Марин Л. Царев* се събуди с гадно усещане в стомаха и устата. Все едно беше преял, обаче с л****та на местната власт. Беше му кипнало – предната вечер беше обикалял 53 минути из своя и съседните два квартала в търсене на място за паркиране.

Не беше за пръв път, но беше за последен, каза си още тогава Марин помежду мърмореното и пикантните ругатни.

Живееше в един презастроен квартал на една презастроена столица на една препълнена с автомобили държава. Време беше да се вземат мерки, а единственото, което му беше дошло на ум, беше да протестира.

Заспа със заканваща се усмивка заради тази мисъл – как ще направи Facebook събитие, ще намери съмишленици и групово ще поискат повече паркоместа. Началото беше районното кметство, краят – Министерски съвет или парламента, кой знаеше колко хора ще го подкрепят…

И слоган беше измислил - „Паркоместа или смърт!”. При толкова краен избор всички щяха да се съгласят с паркоместата, нали? Със свободата беше проработило, макар и с няколко години закъснение.

Вечерните бурни планове за революция обаче постепенно започнаха да утихват с всяка минута от сутринта, която Марин прекарваше буден. Той имаше опит в протестирането. Беше протестирал срещу цените на тока, а след това и срещу правителството. Бе „танцувал” с няколко хиляди други в защита на ДАНС, последвано от участие в протеста и срещу друго правителство.

Беше се присъединявал в шествие на таксиметрови шофьори, бибиткащи по булевардите срещу нов данък, нищо че самият той в такси не се беше качвал от 15 години. И с полицаите беше стоял „на кафе и цигари”.

Ако утре проститутките от Околовръстното излязат на протест с искане на легализация на занаята и по-добри условия на труд (стойте вие цял ден на 30+ градусова жега), беше готов да иде да протестира и с тях, нищо че никой никога не му беше давал пари за секс и едва ли това щеше да се случи някога.

Марин Л. Царев дълго време вярваше в силата на протеста като начин да заявиш гражданската си позиция. Това обаче го беше научило на твърде много неща за протестирането в България.

Първо, той знаеше, че то трябваше да е масово, както го учеше неговият задокеански адаш**. Никой няма да обърне внимание на сам човек с плакат „Паркоместа или смърт!”. Нито на 20, или 50, или дори 200. За „Хората, от които зависи” скандиранията са като бръмченето на муха в летен ден. Дразни те, ама не е комар, че да се косиш толкова.

Истинските промени се случваха от Големите протести – онези с по няколко десетки хиляди, които заливаха булеварди и площади. Те сваляха правителства, те променяха режими, те носеха резултат. Но колкото по-голям ставаше протеста, толкова по-прости и общи трябваше да са исканията. А паркометата, които Марин искаше, не бяха такива.

Второ, той знаеше, че целта всъщност беше да стигнеш до новините. Протестите се правят не за „Хората, от които зависи”, а за „Онези, които гледат/слушат/четат”.

Недоволните винаги знаят, че са малко и искат вижданията им да се разпространят, а това става с камери и микрофони. Ето от това се плашат „Хората, от които зависи”. Тъй че часът на протеста трябва да е добре премерен – по възможност с достатъчно време преди следващата емисия, за да има време за монтаж. Няма ли кой да те снима, няма смисъл да почваш.

Трето, винаги ще се намери партия, която да „припознае” протеста. А имаше ли замесена партия, цялата кауза беше застрашена.

Дори да споделяха недоволството от дадено управленско решение, много хора страняха от протестите срещу него, когато беше замесена политическа сила, защото не искаха да бъдат обвързвани с нея. Бягаха и така важните репортери, тъй като явният партиен протест не беше добре дошъл в ефира (макар да зависеше от редакционната политика и отговора на въпроса "с кои сме").

Четвърто, винаги ще се намери някой за контрапротест (особено ако в протеста е замесена партия).

В това Царев беше повече от сигурен. Неведнъж беше ставал свидетел как 15 минути след необявен протест вече са събрани поне десетина души с плакати с не по-малко гръмки послания. Сякаш са чакали в някое мазе червената лампа за тревога да светне и командирите им да ги пратят да бранят нечии интереси.

Марин бе чувал, че за такива неща се плаща, но за толкова много протестен опит така и не го бяха оферирали. Сигурно подържаната брада и фактът, че не си бръснеше главата, автоматично го слагаха в единия лагер.

Пето, и контрапротестът е за новините, а не за „Хората, от които зависи”.

При това, беше си отбелязал Царев, работеше. И двете страни използваха простички послания: „Тоя е боклук!”, „Онзи е продажник!”, „X e бухалка”, „Y e наложница на олигархията” и пр. Това вървеше в новините, а и по-лесно се скандираше. Контрапротестите винаги бяха така простичко замислени, че просто да пренасочат вниманието към някой друг.

Получаваше се едно размиване и на онези, до които посланието трябваше да стигне, в един момент им ставаше все едно – „Оставете ги тези да се карат, всичките работят за някого”, казваха си те и продължаваха да си живеят без паркоместа. Или каквото там трябваше да се оправя.

И не на последно място бяха социалните мрежи.

Царев, който часове по-рано беше фантазирал Facebook групи с хиляди участници и трендващи хаштагове, сега осъзна колко ги мрази. Знаеше, че там не само се изсипваше повечето помия преди или след протеста (и от двете страни), но се хабеше и нужната енергия, за да стане един протест „голям”. Дори когато хората споделяха недоволството на онези, за които гледаха или четяха в новините, просто им стигаше да споделят коментара си по темата в личния си профил или най-много в някоя група. Това притъпяваше тяхното лично недоволство без значение дали изобщо имаше някаква полза от това, че някакви 100-200 души ще видят статуса им.

Статуси и коментари не влизат в новините, знаеше Марин.

Вторачил се в огледалото с пастата за зъби в едната ръка и с четката в другата, той осъзна, че протестите у нас вече не работят. Някой, някак беше намерил начин да ги счупи.

Замисли се кой е този някой – партиите, които се опитаха да превърнат тази проява на гражданска позиция в основа за своята опозиционна дейност; Марк Зукърбърг, който създаде сайт за сваляне на момичета, без да обмисли политическите последствия (от сайта, не от свалките); тези прословути олигарси, които решаваха своите собствени борби за власт и влияние с помощта на човешки пешки и телевизионни камери; или всички онези, които безучастно гледаха несправедливостите и не правеха нищо повече от това да напишат един статус или да натиснат Like…

Може би всички те накуп.

Царев остави четката и пастата, облече се и излезе за работа. Отказа се да протестира, отказа се и да взима колата си днес, за да не й търси паркомясто довечера. Щеше да пътува с градския транспорт. Може би щеше да опита нещо различно – може би на следващите местни избори щеше да гласува за онзи, който му обещае повече паркоместа.

Но дотогава, поне в този ден, щеше да си стои така, с неизмити зъби. За да не го оставя л******я вкус на недоволството и да му напомня, че не е отишъл да протестира.

* Приликата с истински лица и събития е напълно случайна.

** Мартин Лутър Кинг.