След генерал Дуайт Айзенхауер, предводител на силите на Съюзниците, след Чарлз Линдберг и първото прелитане над Атлантика със самолет, след американските астронавти, след Нелсон Мандела, след Янките, Метц и Джайънтс дойде ред и на женския национален отбор по футбол на САЩ да премине пред ликуващата тълпа по Каньона на героите – онази отсечка от Бродуей, отдаваща почит към най-значимите фигури на човечеството и най-вече към символите на американската нация.
Капитанът на тима Меган Рапиноу, вече със статут на световна суперзвезда, лице на движението за равенство и яростен критик на Доналд Тръмп, използва трибуната, за да изкрещи пред целия свят: „Този отбор е силен и корав. Косите ни са розови и червени, имаме татуси и расти, ние сме бели или черни, ние сме хетеро или лесбийки“.
Факт е, че футболът в женското му направление е вероятно най-прогресиращият спорт в световен мащаб.
Похвално е това, което видяхме на мондиала във Франция – пълни стадиони, силни отбори, качествен футбол, произведен по всички краища на планетата. Неща, които трябва да радват онези, които обичат Красивата игра, защото тя е за всички – и това съвсем не е клише - независимо от пола, социалния им статус, расата или финансовите възможности. Този триумф на многоообразието е част от магията на топката. То е заложено в духа на играта. Доскоро се изразяваше в неща, с които свиквахме трудно и продължително – като преобладаващото присъствие на тъмнокожи в националните мъжки отбори на страни като Франция или в „балканизацията“ на Швейцария. Но ето че дойде време футболът да превземе и женската част от човечеството. Или поне така изглежда.
Начинът, по който обаче се случва инвазията на женския футбол, е крайно притеснителен. И не е пресилено да се каже, че заплашва устоите на играта, от които иначе дамите с бутонки толкова добре се възползват.
Триумфът на САЩ на мондиала откровено се превърна в оръжие за политическа, идеологическа и социална пропаганда.
Рапиноу, Моргън и останалите яхнаха футболната си слава, за да се превърнат в активистки лидери и да пропагандират своите виждания за социалния ред, обществените норми и живота като цяло. Разбира се, няма нищо лошо в това всеки да защитава своята кауза и мироглед, но те го правят от позицията си на световни шампионки по футбол, възползвайки се от победата на чисто спортен форум, който няма нищо общо с проблемите, срещу които се борят.
И това е поредно доказателство колко дълбоко е неразбирането в САЩ на природата на футбола. Европа е съхранила неприкосновен духа на най-популярния спорт в течение на две световни войни, на Студената война, на безбройни локални, регионални, национални, етнически, религиозни и други конфликти. Напук на опитите на всякакви диктатори, режими и политически опортюнисти, футболът е успявал да се опази като територия без пропаганда и вмешателство. Да, случвало се е в определени периоди и места, но в крайна сметка Топката винаги е оцелявала – чиста и неопетнена.
И сега, изведнъж, се появяват тези футболни амазонки, които със силен шут я вкарват в полето на пропагандата и политическата игра. А светът наблюдава благосклонно и дори адмирира, поне съдейки по реакциите. На какво отгоре?
Колкото и велик да е женският тим САЩ, какво му дава правото да проповядва от името на футбола?
Нещо, което не са си позволявали дори Бразилия на Пеле, Холандия на Кройф или Аржентина на Марадона. Ако го бяха сторили – със сигурност щяха да бъдат съсипани. Щеше да пострада собствената им легенда. Но мис Рапиноу и останалите от ден на ден стават все по-велики и обожествявани заради... активизма си. В захлас им ръкопляскат за смелостта, посланията и борбата за равни права. Но, почакайте – а къде е футболът? Някой говори ли за пасове, финтове, голове, мачове, победи, драми и прочие? Със сигурност поне 90 процента от тези, които толкова бурно аплодират американския тим, не знаят дори как е завършил финалът на мондиала или кой е бил съперникът.
Извинявайте, но всичко това е крайно лицемерно и нахално. Сегашният женски тим по футбол на САЩ е продукт на процес, иницииран от ФИФА преди доста години – по-точно от любимия на българите мондиал през 1994 г. Световната футболна централа прати първенството при най-развитата икономика освен по финансови причини, но и с идеята футболът да се глобализира и да се развива като спорт за всички и навсякъде. В мъжката секция (почти) не се случи – напук на проекти като Мейджър сокър лигата и инвазията на световни звезди като Бекъм. В женското направление обаче играта процъфтя – повече от където и да било. Днес в Щатите милиони момичета ритат топка. И заслугата за всичко това е колкото на американците, поне толкова и на ФИФА, в чиято платформа един от водещите принципи е, че по никакъв повод футболът не може да бъде използван като средство за пропаганда. Четвърт век по-късно обаче виждаме точно обратното. И като че ли на никой не му прави впечатление.
За да се роди не само този отбор на САЩ, но и този страхотен маркетингов продукт, наречен женски мондиал, на 99 процента заслугата е на... мъжкия футбол.
Не е никаква тайна, че дори тези 30 милиона евро, които ФИФА разпредели под формата на награден фонд на дамското първенство, дойдоха от солидарни фондове. Т.е. финансирането идва от мъжкия футбол. И това не е сексизъм, това са факти.
Факт е, и че ако искаш да печелиш колкото Меси и Роналдо, трябва да си го заслужиш. Такива са строгите правила на пазара и колкото и симпатична да ни е Рапиноу, колкото и омайни да са посланията й, няма как да стане. Ще стане, чак когато толкова жени започнат да гледат женския мондиал, колкото мъже – мъжкия, и когато женската футболна индустрия започне да печели колкото мъжката. Колкото и да не е политкоректно – днешният футбол е такава могъща индустрия единствено и само благодарение на мъжкото му направление. Именно то е пазило играта, градило е пирамидата десетилетия наред, ковало е правилата, учило се е от грешките и е продължавало напред. За да превърне този спорт в категоричния хегемон на планетата в 21-ви век.
И този път няма как да бъде извървян за няколко години. При цялото ни уважение към дамите.
