За съдържанието на учебниците по история, предизвикало спирането им за преработка – дискусия с проф. Антоний Тодоров, д-р Румен Петров, преподаватели в Нов български университет, в клуб „Маргиналия”, водена от Юлиана Методиева, редактор на сайта „Маргиналия”.
Юлиана Методиева: Новите учебници за 10 клас по история бяха изтеглени за “поправка” от министъра на образованието Красимир Вълчев. По медиите се чуват основно тезите и аргументите на проф. Евелина Келбечева и Христо Христов от активистите на Фондация “Истина и паметт”. Чуваме и засегнатата страна – авторите на от учебниците проф. Искра Баева, проф. Евгения Калинова. Обвиненията се концентрираха върху социализма/комунизма в България, учебниците едва ли не “реставрирали” режима на Тодор Живков и насърчавали носталгиците по онова време. Разпознахме чисто политически основания в тези подозрения към авторите, затова и определихме темата “Спорът за учебниците – научен или политически”.
Да започнем с началото на комунистическия режим от съветски тип в България. Как са описани бурните времена след 9 септември 1944 г.? Какви са изнесените факти за жертвите без съд и присъда? Няма ли проблем в отделеното им място?
Проф. Антоний Тодоров: Изчетох най-оспорвания учебник на издателството „Булвест”. В текста не намерих нито една причина за неговото спиране. В учебника се съдържа достатъчно много информация за убитите без съд и присъда. За преследвани по политически причини. За лагери. Отваряни и затваряни лагери. За горяните. Искам да кажа, че текстът по никакъв начин не можем да го свържем с критиките, които отправиха към него, че представял комунизмът в положителни краски!
…
Според мен, тази кампания е изключително непорядъчна! Обвиняват авторите и издателите за нещо, което те не са сторили. Само и само да доказват непрекъснато, че епичната борба с комунизма ще продължава вече 30 години. И колко още? Столетия, сигурно?!
Д-р Румен Петров: Съгласен съм с Антоний Тодоров за съдържанието на учебника и за отношението към това съдържание, към аргументите. Няма връзка. Също толкова важни са за мен, културата на изучаване на тоталитаризма, която се носи от този неформален център на антикомунистическата историография – Христо Христов и Евелина Келбечева, представляващи гражданска организация.
Ю. М.: За читателите да кажем, че фондация “Истина и памет” е основана от журналиста Христо Христов. В Управителния на “Истина и памет”влизат проф. Евелина Келбечева – историк, Георги Михайлов – историк , Александър Кашъмов – юрист. Занимават се основно с повишаване осведомеността на обществото за тоталитаризма, публикуват книги и статии за лагерите, за “възродителния процес”.
В интервю пред „Дарик”, Петър Николов (бел. ред. – зам.-министър на образованието) разказа как са провеждали не една срещи с представителите на „Истина и памет“, как те участвали на различни етапи в комисиите по обсъждане на учебниците и накрая, как се разбрали с активистите от тази фондация да изнесат проблема пред обществото, а пък държавата ще направи останалото – да спре учебниците.
А. Т.: Имаме жест, който прилича на обикновена цензура. Някой изразява недоволство от съдържанието на един учебник. Това е негово лично мнение и право. И това мнение изведнъж става, или се превръща в институционално решение! Без никакви посредничества! Без никакъв диалог, без никаква дискусия! Това ми се струва абсолютно недопустимо! Няма дискусия, има само имитация на това, че някаква част от обществото, представена като говореща от името на гражданското общество, изразила недоволство.
Ю. М.: Проф. Евелина Келбечева и журналистът Христо Христов представят себе си като експерти по миналото на българския комунизъм.
А. Т.: Те не са единствените. Второ, точно тези експерти, за които става дума, не съобщават своята експертиза. Тук има политико-идеологическа програма. Продължава се с епичните битки срещу комунизма 30 години по-късно, след повсеместното рухване на комунистическия свят.
Когато говорим за насилието в историята, то не започва със сталинския комунизъм. То не започва и от 1944 г. В България е започнало много преди това. Но като се каже „комунизъм“, някакси се прикрива, обявявайки този режим за престъпен, много истински престъпни практики отпреди комунизма. Практиките на антисемитското законодателство, гоненията на евреите, убийствата без съд и присъда, които са се случвали преди 1944 година. От преврата 1934 до 1944 година са се случвали безброй подобни факти на насилие. Имам усещането, че чрез съсредоточаването върху тези раздели в учебниците по история, занимаващи се с комунизма, могат да бъдат оставени потулени предишни насилия. Да не се говори за други престъпления и престъпни режими. Да не се говори за фашизма. Избираме и обявяваме друг режим за престъпен и само за него ще говорим.
Р. П.: В този тип „човеконенавистнически антикомунизъм“ има логика. Тоест, по думите на Антоний – той е избирателен към насилието. Подчертаващ едно, но пренебрегващ друго насилие. По своята същност, това е нечестен антикомунизъм. Защо много хора се качват на тази кола сега, според мен е въпрос на намиране на политическа реализация, в широкия смисъл на думата. Тази политическа реализация не я свързвам с конкретен политически проект… В нея избуяват авторитарни идеологии, така нареченият нов консерватизъм и към които, много интелектуалци издават липсата на капацитет и справедливо отношение към насилието. Те се свързват с емоции и с позиции, които правят две неща. Едновременно засилват чувството на несигурност и страх и предлагат авторитарни решения на социални проблеми.
Ю. М.: Стигащи до цензура…
Р. П.: Стигащи до цензура. До равнодушие към антисемитизма. До дълбоко несправедливи, не мога да кажа „ненаучни“, защото в това отношение науката има още много нужда да се развива, за да бъде етична. Стига се до откровено политиканстване, вместо науката да служи за обществено знание.
Критиците на настоящите учебници подчертават липсата на адекватно дефиниране на комунизма. Позовават се на европейски практики, споменават европейския закон за паметта.
А. Т.: Историята не се прави със закони. Не може със закон да кажеш „това е правилният начин да се говори по този проблем, а това е неправилният”. Със закон се регулират други неща. Дори и да става въпрос за такива декларации и закони, които обявяват комунизма за престъпен, това не е основание всичките учебници да говорят за това време по един начин. Ще цитирам Петър Николов (бел. ред. – зам.-министърът на образованието), който в едно интервю казва за Османската империя „една варварска, азиатска империя“. Такова нещо не бива да има в учебниците. В учебниците трябва да има ключове за разбиране и познание. За мислене…
Да не говорим,че досегашните учебници по история, както и новите, съдържат най-вече говорене за политика. Има много други истории, за които не става дума. Можем да прочетем много неща за политиката, вождовете, репресиите, но почти нищо за това как са живели хората! Този ултраконсерватизъм, за който говори Румен, тази разновидност на антикомунизма, той е едно прикритие на една, всъщност налагаща се нова, тоталитарна идеология!
Ю. М.: В декларация на Съюза на репресираните в отговор на авторите на учебниците те казват: „Срамота! Ние толкова мъки сме преживяли, нашите роднини са безследно изчезнали, а вие им отделяте незначително място!“
А. Т.: Това не е сериозно! Аз изчетох този раздел. Не са го май разлистили, а са се доверили на казаното за този учебник.
…
Ако говорим за „възродителния процес“, това са безчовечни събития, които правителството при управлението на Тодор Живков е извършило срещу българските турци и мюсюлмани и всички последици от това. Но това не значи, че по това време и около това време няма и други неща, за които може да стане дума. Въпросът е къде да се постави акцентът. Това е морален проблем – как се разбира моралът в историята за едни събития. Трябва първо да стане ясно,че става въпрос за насилие. Държавно насилие. Оттам насетне, че е имало и друго насилие – да, може да се каже. Специално говорейки за „възродителния процес“ – да, има атентати, при които са загинали хора. Някой е направил атентатът – като отговор на другото, голямото, мащабното насилие. Никой не може да го оправдае. Но – пак да повторя, важни са акцентите. Как децата да разберат за какво става дума – това е голямото предизвикателство пред авторите на учебниците по история. Няма как в хуманитарните и социални науки да се избяга от етическото послание. Не става дума за идеологии, а за етическо послание – как се отнасяме към насилието. Това е важното…
Р. П.: Аз имам принципни проблеми с всичките учебници по история. Много важен проблем е, че историята, която се преподава е политическа. Тя е история на политическата власт, а не на живота на хората, които са живеели към моментите, към които са адресирани учебниците. Хронологически… Като казваме историята, разбираме ли как са живели хората, или разбираме нещо друго? Мисля, че разбираме нещо друго. Това е важен проблем и той въобще не е адресиран в този спор, който сега се развихря. …На Христов/Келбечева, говоренето за комунизма в техния стил и парадигма, не е от сега. То продължава в последните 10-15 години. Тогава този тип на използване на информацията, която се съдържа в Комисията по досиетата, се превърна в нещо като мина, от която този тип историографи произвеждат нещо, което те смятат,че е история. Аз не смятам, че е история. А този тип историография минава – ето това е проблемът. Подминава се как са живели хората…
Абсолютното безалтернативно говорене на мен не ми допада. И защото съм живял по времето на комунизма.
Ю. М.: Искам да попитам като политолог Антоний какъв беше социализмът/комунизмът?
А. Т.: Все пак има статистики. Можем да измерим дела на образованите. Какъв е бил делът на хората с университетско образование. Средите, от които са получилите това образование. Броят на построеното… Някой отсреща ще каже „ти защитаваш комунизма“… Това е несериозно.
…
Можем, разбира се, да разказваме в учебниците само историята на репресиите. Но ще разберат ли децата за какво става дума? Ще разберат ли родителите си, техните баби и дядовци?
…
Ю. М.: Критиките срещу учебниците включваха и неособено подробната фактология около убийството на Георги Марков?
Р. П.: Много интелектуалци на прехода се идентифицират с него. Виждам в Георги Марков трагизъм, но дали трябва да мерим трагизма? Но по-добрият въпрос е защо Георги Марков? Защото той е най-сигурният обект за идентификация за българския елит пред- и пост-90-та години. Него можеш да защитаваш, без да му държиш сметка дали е конфликтен. Тотално е игнориран живота му преди да емигрира. В активните си години той е бил много близък до властта, с което прилича на страшно много хора, които формират интелектуалния елит след това. Това е моята хипотеза защо Георги Марков.
А. Т.: Ако става въпрос за убийството на Георги Марков, това е една тема. Но той има по-дълъг живот. Георги Марков е сценаристът на „На всеки километър“. Името му изчезна от имената на създателите на филма. Това е силно антифашистки филм. Георги Марков след това е автор на „Задочни репортажи“ – силно критична литература спрямо политическия живот в България по време на социализма. И двете неща са все Георги Марков. Да вземем само едната му страна? Защо?…
Говорейки за историята, деца, ученици, студенти да разбират тези противоречивост на живота, на личностите. Всичко би било много добре, ако можем да разказваме историята като един чудесно завършващ с хепиенд холивудски сериал. Но това не е история. При Георги Марков се вижда как се конструират икони. Той е интелектуалец, убит, жертва…
Р. П.: …Фактът, че е убит дава възможност от биографията му да се отреже неподходящото. Така както правят и със своята биография…
(със съкращения от сайта „Маргиналия„)
