Кайл Скот, посланик на САЩ в Белград бил казал, че „Сърбия е на грешната страна на историята“. Казал го в страна, която през последните две големи световни войни се бе наредила на страната на печелившите, сред които и САЩ, но днес предпочита да го играе „неутрална военно“ и да декларира, че въпреки всичко запазва приятелски отношения с Москва. Страна, в която се оказва, че са действали младежки организации като „Отпор“, прераснала в Център за приложни ненасилствени действия и стратегии, финансирани от фондации на Рокфелер, Сорос, Международния републикански институт и то под егидата на американската „Фрийдъм Хаус“.
Информации, че там се е обучавал и самопровъзгласилия се за президент на Венецуела Хуан Гуайдо още не са опровергани, но подозренията, че там е бил вербуван няма как да не се използват от правителството в Каракас, за да го компрометират като пионка на Вашингтон. Всъщност и във Венецуела, и в Сърбия във връзка с Косово събитията така изостриха отношенията Изток/Запад т.е. САЩ/Русия, че изправят света на нокти и гласовете, че светът е на прага на война растат неудържимо. Да не говорим за Близкия изток или Израел/Палестина. Да се взима прибързано страна в така създадените ситуации е толкова неблагоразумно, колкото е било и решението да се присъединим към политиката на Райха в началото на Втората световна, когато той е имал своя победен ход. Надеждите, че така ще си решим нашия казус Македония доста е надделял в преценките тогава. Днес кой може с ръка на сърцето да каже и гарантира къде е печелившата страна на историята? Дали членството в НАТО например ще съхрани в цялост Северна Македония, след като проучвания показват, че 75% от албанците на Балканите подкрепят обединението им в една държава? Като начало между Албания и Косово, разбира се. НАТО няма нищо против председателят на Собранието /парламента/ в Скопие да води заседанията на албански език, защото това никак, ама никак не е важно за стратегическите цели на Алианса. Важното е да бъде изтласкана Русия от Балканите. Да бъде притисната Сърбия да се откаже от „грешната страна на историята“. За целта може и да й се предложи моркова с подялба на Косово, както вече се разбра от водени разговори между представители на САЩ и ЕС.
Албания е член на НАТО, ама опозицията напусна парламента и няма как да не се говори за политическа криза в Тирана. Въпреки ратификацията на протокола за членство на Северна Македония в организацията. Даже точно тогава, в присъствието на Талат Джафери, председател на Собранието, опозиционен депутат заля с мастило албанския премиер Еди Рама. В Черна гора, също член на НАТО, опозицията води масови протести срещу несменяемия вече десетилетия президент Мило Джуканович и дори настоява за неговия импийчмънт. Хърватия и Словения, също членове на НАТО, трудно комуникират поради неразрешени стари конфликти, а в Косово лидери призовават „всички да се обединим срещу Сърбия“, защото “ние сме с НАТО“. Още незасъхнало мастилото от протоколите за приема на Македония в НАТО, а в Скопие протичат процеси, които навяват спомени за други времена. Не само се арестуват опозиционни дейци заради „организиране на кървавите събития от 27 април 2017г в парламента“, но и се допуска физическа разправа с тях в затвора в скопския квартал „Щуто Оризари“. Е, впоследствие щял да подаде оставка директорът на този затвор, щяло да има разследване, потърпевшите били „добре“, ама остава един горчив привкус, че членството „реши проблемите на НАТО и ЕС, а не тези на Македония“, както пишат медии в Скопие. Точно в този момент премиерът Зоран Заев реши, че е удачно да се срещне с Драган Джилас, опозиционен лидер в Сърбия, който е начело на протестиращите срещу политиката на президента Вучич в Белград. Съгласували политики и съвместни действия, защото „били от едно политическо семейство“. И медиите в Сърбия избухнаха със заглавия „онзи шиптър Заев“, а министърът на отбраната, Александър Вулин, обяви Скопие за шпионски център, който финансира политици, които смятат, че могат да вземат властта само с чужда помощ. В столицата на Северна Македония пък не стихват носталгиите по старите постановки и се коментира, че „Александър все пак е бил Македонски, а не Елински“, а министерството на външните работи пояснява за несведущите, че „гражданите на Р Северна Македония са македонци, а не северомакедонци“, че трябва да се казва македонски език, македонска култура, македонска етническа идентичност, македонска територия и т.н. Явно условията на Преспанския договор се нуждаят от разясняване, защото зачестяват случаите на „вандали“, които свалят табелите с новото име на страната или заличават „Северна“. В София има мълчание по въпроса. След като сме признали суверенитета и независимостта на страната, както и преглътнахме новото име, ние приели ли сме езика, нацията, народа, идентичността? Нещо не се разбра. Ние си имаме експерти, които заели едностранна позиция, час по час наблягат на факта, че „в Скопие никой вече не играе с държавния глава Георге Иванов“ т.е. той бил изолиран и дебело се подчертава, че не присъствал и на тържеството за приема на Северна Македония в НАТО, където се е издигнало знамето на Алианса. Там не била и опозицията. Президентът бил „излишен на политическата сцена в страната, въпреки че подкрепя членството в НАТО, но има претенции към процедурите, чрез които се е стигнало до това“. Ами да питат бившия гръцки министър на отбраната, Каменос, за „процедурите, по които се е стигнало до това“ и да си изяснят задкулисните действия, които се използват при такива цели. Разделението е явно, позициите са противоположни и не само сред обществото в Северна Македония..
Сигурно скоро ще има и в Скопие обвинения, че опозиция и президент не са избрали правилната страна на историята. Защото президентът не е сменил името на страната на табелата на кабинета си. Не подписа и закона, с който албанският език се определя за държавнотворен. Гостувалият в София Талат Джафери ни обясни как ще се ползва албанският език на цялата територия на Северна Македония. Сигурно православните там ще трябва да изучават албански, за да могат да контактуват със съгражданите си и да си живеят мирно и спокойно заедно. Опасенията, че така ще се повлече крак за други придобивки нямат основание, защото там НАТО вече пази. А Георге Иванов запазва декларирани постоянно свои идеи, позиции и твърди, че изпълнява обещания, дадени при избирането му за президент. Посети преди дни Анкара за среща с Ердоган и никой не разбра какво са си споделили. Това не са ли вътрешни дела на Северна Македония? Ще ни бъде ли приятно в чужбина да коментират по същия начин различните позиции по дадени въпроси, които имат нашият президент и правителството ни? Най-малкото има някои задължителни дипломатически правила, които означаваха ниво и професионализъм преди години.
Да се упреква нашата опозиция, че не присъствала при ратификацията на протокола за членството в НАТО на Северна Македония с думи, че така подкрепя Москва е толкова нелепо,че чак е провинциално. Какъвто и сигнал да е имало, то си е за вътрешна употреба и четене между редовете. Само Господ може на този етап да каже коя е печелившата страна на историята. Само да имаме история, че както е тръгнало с конфликти по цял свят, не се знае докъде ще я докараме. Все и ние се замесваме /или ни замесват/ с „правилната“ позиция. Онова с „иглените уши“ някак не звучи обнадеждаващо. Вярно е, че „отношенията със Скопие са деликатни“, но с взимане на страна, в зависимост от признавани роднински пристрастия или чужд натиск, не е полезен ход за интересите на страната ни в стратегически план. Видно е, че тревогите в региона не се изчерпват с едното членство. Защото и другата страна си има своите аргументи и действия. Както пишат в Politico „Проблемът на Източна Европа не е Русия“, а „неумелото държавно управление и злоупотребата с неофициална власт“. Каквото и да означава това. Вярно е, разбира се, че дълбоко вкоренени вътрешни проблеми ще създават условия за чуждо проникване, но ние нали не сме за влияние през задната врата? Многополюсният свят, в който вече живеем, не е лесен и по-малко опасен. Даже обратно. Много играчи, много интереси и лавирането между тях не е лъжица за всяка уста. Да не си усложняваме отношенията с излишни думи и обвинени в пристрастия, защото палачинките толкова често се обръщат напоследък, че не е ясно къде е стабилността и порядъка по света, включително на Балканите. Случващото се в региона е само характерна брънка от онова, което се случва по света и при политиките на играчите, които даже не ни забелязват, когато си редят картите. Един вид внимателно с думи и дела, които да не създават усещане за васалност, слагачество или просто непрофесионализъм в отстояване на интереси.
