В предаването на Цветанка Ризова, премиерът Борисов лансира поредната версия за смъртта на дядо си. Цветанка го попита как ще коментира искането на БСП да излезе в отпуск  до евроизборите, защото непрекъснато използвал поста си за предизборната кампания на ГЕРБ и поискаха ЦИК да го санкционира за използването на държавен ресурс за водене на предизборна кампания. Борисов отговори иронично: “И да бъда пратен в Белене и убит? Така са постъпил и с дядо ми.“

Горкият дядо, дали си е представял, че Бойко ще го разнася като Хамлет черепа от телевизия в телевизия?!

Всъщност, той дори не му е дядо. „Стандарт“ без да иска изнамери лелята на Борисов и тя разкри, че убитият е прадядо на Борисов. Но това откритие мина и замина, никой не му обърна внимание. Въпреки, че и някои западни вестници писаха. Например “Франкфуртер рундшау” обясни: „В действителност става дума за неговия прадядо и не са били комунистите, а обикновени престъпници.” Кой чул-чул. Всъщност, малко чуха и Борисов продължи да гради антикомунистическата кариера на дядо си. И той измина наистина дълъг път – от убит като куче с колове в царевичака край селото до политически затворник в Белене.

Дето вика колегата Зошченко, „дрънкай, ама не се прехласвай”. Обаче Борисов се прехласна. Това с дядото в Белене вече е турболъжа.

През 2001 година, когато се появи на обществената сцена, Борисов имаше нужда от този дядо, за да се легитимира като антикомунист, дори потомствен антикомунист. И гордо посвети победата си в изборите през 2009 г. на него. И до днес антикомунистът Борисов се крепи на един прадядо. Срещу който прадядо се възправя един дядо комунист, един баща комунист, а и самият протагонист, който напуска МВР, щото не иска да се деполитизира…

– „Дядо ви е бил жертва на комунистите, но вие охранявахте Т. Живков?

– Защото не го е мачкал той. И при него е имало негодници…” (“168 часа” от 06.12.2002)

Негодници винаги има…

Този дядо-прадядо е нужен и за друго. Бойко често се хвали, че е завършил с отличие и златен медал гимназия. И изведнъж този блестящ млад ум става пожарникар. Та дядото „враг на народа” добавя логика в тази нелогичност – като „враг на народа” „на мен ми разрешиха само за пожарникар…” Дядото става онова „въпреки”, което доизгражда образа на кадърния млад човек: „въпреки” системата той успява. От друго интервю на героя обаче научаваме, че той изобщо не е кандидатствал в друг факултет, освен в пожарния.

И така до днес в обществото циркулира един автопортрет на премиера, скалъпен набързо в началото на публичната му кариера. И от там нататък медиите не добавиха нито щрих към него. Всичко беше прието на юнашка вересия. Един биографичен факт не беше проверен! Всичко, което знаем за Бойко, го знаем от Бойко. А неговата версия, освен обективния си недостатък (винаги е субективна), явно е и доста напудрена, пълна е с противоречия и откровени лъжи. С трън да виеш няма да завиеш един факт на реална репресия срещу внука на „народния враг“.  От ШЗО в Плевен, където служеха репресираните (виж ми окото!), та до шеф  на катедра в Симеоново и член на БКП, виждаме една нормално развиваща се, даже ускорена кариера.

Не е важно кой прави историята, важно е кой я пише. Бойко сам си написа историята и затова годините в охранителния бизнес тънат в мъгла. Приятелствата и съдружията с криминалните авторитети също. Шеметната банкерска кариера на приятелката му Цветелина също. Близките връзки и договорки с олигарсите… За умрял не се е писало така дискретно, както за миналото на Борисов.

И днес мълчанието продължава и дори става все по-гъсто и лепкаво. До обикновените хора стига единствено умелата демагогия на премиера. А в демагогията той наистина е добър, роден демагог.

Ако Борисов на някого е задължен за шеметната си кариера, това са медиите. За това, което не направиха, а им беше дълг. Никога в новата история на българската журналистика не е имало друг такъв случай, когато толкова много медии са се държали толкова позорно.

Поуката е ясна. Лъжците трябва да се разобличават навреме. Защото иначе стават лош пример. На последните президентски избори Тетка Цачева също извади от ръкава един дядо, николапетковист, убит от комунистите през 1952 г.. И пусна ефирна сълза в негова памет. През 2011 г. в предаването на Коритаров госпожата разказа същата история, но много спокойно, без кромид, извинете, без сълзи. Как да ѝ вярва човек, когато още невръстна, тази

внучка на народен враг е поета от партията, пратена е да учи и то не какво да е, а право в РАБФАК в СУ, а след това е настанена веднага на прилична работа… Рядко постъпваха така комунистите с враговете на народа. Толкова рядко, че почти не се случваше. Оказа се също така, че и нейният дядо не е съвсем автентичен. Май не ѝ бил точно дядо, а втори мъж на баба й, пък баща й се бил отрекъл от него…

После и Делянчо се оказа преследван при стария режим, не му давали да спортува, щото дядо му лежал в Белене.

Делян Добрев репресиран?! Ако и той на 10 ноември още да е пишкал на тенекия да му тропка. Комунистите вярно бяха зверове, но през 80-те години режимът беше омекнал и пеленачета не се преследваха.

И така от 2001 г., когато се появи, до днес, май 2019 година, Борисов си остана с автопортрета, който сам си измисли. И с него ще си отиде, когато му дойде времето, дай, Боже, да е скоро. Интересно до какви кариерни върхове ще стигне дядо (прадядо) му през това време.