В Пространното житие на свети Кирил се разказва как моравският княз Ростислав отишъл при византийския император Михаил III, за да го моли да му изпрати човек мъдър и учен, който да научи народа му на християнство и му преведе свещените книги на славянски език. Императорът преценил, че най-подходящ за тази мисия измежду всички мъдри и учени хора на Империята е св. Константин Философ. Извикал го и му казал: „Зная, философе, че си уморен; но потребно е ти да отидеш там, защото никой друг не може да свърши тази работа като тебе." Когато малко по-късно той тръгнал за Моравия, император Михаил III написал на моравския княз: "Бог, който иска да достигне до познание на истината и да се издигне до по-високо достойство, като видя твоята вяра и твоето старание, направи да се изпълни твоето желание, като откри сега, в наше време, букви на вашия език – нещо, което не е бивало досега освен в първите времена, – та и вие да се причислите към великите народи, които славят Бога на свой език. И ето, ние ти пращаме тоя човек, комуто Бог откри [тези букви] – мъж почтен, благоверен и многоучен философ. Приеми го като дар, по-голям и по-скъп от всякакво злато и сребро, и скъпоценни камъни, и преходно богатство. Постарай се с него да затвърдиш успешно делото и с цялото си сърце да потърсиш Бога. Не отхвърляй и общото спасение, а подтиквай всички да не се бавят, но да тръгнат по истинския път. По тоя начин и ти, като ги приведеш със своето старание към истинско богопознание, ще получиш срещу това своята награда и в тоя век, и в бъдещия, за всички души, които ще повярват отсега и докрай века на нашия Христос Бог, и ще оставиш спомен за себе си в бъдните поколения подобно на великия цар Константин."
Никой друг не е оценил по-точно и не е изразил така красноревичо подвига и личността на светия философ, както го е направил императорът Михаил III. Средновековният човек възприема словото, буквите и книгата като дар от Бога, изработен чрез човешкия ум и воля. Защото те служат не само за пренасяне и съхранение на човешката мъдрост, а за да могат хората да прочетата Божието слово и умът им да се изпълни с Божията премъдрост. Всичко е от Бога и за Негова прослава. Затова и св. Кирил създава славянската азбука не със собственото си знание и умение, а като измолва от Бога мъдрост и умения, за да могат славяните да имат Неговото Слово. И да не бъдат повече езичници, които пишат „думите си на вода“. Делото на св. Кирил е истинско чудо. Житиеписецът умело е предал как то се е случило: „Философът си отиде и според стария си обичай се отдаде на молитва заедно е другите си сътрудници. И Бог, който слуша молитвите на своите раби, скоро му яви това, и той веднага състави азбуката и започна да пише евангелските думи: "В началото беше Словото и Словото беше у Бога, и Бог беше Словото".
Св. Кирил заедно с брат си св. Методий са апостоли на християнската вяра сред славянските народи. По техните преводи и книги новопокрстените им братя славяни изучават Божието слово и вървят по пътя към Господа. В това е техният велик исторически подвиг, равен с подвига на Христовите ученици. Затова са и наречени „равноапостоли“ и са канонизирани от Светата Българска православна църква.
Но когато говорим за този духовен апостолски подвиг, не бива никога да забравяме две неща. Мисията им в сред западните славяни по същество е неуспешна заради яростната война, която води срещу тях римският папа и цялата западнохристиянска църква, чийто глава е той. Папата не позволява словото Божие да се звучи на славянски език. Противостоенето на Запада срещу Изтока още тогава е съпроводено с ненавист към славянството. И това е една от най-важните причини светите равноапостолни братя да не могат да пуснат корени нито в Моравия, нито в Германия, нито където и да било в диоцеза на западната църква. Очевидно нашето място там е забранено във всичките му проявления и измерения – най-вече в сферата на духа, просвещението и културата. Светите братя първи плащат цената на един конфликт, който и днес продължава, но прикрит зад благи думи, обещания, политически идеологии, икономически и военни съюзи.
Българското царство на св. цар Борис Покръстител разбира, че без духовния подвиг и дело на светите братя славянобългарската държава няма бъдеще и не ще постигне могъщество. И то приема техните святи ученици, създава им условия за плодотворна работа и България се преобразява. Буквите на св.св. Кирил и Методий бяха създадени за други, но бяха посяти и покълнаха в българската духовна нива. И останаха тук завинаги. От тук те бяха дарени на онези славяни, които ги приеха като свои и останаха верни на православната вяра.
Днес всички те са подложени на огромен натиск, за да забравят това дело, да му изменят и тръгнат по друг път заедно с тези, които поругаха и разрушиха дареното от светите братя в техните държави. Противниците на светите равноапостоли лицемерно ги обявиха за „покровители на Европа“, до която в IХ век не ги допуснаха от страх, че с вярата и истината, които носят със себе си, намеренията им за така желанато световно господство ще бъдат осуетени.
След като учениците на св. св. Кирил и Методий идват в България, приети като апостоли на вярата от благоверния цар Борис Покръстител, делото им става българско. С него се ангажира пряко българската държава. От тук то пръска светлината си по целия православен и славянски свят. Славянобългарският език вече е богослужебният език за цялото славянство. На него са написани всички книги; на него се служи в храмовете. Покръстителите и духовниците на тези народи са българи. Това означава, че цялата славянска култура произлиза от това дело и в основата си е славянобългарска.
Със св. братя Кирил и Мегодий православно-славянската цивилизация получава толкова необходимия „цивилизационен код“, който ще събере в себе си концентрирания й смисъл, благодарение на който ще бъде не просто отличавана от останалите, но и ще се предават нейните характерни наследствени качества до края на дните. И колкото техните държавници от новото време да се мъчат да отклонят народите и държавите си към други цивилизационни принадлежности, опитите им винаги ще бъдат неуспешни. Защото няма как да се промени кодът на нацията и цивилизацията, към която изконно принадлежат. Цивилизационният код е неподвластен на времето и политическата конюнктура; той не се влияе от икономическата или военната мощ, още по-малко от необразоваността и духовната пустош на тези, които в едно или друго време управляват и се изживяват като „властелини на този свят“.
Ако този код не беше в душата и тялото на българския народ, османското робство щеше да го заличи напълно и той щеше да изчезне. Кирилиметодиевият цивилизационен код формира т. нар. „държава на духа“, за която говори руският академик Дмитрий Лихачов. Държавата на духа са българският език и книгите, написани на него. Тя приюти българите в себе си, когато политическата им държава бе разрушена от османските орди. Вътре в нея народът премина робските пет века и буквално се възроди в модерното си битие като нация.
Православната църква винаги е чествала поотделно паметта и на св. Кирил, и на св. Методий, а на 11 май – и на двамата равноапостоли. Но в средата на ХIХ век (Пловдив, 11 май 1851 г.) наред с паметта им на светци започва светското честване и просветителското им дело именно като „цивилизационен код“ на българския народностен и национален дух. Това се случва тогава, когато вече е започнала борбата за църковна независимост и почти е приключил процесът на формиране на българската нация; тогава, когато Българският свят се нужае от опори, върху които да стъпи и продължи развитието си. Българите повторно приемат делото на светите братя като свое дело, за да го завещаят на потомците и така да осъществят безкрая на българската история. Те възраждат съзнанието си на участници в православно-славянската цивилизация, която тепърва ще осъществява своята мисия на обновител на човечеството. Делото на светите равноапостоли отново придава решителен импулс за българския възход, защото Българският свят отново е призван с нови сили да промени своята история.
Днес, макар всяка година на 24 май да изливаме потоци от възхвали, няма как да скрием, че българската държава на духа е запусната и занемарена. Хвалим се със светите братя, ожесточаваме се, когато не ги признават за българи, но разрушихме езика, опустошихме културата, просвещението, българския дух. Дори отричаме да сме носители на техния цивилизационен код и се киприм като европейци, прославяме т. нар. „европейски ценности“, охотно възприемаме новите идеологии, отказваме се от себе си, за да ни харесат новите ни господари. Правят се опити да бъде заменена кирилицата с „по-удобната“ и „по-цивилизованната“ латиница.
Така ние самите се отказахме от светите братя и от тяхното дело.
И отново прописахме на вода.
Всъщност, днес сме много, много по-назад, отколкото преди още да започне нашият духовен възход с покръстването и с подвига на св. св. Кирил и Методий. Това е наказанието ни за нашето лекомислие, скорозрелост, нездраво любопитство, неувереност в себе си и политическата сервилност на тези, които управляват държавата.
Но аз вярвам, че както през IХ век се намериха хора зрели, просветени, с умен поглед в бъдещето и със съзнание за мястото и ролята ни в цивилизационните процеси, така и днес ще се появят подобни личности и заедно с тах ще се върнем към изконното си начало и отново ще разгадаем цивилизационния си код, за да възродим „държавата на духа“ и поемем пътя на духовната култура, нравственото просвещение и благополучието.
