Част от българския проблем с правовата държава е, че управляващите не го признават. Предпочитат да твърдят, че ЕС ни дискриминира и не ни приема в Шенген, въпреки че сме "изпълнили всички условия".

Коментира Д. Смилов.

“Правовата държава” не е абстрактен принцип. Тя не е някаква “екстра” към демократичното управление, с която може да се разделим с цел да направим икономии. Всъщност върховенството на правото (или по-точно неговата липса на моменти) може да се окаже ключовият фактор, който маргинализира България в ЕС и й затваря вратата не само към Шенген, но и към много по-важната еврозона.

Общите настроения в ЕС са, че страните, които не съблюдават върховенството на правото, трябва да бъдат подложени на по-строги форми на мониторинг и санкциониране от досегашните: наскоро ЕК излезе със специален програмен документ в тази посока. Срещу две държави от нашия регион – Полша и Унгария – текат процедури по чл. 7 от Договора за ЕС, които теоретично могат да приключат с ограничаване на членските им права. Бюджетните правила на съюза са вече променени, за да допускат възможност за ограничаване финансирането на страни, в които принципите на правовата държава се нарушават. В една такава среда България не може да се надява на засилена и интензивна интеграция в ядрото на ЕС, ако не реши проблемите си по отношение на правовата държава.

А част от българския проблем е, че управляващите не го признават: те предпочитат да твърдят, че ЕС ни дискриминира и не ни приема в Шенген и другите си клубове, въпреки че сме “изпълнили всички условия”.

Върховенство на правото при малък материален интерес

На проведения наскоро Пловдивски икономически форум, изтъкнат български банкер каза нещо показателно – българската правосъдна система работи сравнително добре при дела с малък материален интерес. При големите спорове, обаче, системата блокира и дава сериозни изкривявания. Делото за фалита на КТБ може да служи като доказателство на тази теза. Пет години след затварянето на банката търсенето на наказателна отговорност за извършителите на “източването” на еквивалент на 5% от българския БВП е още в начална фаза (а това източване накърни съществено и публичните финанси чрез парите, изплатени от Гаранционния фонд). Нещо повече, делото се води на практика само срещу Цветан Василев, най-тесния му кръг, двама регулатори от БНБ и частни одитори. Прави впечатление липсата на всяка свързаност с политици, въпреки че за всички е ясно колко влиятелен сред политическата класа беше Василев. “Влиятелен” даже е слаба дума за човек, за когото се говори, че в кабинета му е редено поне едно от правителствата през последните десет години.  

Практиката на други страни в подобни случаи подчертава българския проблем. През декември 2008 г. в САЩ гръмна “пирамидата” на Бърнард Мадоф, чрез която инвеститори бяха завлечени с десетки милиарди долари. През юли 2009 г. Мадоф вече имаше 150 годишна присъда и съдебно потвърдена глоба от над 100 милиарда долара. Може би по-близък до нашия казус е португалският с голямата банка Еспирито Санто, която фалира (също както КТБ) през 2014 г. и имаше нужда от държавна подкрепа от над 4 млрд. евро. Нейният собственик Рикардо Салгадо бе най-дългогодишният и уважаван банкер в Португалия.

Срещу него бяха заведени множество наказателни дела, повечето от които продължават и до днес. Но по някои от тях вече има окончателни присъди (всъщност с възможност за апелация само пред Конституционния съд на много ограничени основания). Той е осъден да плати многомилионни глоби за нарушаване на банковите правила и отговорността му за фалита на банката е съдебно потвърдена. Нещо повече, обвиненията срещу Салгадо непрекъснато се разширяват и вече включват даване на подкупи на министри. В цялата афера обвиняем е и бивш министър-председател на Португалия – всичко това в българския сходен казус чудодейно отсъства.

Nemo judex in causa sua

Принцип на правовата държава е, че никой не може да бъде сам на себе си съдия или обвинител. У нас обаче главният прокурор единствен може да повдигне обвинение срещу себе си или поне може да спре всяко обвинение, което подчинените му прокурори се опитат да задвижат. Тази куриозна ситуация отдавна е забелязана от европейските ни партьори. В едно осъдително спрямо България решение на съда в Страсбург (делото Колеви), липсата на процедура за търсене на наказателна отговорност на шефа на българското обвинение е изрично посочено като сериозен проблем. Това решение се отнася за мандата на Никола Филчев. Два други седемгодишни мандата на главни прокурори вече изтичат (на Б. Велчев и С. Цацаров) без този проблем да бъде решен. А в мандата на Цацаров имаше случаи, в които подобна процедура би могла да бъде задействана, за да се провери дали няма злоупотреба с правомощия. “Цум-гейт”, “Костинбродската афера” и действията на прокуратурата при фалита на КТБ са очевидни примери в тази посока.

Министър Данаил Кирилов внесе предложения за законови промени с цел въвеждане на такава процедура по отношение на главния прокурор. Те се оказаха доста противоречиви, обаче, поради два факта. Първо, към проблема с главния прокурор изкуствено бяха пришити и другите двама “големи” – председателите на ВКС и ВАС, които и сега могат да бъдат разследвани. “Пришиването” им прави механизмът тромав и излишно усложнен. От една страна, съществуват притеснения, че този механизъм не изключва възможности за разправа и може да се използва за отстраняване на политически неудобни за управляващите – като Лозан Панов, например. От друга страна, този механизъм създава специален имунитет срещу разследване на “тримата големи”: т.е. в желанието си да бетонират главния прокурор,  управляващите са на път да създадат нови пречки пред каналите за търсене на отговорност. И не на последно място, процедурата не решава докрай проблема с безконтролността на шефа на обвинението и по друга причина: в нея няма гаранции за автономия на отделните прокурори, които ще трябва да ръководят разследване срещу главния прокурор. Без подобни гаранции те може и да не са много старателни в действията си, въпреки временното му отстраняване. Все пак ще имат едно наум, че той би могъл да се върне, и да им го “върне”. 

Изправен пред всички тези трудности, министър Кирилов сигурно ще отложи приемането на текстовете за наесен. Не е изключено да бъде сезиран и Конституционният съд за тълкуване статуса на “тримата големи”. Всичко това затвърждава впечатлението, че топката се тупа и сравнително прост проблем, свързан с главния прокурор, обраства с други цели и задачи, за да стане нерешим.

Конституционализъм и самоограничение

За да има правова държава, е необходимо управляващите политици да се самоограничават и да не се намесват в работата на независимите органи. В Полша и Унгария тази намеса е директна: променят се конституцията и законите, за да се уволнят неудобни съдии. В скорошно становище Генералният адвокат на Съда на ЕС Евгени Танчев с право критикува Полша като нарушител на правовата държава. По отношение на проблемите в собствената ни страна сме по склонни да си затваряме очите, обаче. У нас политическата намеса при магистратите е непряка, базирана на неформални договорки. Например, управляващите запазват недосегаемостта на главния прокурор, а той запазва благосклонността си спрямо тях (и непримиримостта си срещу опонентите и неудобните им). Т.е. правовата държава у нас съществува при нисък материален интерес за управляващите.