнозинството чехи и словаци, а и спонтанно създадените след 17 ноември 1989 г. масови организации – Граждански форум в Чехия и Общество срещу насилието в Словакия, окупираха през първите години политическата сцена. А след това на преден план излезе националният въпрос, който доведе до разпадането на общата държава, обявено в началото на 1993 г. При тези обстоятелства връщането на левицата във властта се отдалечи във времето.

Въпреки впечатлението, че след т.нар. есенни революции от 1989 г. в Източна Европа процесите се развиваха паралелно, вглеждането в конкретиката показа

спецификата на Балканите

Тя пролича още при първите избори, защото докато централноевропейските бивши компартии получиха около десетина процента от гласовете и изглеждаха трайно погребани, на Балканите те ги спечелиха, и то с абсолютно мнозинство. Така стана в България през юни 1990 г. и в Румъния през май с.г., като там победата е на същинския наследник на РКП ‒ Фронта за национално спасение, оглавен от Йон Илиеску.

Тези победи на започналите да се променят идейно и политически бивши комунистически партии се възприеха като голям успех, но на практика породиха повече проблеми. Първият беше в това, че веднага след победата си те се оказаха изолирани и яростно атакувани от силно
разочарованите и допълнително ожесточени от поражението си нови десни сили. А вторият, и то по-важен, – че след като останаха във властта, на тях им се наложи да осъществяват трансформации, насочени към възстановяване на капитализма.

За едно социалистическо правителство да въвежда капиталистически отношения, се оказа непосилна задача, както ярко показа вторият мандат на Андрей Луканов. Той се опита да го направи планомерно, със специално поръчания доклад „Ран–Ът“ (2), но в края на краищата предпочете да подаде оставка. Поводът беше общата синдикална стачка, но истинската причина, поне според мен, беше нежеланието му да започне икономически реформи, които ще доведат до рязко влошаване на положението на големи маси хора.

Общият резултат от победите на левицата на Балканите се изрази в забавяне на реформите, поддържане на високо политическо напрежение и недоволство, което доведе до загуба на обществена подкрепа. Забавянето в България и Румъния се оказа трайно и не само ги отдели от останалите бивши социалистически страни в процеса на петото разширяване на ЕС (централноевропейските и прибалтийските бяха приети през 2004 г., а България и Румъния ‒ през 2007 г.), но продължава да се усеща и до ден-днешен.

До началото на ХХI в. във властта в Източна Европа се редуваха реформиращите се бивши комунистически партии с новите десни, което не само се прие като утвърждаване на демократичния процес (според проверката на двойната смяна по Хънтингтън), но и изглеждаше като нормализация на политическата система с две големи партии по англосаксонския модел. При това, ако погледнем резултатите от управлението на левите (бивши комунисти) и десните (нови демократи), ще видим, че левите правителства са значително по-успешни както в икономическите и социалните трансформации, така и по пътя към Европейския съюз.

Президентът Александър Квашневски (1995–2005) и правителството на Лешек Милер от Съюза на демократичната левица (СДЛ) осъществиха приспособяването и присъединяването на Полша към НАТО ‒ през март 1999 г., и към Европейския съюз ‒ на 1 май 2004 г. Така стана и в Унгария при правителството на Ференц Дюрчан от Унгарската социалистическа партия (УСП), заедно с либералите от ССД (2002–2009). И в Чехия присъединяването към ЕС стана при социалистическото правителство на Владимир Шпидла, макар той да не е от посткомунистическата партия, а от новосъздадената ЧСДП. Единствено Словакия от Централна Европа посрещна присъединяването си към ЕС без ляво правителство.

Може и да изглежда странно, но именно успехът на левите правителства в трансформациите от държавен социализъм от съветски тип към пазарна икономика (капитализъм) и от Източния блок към Европейския съюз, се превърна в най-големия им проблем с навлизането в новия ХХI в. Основната причина бе в това, че бившите комунисти и новите леви в Източна Европа се оказаха най-гъвкави и приспособяващи се към правилата на ЕС, поставени при приемането на бившите соцстрани. А тези правила тогава бяха определени от т.нар. Вашингтонски консенсус (3), който днес вече може да се оцени и като олицетворение на неолиберализма, утвърдил се в света след краха на Изтока в Студената война. Така бившите комунисти се превърнаха в проводници на неолиберализма в Източна Европа, което драстично противоречеше не само на тяхното комунистическо минало, но и на социалистическото им настояще.

Само че не бива да забравяме и атмосферата на онова време, когато непрекъснато се говореше за необходимостта бившите компартии да се реформират, прагматизмът беше сочен като единствено вярното решение, а идеологиите бяха обявени за остарели и неадекватни в модерната политика. При това в повечето случаи политическите елити на новите леви партии идваха от средите на т.нар. технократи и прагматици в бившите компартии в Източна Европа. Какво се случи с левицата

след присъединяването на бившите социалистически страни от Източна Европа към западния Европейски съюз

Оказа се, че тяхната роля е била да наложат капитализма, след което станаха излишни и постепенно потънаха в блатото на излъганите обществени надежди. Само година след тържественото приемане на Полша в ЕС, на парламентарните избори от 2005 г. СДЛ се срива от 41% (2001) до 11,3%, а кандидатът ѝ за президент Марек Борковски не достигна до втория тур. Потъването на полската левица продължи и при следващите избори, докато накрая, през 2015 г., тя остана извън парламента.

Унгарските социалисти също преживяха срив: след двукратните победи в парламентарните избори през 2002 и 2006 г., на следващите избори, проведени през 2010 г., те получиха едва 19,3% (4), а през 2014 г. – 19,1%. Унгарските социалисти запазиха присъствие в унгарския парламент, но в позиция­та на трайна опозиция, без шансове да се завърнат във властта.

Ставащото с най-успешните посткомунистически партии от Централна Европа дава основание на наблюдателите да говорят за крах на левицата. В Чехия и Словакия леви сили продължават да са в управлението, но с големи проблеми. Дълго време словашкият бивш комунист и лидер на лявоцентристката партия „Смер – социална демокрация“ Роберт Фицо се смяташе за един от най-успешните леви политици, след като беше спечелил изборите през 2012 г. с 44,4 % от гласовете, но през 2014 г. загуби президентските избори от бизнесмена Андрей Киска, а през 2016 г.
„Смер-СД“ получи едва 27,3 % от гласовете и направи коалиция със словашките националисти и евроскептици. Нещата се влошиха още повече след скандала с мафиотското убийство на журналиста Ян Куциак и годеницата му Мартина Кушнирова в началото на 2018 г., масовите протести и в края на краищата принудителната оставка на Фицо през март 2018 г. Тенденцията на потъване на лявата словашка партия „Смер-СД“ се потвърди и при президентските избори от март 2019 г., спечелени отново не от левия кандидат Марош Шефчович (еврокомисар и зам.-председател на Еврокомисията), а от 46-годишната адвокатка и екоактивистка Зузана Чапутова, заложила на борбата с корупцията. Така че и в случая със Словакия ясно се вижда тенденцията на потъване на лявата партия, обвинена в корупция и връзки с мафията.

Показателни за по-общата тенденция са изборните резултати и на ЧСДП, която не е посткомунистическа. Те изглеждат по следния начин: 1998 г. – 32,3 %, 2002 г. – 30,2 %, 2006 г. – 32,3 %, 2010 г. – 22,1 %, 2013 г. – 20,5 %, 2017 г. – 7,3 %. Потъването е ясно изразено.

В годините на прехода към парламентарна демокрация и пазарна/капиталистическа икономика на бившите соцстрани от Централна Европа левицата изигра водеща роля. Но след като преходът приключи – с приемането на тези страни в ЕС, тя постепенно залязва. Струва ми се, че това се дължи на идейното изместване на социалистическите партии в либерална посока. А там все пак по-успешни се оказват същинските либерали. При това левицата е атакувана и от консервативно-националистическите сили, които набират сила в условията на външно- и вътрешнополитически сътресения, предизвикани от глобалните промени и оформянето на нов световен ред. Така в Унгария УСП бе изтласкана не от една, а от две дясно-консервативни партии: малко по-умерената дясно-консервативна ФИДЕС и крайно националистическата и ксенофобска „Йоббик“.

Pro domo sua

Очертах негативните тенденции, жертва на които станаха левите партии в страните отличнички в прехода, за да се види източноевропейският политически контекст, в който се развиват процесите в БСП. Действително и у нас присъединяването към ЕС стана със значителното участие на БСП – както на президента Георги Първанов, подписал договора за присъединяване на 25 април 2005 г., така и на премиера Сергей Станишев, поставил тържествено България на картата на ЕС на 1 януари 2007 г. Това обаче се реализира с цената на политика, която спокойно може да се нарече либерална, ако не и неолиберална.

Най-яркият пример за това бе въвеждането на „плосък данък“ (ниско подоходно облагане с еднаква ставка) без необлагаем минимум от началото на 2008 г.

Вярно е, че налагането на толкова несоциалистическа мярка като плоския данък беше оправдано с коалиционните партньори, но защитата му идва и от социалисти като Петър Димитров и Румен Овчаров, както и от депутата Петър Кънев (5). И ако оправданието с необходимостта да се води коалиционна политика може да се приеме, докато продължава мандатът на правителството на Сергей Станишев (2005–2009), след края му то вече е неприемливо. Нещо повече, през септември 2010 г., при обсъждането на програмата „България 2020 ‒ европейска социална държава“ на вече опозиционната БСП, предложението за отмяната на плоския данък е отложено (6). Споровете за плоския данък в БСП само затвърждават впечатлението, че тя трайно е приела икономическия либерализъм, отдалечавайки се от социалистическите решения.

Да, в това отношение БСП не е сама, тъй като големите европейски леви партии още през 90-те години на ХХ в. избраха т.нар. трети път, съчетавайки традиционния социализъм с модерния тогава либерализъм. А когато в началото на 2012 г. БСП наистина се отказа от плоския данък и обяви желанието си той да бъде отменен, вече много малко хора повярваха, че тя си връща левия характер – обществото е все по-категорично убедено, че тя е партия на бизнеса, а и на част от олигархията. Едно убеждение, което трябва да се оборва с действия, а не с думи.

Все пак БСП, за разлика от славните си посестрими от Централна Европа, остава втората по влияние политическа сила в България. Но е вярно, че влиза в поредица от изборни поражения от популистката формация ГЕРБ ‒ една партия, обявила се за дясна, но съчетала както спомена за миналото (чрез комунистическия произход на много нейни ръководители), така и умелото приспособяване към новите реалности. Олицетворение на това ново явление е Бойко Борисов, завършил Школата в Симеоново, бивш член на БКП, който предпочита да напусне МВР, вместо да си хвърли партийната членска книжка, охранител и ученик (по неговите думи) както на Тодор Живков, така и на Симеон Сакскобургготски. В първите години от политическата си кариера  той твърдеше, че „каквото Тодор Живков е построил, ние не можем и да боядисаме“.

Двойственият образ на ГЕРБ се оказва по-привлекателен за голяма част от българите от загубилата облика си на лява партия БСП, както показват резултатите от парламентарните избори през последните години: на 5 юли 2009 г. БСП получава 17,7 % от гласовете (748 147 д.), на 12 май 2013 г. – 26,6 % (942 541), на 5 октомври 2014 г. – 15,4 % (505 527). И е неизменно на второ място.

По всичко личи, че макар и по-бавно от левите в Централна Европа, БСП също е започнала да потъва в политическото блато. Това показа неуспехът на Михаил Миков, заменил на 27 юли 2014 г. Сергей Станишев след поредната му изборна загуба, да промени образа на партията, като направи завой наляво.

После дойде изненадата. На проведения на 7–8 май 2016 г. 49-и конгрес на БСП действащият лидер Михаил Миков неочаквано загуби състезанието за председател. На втория тур от гласуването депутатката Корнелия Нинова получи 46 гласа повече (395 гласа срещу 349), въпреки че на първия имаше с 49 по-малко. Споменавам тази подробност, защото това стана след преливането на гласове от двама други кандидати за поста: Красимир Янков и Георги Гергов. Промяната донесе свеж полъх и защото за пръв път в 125-годишната ѝ история начело на БСП застана жена.

Почти веднага Корнелия Нинова предложи нестандартен ход – еднолично издигна за президентските избори една неочаквана кандидатура – на критика на правителството на ГЕРБ ген. Румен Радев, непознат в партийните среди, но популярен в обществото с ясната си позиция. Кандидатурата се оказа удачна и на 13 ноември 2016 г. ген. Радев беше избран за Президент на Република България – първо изборно поражение за Борисов.

Съживяването беше видимо: подемът в редиците на БСП и разширилото се опозиционно пространство принуди премиера Борисов да прекъсне мандата и на второто си правителство и да обяви предсрочни парламентарни избори на 26 май 2017 г. Те бяха използвани от Корнелия Нинова, за да наложи нови правила. С цел да подмлади парламентарния облик на БСП, тя ограничи присъствието в парламента до 12 години, втората голяма промяна беше въвеждането на пряк избор на лидера на БСП от цялата партия и ограничаване на мандата му до 8 години (7).

Усещането за промяна, подмладяване и надеждата за връщане на БСП в управлението предизвика ентусиазъм, който обаче не се реализира. В изборите БСП получи 27,9 % (955 490 гласа), докато ГЕРБ – 33,5 % (1 147 292 гласа). Загубата не беше голяма – само с около 200 хиляди гласа, но върна на ГЕРБ самочувствието на победител.

Все пак положителната тенденция беше факт. БСП можеше да се похвали с двойно по-голяма парламентарна група, стана значително по-настъпателна опозиция, Корнелия Нинова се възползва от всяка възможност, за да се противопостави на Бойко Борисов и управлението на ГЕРБ, използваше всички парламентарни и извънпарламентарни средства, за да очертае новия облик на партията.

В началото на тази година изглеждаше, че за разлика от другите източноевропейските леви партии, БСП ще запази своето присъствие като втора политическа сила и това даде надежда, че изборният неуспех е случаен. Несъмнено основната роля за възраждането на БСП е на Корнелия Нинова. Тя действително притежава завидни ораторски умения, смело се изправя срещу Бойко Борисов, заявява се като негова алтернатива и привлича привърженици сред недоволните от твърде дългото и силово управление на ГЕРБ.

Едновременно с това, макар и не толкова видими за външните наблюдатели, но се появиха и сигнали за нарастващи проблеми. Още в началото на своето председателство Корнелия Нинова показа завидно умение да утвърждава контрола си върху партията. Умело и с различни мотиви отстрани онези, които бяха съдействали за избора ѝ – Георги Гергов, Красимир Янков; извади от парламента старите кадри, закалени в политическите битки, но омръзнали на хората, заяви се като носител на новото.

Това умение продължава да я съпътства – и в сюжета с подадената и оттеглена оставка след загубените евроизбори тя запази пълен контрол върху Конгреса и с твърда ръка отстрани онези, които се опитаха да ѝ се противопоставят – например Валери Жаблянов. Това са важни качества за партиен лидер. Но ако се вгледаме малко по-внимателно в идейните ѝ позиции, се появяват и съмненията – поне у хора като мен, които смятат, че

политиката трябва да се гради върху идеи, а не само върху моментните настроения на гражданите

Първата червена лампичка за мен светна, когато БСП се противопостави на Постановление 208 от 2016 г. за настаняване на бежанците. На хората вероятно това им хареса, тъй като мотивът беше, че не бива местните власти да дават пари за бежанци, когато има толкова нуждаещи се българи. Само че един от най-старите принципи в социалистиеското движение е солидарността.

Залагането на егоизма на бедните хора продължи и през следващите месеци, когато БСП постепенно еволюира към национализма както при обсъждането на Истанбулската конвенция, така и по въпроса за бежан­ците. Искам да бъда разбрана правилно – не се обявавам срещу защитата на националните интереси, но не бива това да става за сметка на съпричастността и солидарността с нуждаещи се хора. Защото тогава имаме не лява, а дясна политика.

Струва ми се, че истинският проблем е в стремежа на всяка цена да се следват моментните настроения на хората, а не идейните позиции на БСП. Това доведе до залитане по модния днес национализъм. Но така БСП повтаря грешките на левите партии от прехода, които през 90-те години заложиха на властващия тогава либерализъм и се оказаха изместени от истинските либерали. С увлечението по национализма днес, който обаче си има собствени политически изразители, си обяснявам постепенното изчерпване на симпатиите към БСП през последните месеци. Защото по този начин тя напуска собствения си път.

Няма да коментирам положението в БСП преди, по време и след евроизборите, защото го направиха вече достатъчно много анализатори. Но не мога да не видя, че за разлика от положението след загубените парламентарни избори през 2017 г., днес БСП е раздирана от скандали, вътрешнопартийни битки, което намалява доверието в нея като основен опонент на ГЕРБ. Когато към това прибавим и трудностите с финансирането, липсата на съюзници и най-вече загубения идеен ориентир, няма как да не се види опасността временните неуспехи да се превърнат в тенденция. Това, от което се боя най-много, е потъването на БСП в идейното блато на популизма. Съдбата на централноевропейската левица би трябвало да ни послужи като предупреждение.

Бележки

(1) Имам предвид това, че ЧКП нямаше как да се преименува, тъй като името социалдемократическа вече беше заето от създадената през март 1990 г. Чешка СДП, а при КПРФ запазването на наименованието беше обяснено от дългогодишния ѝ лидер Генадий Зюганов с това, че в огромна страна като Русия името КП е добре познато и ако го сменят, ще загубят връзка с хората.

(2) Тъй като зная колко чувствителни са левите българи към темата за доклада „Ран–Ът“, ще направя някои уточнения. Той наистина е план за въвеждането на капиталистическа икономика в България. Но ако докладът (има го в интернет) бъде внимателно прочетен, ще се види, че в него се говори за запазване на онези отрасли от българската индустрия, които са конкурентноспособни: електрониката, тежкото машиностроене, роботиката и т.н. Докладът е внесен във ВНС, но не и обсъден и приложен. След оставката на правителството на Луканов на 29 ноември 1990 г. наистина беше утвърден капитализмът в България, но не беше запазен нито един индустриален отрасъл. Сиреч – ако капитализмът беше въведен организирано според доклада „Ран–Ът“, вероятно икономическият старт можеше да бъде по-добър. Вж. „ДОКЛАД върху проекта за икономически растеж и преход към пазарна икономика в България“, подготвен от Фондацията на Националната камара на САЩ за Народна Република България. Ръководство и редактиране Ричард Ран и Роналд Ът, октомври 1990 г.,https://bultimes.com/proektat-ran-at-palen-tekst-na-balgarski-vavedenie-za-proekta/

(3) Зад това понятие се крият 10 препоръки за икономически промени, изработени от най-важните световни икономически институции: Международния валутен фонд, Световната банка, Министерството на финансите на САЩ, Фондацията „Херитидж“, Института Брукингс и Федералния резерв на САЩ. Препоръките са обърнати към държавите в тежко икономическо и финансово състояние и целта им е чрез неолибералната рецепта те да успеят да преодолеят кризата. Най-общо казано, мерките предвиждат трансформация на икономиката чрез тотална приватизация, пазарна либерализация, строга бюджетна дисциплина и отваряне за чужди капитали и стоки. – Rogoff, Keneth. Wither the Washington Consensus? – Foreign Policy. 2003, № 3.

(4) Palonen, Emilia. Losing the „Left“ in Hungary? 22 Oct 09, https://www.transform-network.net/publications/yearbook/overview/article/journal-052009/losing-the-left-in-hungary/.

(5) 14 август 2007, https://www.vesti.bg/novini/zam.-predsedateliat-na-biudzhetnata-komisiia-petyr-kynev-ne-e-ubeden-che-stavkata-na-ploskiia-danyk-shte-byde-10-na-sto-1084874.

(6)  Замяна на плоския данък с подоходно облагане скара социалистите. 25 септември 2010,https://dariknews.bg/novini/biznes/zamqna-na-ploskiq-danyk-s-podohodno-oblagane-skara-socialistite-592632.

(7) Повече за тези решения на заседанието на конгреса от 4–5 февруари 2017 г. виж: Баева, И. Цената на победата. – Ново време, № 1–2, 2017, 9–19.

Проф. д-р Искра Баева

* Проф. д-р по история Искра Баева е родена в София, завършила е специалност история в Историческия факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ през 1974 г. Защитила е през 1982 г. дисертация на тема „Полската селска партия на Станислав Миколайчик, 1945-1948 г. “, след което става преподавателка по съвременна световна история в Историческия факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“.…