Чий е Гоце Делчев? Българи и македонци са се хванали за гушите и се карат ли, карат… Този спор ще се реши само когато си отиде и последното поколение, закърмено с комунистически етнонационализъм, пише Ивайло Дичев.

Има-няма, току изплува македонската тема и почваме да страдаме. Този път Гоце Делчев: ама наш ли бил, или техен… И се изреждат гневни говорители от министър до професор да бранят националната кауза – цитирайки неизменния пример за гърците, които успели добре да защитят собствеността си над античната история. Не съм специалист, но ми се вижда очевидно, че Гоце Делчев е етнически българин, който се превръща в основополагащ македонски национален символ. Споровете около персоната му показват неспособността ни да правим разлика между етнос и нация – както ние, така и комшиите, впрочем. Затова македонците не смеят да си признаят общия етнически корен с нашия - боят се, че така ще изчезне самата им национална идентичност.

Етносът е обективна даденост - език, обичаи, вярвания. Нацията е политически проект, който обединява различни етноси, зависи от историческия процес, от международното признание и т.н. У нас продължават да не признават македонската нация, каквото и да значи това. Ами има я, а дали е успешна или не, е друг въпрос – тези неща си проличават по време на исторически изпитания.

Впрочем отношението ни към съществуването на българско малцинство в Северна Македония е силно двусмислено – не настояваме да му бъдат признати съответните права, както правим например с това в Сърбия, защото сме убедени, че всичките славогласни македонци са българи. И ако бъдат признати едните, значи другите вече няма да са.

Пак се обидихме на Македония

Този род проблеми лекува само времето. Комисията по историческите и образователни въпроси по моему беше мъдър ход за разсрочване на конфликтите. Които ще се решат само когато си отиде и моето поколение, закърмено с комунистически етнонационализъм. В състояние на демокрация и отворени граници цялата тази тематика позагуби остротата си. Спорове като този за Гоце по света днес са повече забавни, отколкото драматични. Грузинец ли е Сталин? Итало-корсиканец ли е Наполеон? Германски франк ли е Карл Велики? Приятно е да спориш, да проявяваш компетентности, но от това не следва една страна да нахлуе в съседната.

Удивително е обаче как си представяме европейската интеграция ние тук, в България. След като ни „тъпкаха“ с отваряне на глави и мониторинги, дойде сгода да си отмъстим - да тъпчем и ние. Безсилни сме пред политическия натиск на Франция, не смеем да отправяме ултиматуми към Турция, дори със съседна Сърбия предпочитаме да не се залавяме, че тя си има много приятели в ЕС. Ще си го изкараме, значи, на подръчната ни Македония.

И вижте само как тече евро-мисловния ни процес. Не поставяме искания в сферата на търговските отношения, не настояваме за пътища, не искаме съвместни инвестиции и трансгранични проекти. Заплашваме да ги накажем с блокиране на присъединителния процес задето, виждаш ли... искат да честват Гоце на датата, на която собствените наши комунисти им били дали костите му през 1946. Забележете колко е тънко: сърдим се, че ние сме направили нещо, което те са оценили, но ние вече сме осъдили...

Защо е това бабаитско перчене?

Аз пък мисля, че няма нищо по-хубаво от това да бъдем заедно в НАТО, а дай боже до десетина години и в ЕС (реалистичния срок, според мен). Като почнат да идват техните студенти в нашите библиотеки, а нашите - в техните, ще стане ясно и за Гоце, и за Самуил. Не, обща истина няма да има надявам се; в сферата на хуманитарното знание говорим за диалог, за уважение към другия. А дали пък няма и грешки, които ние трябва да признаем, например за окупацията на подарените от Хитлер земи? Дали не трябва да смекчим малко надменното си непризнаване на македонскиотязик и наместо това да почнем една системна политика на сближаване на двете езикови норми, на въвеждане на техни изразителни думи, на факултативно преподаване на македонски?

Наместо пътища на сближаване, днес виждаме все по-често едно бабаитско перчене, където за жалост вече няма разлика между национал-популисти и мейнстрийм. За церемониалната политика едно честване се оказва по-важно от една ЖП линия и в това ще ви убеждават с драматични морализаторски аргументи. Вярно, че днес сме в такъв период – политиците се опитват да ни внушат, че са нужни, защото ни бранят от всевъзможни врагове, които сами си измислят. А медиите, които се чудят как да продават стоката си, подклаждат драматизма на битките. Но пък вие не се хващайте!