Продължаваме да сме в плен както на националните си комплекси, така и на сателитния синдром, който ни кара да се приспособяваме към всяка велика сила, в чиято сфера попадаме
Отново идва 3 март – от 1888 г. национален празник на възкресена България. И отново българите или по-скоро политическите анализатори са разделени за празника – не толкова заради смисъла му, колкото заради днешните политически и геополитически обстоятелства.
Това поредно национално раздвоение ме кара да си задам въпроса защо не можем да отбележим възраждането на държавността си както подобава?
А отговорът ми е, че продължаваме да сме в плен както на националните си комплекси, така и на сателитния синдром, който ни кара да се приспособяваме към всяка велика сила, в чиято сфера попадаме. И гарнираме всичко това с патриотарски заявления за собственото си величие. Тези думи не звучат празнично, но са ни необходими, за да разберем защо не можем да посрещнем националния празник с чувство за национална гордост и вдигната глава. За да го направим, трябва наистина да познаваме цялата история – не само своята гледна точка, а и тази на другите участници.
Ще започна с това как започваме възстановяването на своята държавност след векове държавно небитие. Голямото българско събуждане се нарича Българско възраждане. Без него нито щеше да се възроди българското самосъзнание, стимулирано от малката „История славянобългарска”, нито новата българска книжовност и просвещение, нито самостоятелната Българска църква, която в онази епоха е равнозначна на държавност, нито пък толкова много българи щяха да започнат да мислят и да се подготвят за освобождение с оръжие в ръка. Повратната точка на този първи етап от борбата за държава е най-голямото надигане – Априлското въстание от 1876 г. Каквото и да говорим днес за онази епоха, струва ми се, че никой сериозен български националреволюционер не е мислил, че със собствени усилия българите биха могли да прогонят турския аскер от българските земи и да изградят новата държава.
Дори и да не са били наясно с тънкостите на европейския баланс на силите и със сложните взаимоотношения във Виенския концерт на великите сили, всички те са знаели, че вътрешната революция трябва да бъде подкрепена отвън, за да постигне целите си. И това на първо място се отнася за Апостола на свободата Васил Левски, когото през последните години политици и политиканстващи използваха как ли не и му приписваха какви ли не думи, за да го превърнат в част от новата русофобска вълна. Но май това е съдбата на всяка голяма и светла личност – да бъде използвана от дребните си последователи.
Всички знаем и се гордеем с това, че през 1876 г. цяла Европа вдига глас в защита на българите, жестоко наказани заради безумната си смелост да се изправят полувъоръжени срещу могъщата империя. Да, във Великобритания и Франция и къде ли не из Европа политици и интелектуалци говорят и пишат за турските зверства и за защита на българите и босненците. Само че това съпричастие си остава на думи и често е част от вътрешнополитическа игра. Както и да пренаписваме днес историята си с оглед на новите си съюзници, не може да отречем, че единствената държава, в която не само се говори и пише, а която е готова и да воюва за освобождението на българите, е Русия. Вярно е, че българските страдания дават шанс на унизително победената в Кримската война Руска империя да се върне на европейската сцена. Вярно е и това, че тя се възползва от европейското обществено мнение, за да получи съгласието (небезусловно) на другите велики сили за нова война с Османската империя. Но това ни най-малко не намалява значението на Руско-турската война от 1877-78 г. за българите.
Сложните обстоятелства, при които се подготвя освобождението би трябвало да научат на нещо българските политици. А именно, че не трябва да очакват великите сили да обслужват българските интереси, а да търсят и използват съвпадението на техните интереси с нашите. Казвам това, защото следващите изпитания, с които се сблъсква младата българска държава, показват, че урокът не е научен. Продължаваме да търсим сметка и отговорност от великите сили за всеки наш неуспех, вместо да овладеем изкуството на дипломацията. Така се ражда и сателитният синдром, който замества с подчинение умението да се възползваме от противоречията между великите сили в наш интерес.
Не бива да забравяме и още нещо. Това, че в Руската империя тази война, за разлика от многото дотогава, е възприета от обществото като справедлива и оправдана. Съпричастието към трагичната съдба на българите, възприемани като братя славяни и православни единоверци, ражда масовото доброволческо движение. Българските борци за свобода влизат и в руската литература – надявам се, че по-възрастните българи не са забравили романа на Иван С. Тургенев „В навечерието”, където един от главните герои е българският революционер Инсаров. Да, в него става дума за 50-те години, а не за 70-те години на ХIХ в., но това с още по-ясно показва колко важна за руснаците е съдбата на поробените българи. Доброволците са толкова много, че до средата на войната те преобладават в руската армия. За тях войната не е имперска, а истински народна.
Следващият момент, по който българите спорят днес, е краят на войната. Имам предвид не само трудния ѝ ход, коствал на руските войници, българските опълченци и населението толкова много жертви. А предварителния Санстефански мирен договор, чието подписване е плод на усилията на граф. Николай П. Игнатиев и силно се отличава от предварителните намерения на Русия. Днес този договор и неговият инициатор се натоварват с удивително много негативни емоции. Вече добре знаем, че договорът е част от по-голямата игра на Русия да получи колкото се може повече от победата, но да се обвинява граф Игнатиев за това, че е накарал турците да се подпишат под карта, която следва границите на Българската екзархия, е тъжно и жалко. Защото показва дълбокия ни комплекс да търсим вината за всичко в другите, включително и, че не са осъществили нашите мечти. И забравяме, че нито една християнска държава на Балканите не възниква в оптималните си граници. Нашият неуспех да постигнем националния си идеал е резултат не на Санстефанския договор, а на грешките на политиците, които не съумяват да се ориентират в отношенията между великите сили.
Но да се върнем в днешния ден. Как отбелязваме националния си празник? Надеждата ми е в онези българи, които всяка година в дъжд, сняг и вятър се изкачват на връх Шипка. Те продължават пътя на създателите на българската държава. Неизменните политизирани коментари обаче разколебават увереността ми в българското достойнство. Какво ни пречи да се гордеем с българското участие в освобождението и да изразим признателност към освободилата ни руска армия? Очевидно не можем да го направим заради съвременната политика, при която Русия вече не ни е съюзник, а е противник на нашите нови съюзници. И верни на сателитния си синдром много български политици се чудят как да избегнат споменаването на Русия на този ден. Жалко и срамно! Защото историята е такава, каквато е, а онези, които се опитват да я променят според новите политически реалности просто следват рецептата на Джордж Оруел от „1984”.
Нека отпразнуваме 141-та годишнина от възкръсването на България както заслужава – с гордост и воля да продължим пътя, завещан ни от националреволюционерите и да не забравяме кой ни освободи.
Материалът е публикуван в сайта "24 май"
