Днес съдбата – тази дърта шегаджийка – реши да ме захвърли като парцалена кукла посред обсъждане на стратегия за развитие на културата в София. Имаше представители на културни институти, творчески съюзи, неправителствени организации и ръководители на проекти. Като какъв присъствах аз ли? Не питайте! Ще дойде ден, когато с хлътнали от старост очи и треперещ глас от смъртния си одър ще ви разкажа.
Сега ще говорим за друго. В разгара на обсъждането как столицата да привлече повече чужденци и да ги очарова с културното си наследство, думата взе представител на организация, която се занимава с развеждане на туристи по забележителности, и каза:
– София е уникална с наличието на много религии и на това трябва да залагаме, когато рекламираме културата ѝ пред чужденците.
Преди всичко, няма нищо уникално в един стар европейски град да са представени няколко религии, всяка с паметниците си. Триъгълникът църква-джамия-синагога е популярен, но и банален, изтъркан. Какво доказва той? Че сме си направили държавата на кръстопът, където разумните хора даже не пикаят? Че градът ни е стар? Че е бил космополитен? (да не дава Господ пак да стане!); Че българинът е толкова толерантен и мултикултурен в невежеството си, че с лекота приема всяка религиозна доктрина, която му предложат сладкодумни проповедници? Ами, дайте тогава в геометричния център между „Св. Неделя“, католическата църква, джамията и синагогата да издигнем и един храм на Ваал с традиционни човешки жертвоприношения – е, тè такава туристическа атракция нèма другаде в Европа! Това ще бъде стандарт за религиозна толерантност, който другите цивилизовани нации няма да достигнат с векове!
Да, София е чудесно място за религиозен туризъм, но нейното „традиционно религиозно многообразие“ вероятно впечатлява все по-малко европейци, чиито градове са залети от мюсюлмани, кришнари, хиндуисти, будисти, юдаисти, шинтоисти и т.н., и т.н. София е чудесно място за религиозен туризъм, но не като кръстопът на световните религии, а като една от люлките на европейската християнска цивилизация. Най-малкото защото София е един от малкото градове (всъщност в момента за друг не се сещам), който носи името и е под покровителството на Самия Исус Христос, Премъдростта Божия – Софѝя. Но и не само заради това.
В историята на християнството има 11 града, в които са се провеждали т.нар. канонотворчески събори (общо 17) и София е последният от тях, който все още се намира в християнска държава – останалите са във владение на иноверци.
Сердикийският събор от 342 г. по замисъл е трябвало да бъде Втори вселенски, на който окончателно да се довърши догматичното определение на вярата и да се утвърди християнството като систематична идеология – не се е случило, защото епископите отново са се скарали и част от тях са се преместили да заседават в Пловдив. Случило се е при втория опит – в Константинопол през 381 г. Затова Символът на вярата се нарича Никео-Константинополски, а не Никео-Сердикийски. Но така или иначе Сердикийският събор е един от основополагащите за християнската (европейската) цивилизация институти. Тук е присъствал цветът на европейската интелигенция, политика и дипломация; синовете на Константин Велики – императорите на Изтока (Констант) и на Запада (Констанций), – неговият (на Константин) изповедник св. Осий Кордобски, идеологът на догмата за единосъщието в Символа на вярата, е председателствал заседанията. Ето това е интересно да се знае от гледна точка на религиозния туризъм. А в историята на града има още десетки подобни факти.
Има и един друг аспект, един друг натрапчив и обсебващ медиен фактор – Русия.
Русия влага огромни средства – придобити в основната си част от износ на петрол и природен газ, – за да сложи пред света знак на равенство между себе си и православието. И донякъде има право, защото руските богослови преоткриха светоотческото наследство и поставиха основите на т.нар. „православен ренесанс“, който чрез богословите-емигранти от Светосергиевския институт в Париж и семинарията „Св. Владимир“ в Ню Йорк отвори очите на Запада към византийското християнство. Но инструментализирайки вярата за политически цели, Русия претендира исторически да бъде „крепост на християнството“ (след като близо век беше знаме на атеизма), което я отдалечава от идеята за църковната съборност. Исторически Сердика е много по-органично свързана с православието, отколкото Москва, нищо че не всички го помним – нали и ние половин век бяхме знаме на атеизма. Да го научат съвременните европейци, да разберат, че православието не е нещо външно и чуждо (даже враждебно) за Европа, че то се носи от Гърция, България (и Македония), Сърбия и Румъния не по-малко, отколкото от Русия – ето това е стратегия, ето това е мисия на религиозния туризъм в София. Това е стратегия и мисия на града, за който Константин Велики беше казал: „Сердика е моят Рим“, колебаейки се все още дали столицата му да бъде тук или да я построи на Босфора и да я кръсти на свое име.
Сердика Улпия Траяна, градът на Божията Премъдрост Софѝя, е град, по-древен от Рим (казвал съм го на италианци и онези от тях, които го научаваха за първи път, защото мнозина си го знаеха, се потрисаха и губеха пред очите ми големи парчета от самочувствието си). Този град е съществувал и се е радвал на минералните си извори две хиляди години преди Катон Стария да започне да натяква: „Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен“.
