Този текст беше изпратен на редакционния ни имейл от наша читателка. Тъй като темата за физическите наказания във възпитанието все още е актуална, особено покрай позицията на Светия синод по темата, която се оказа не точно на Светия синод, а само на част от хората в него, решихме да го публикуваме. Той е дълбоко личен и отразява една гледна точка по въпроса, която смятаме за ценна. По желание на автора текстът е подписан с псевдоним.

***

Преди повече от четвърт век се намирах в онази фаза на развитие, която хората определят като "детство". И до днешен ми е изключително трудно да го определя като такова и въпросът дали аз имах, или нямах детство остава неизяснен. Според родителите ми - да, според мен - не.

Та, какво лошо има да шибнеш един шамар на детето си, опитващо се да се метне под някоя кола; от секцията в хола или върху работещата печка?

Шибнеш му един и се научи, че не трябва. Чиста работа! Да не забравяме, че тези родители подчертават, че тук става дума за някой и друг шамар в критични ситуации. Въобще - дреболия.

И на мен като дете ми удряха "по един шамар". Не си си написала домашното - шамар, дърпане на ухо; изкарала си двойка/тройка - шамар, дърпане на ухо; вместо да кажеш с думи, че си на пет години, ти все още показваш 4 пръста и не говориш - шамар, дърпане на ухо; незнание на някоя дума на английски/руски - шамар, дърпане на ухо...

Така като изброявам, честно казано се замислям - не мисля, че ме биеха толкова често, обаче си го спомням. Спомням си как се прибирах със страх вкъщи, помня как звънях на майка ми по телефона и питах, дали случайно баща ми днес не е нощна смяна, а тя се радваше, че толкова съм привързана към него. Мен само ме интересуваше, дали има опасност да се прибере и да ме накаже за нещо, или ще имам една вечер спокойствие и няма да се притеснявам, че присъства вкъщи.

Помня как всяка вечер се молех да ни дойдат гости или да идем ние на гости, защото много добре бях запомнила, че като има други хора, мен не ме бият. Помня как се криех в шкафчетата в училище, не защото баща ми или майка ми щяха да изскочат там и да ме набият, а защото не исках да се прибирам при майка ми и баща ми, които щяха да ме набият вкъщи.

Всъщност исках да ме дадат за осиновяване, защото при целия този стрес предпочитах да съм кръгъл сирак, отколкото да живея в постоянен страх, че ей сега ще ме зашлевят, защото не съм способна да разпозная буквата "ш", не съм решила някоя задача правилно или не съм превела нещо както трябва.

И да, определено достигам до заключението, че не ме биеха нон-стоп, но пък нон-стоп живеех в страх, че това ще се случи. Общо взето беше "чудно" детство.

Днес знам как се чете "ш", говоря 5 езика, при настроение и 6, имам две висши образования. Станал е човек от мен, поне на външен вид. Истината е, че знам 5 езика, но не искам да говоря с абсолютно никого. Имам две висши образования и се чувствам като поредната отрепка. Живея в огромен апартамент, но той си остава празен и неотворен за хора.

Шамарите така и не ме научиха на нищо. Нито ме възпитаха, нито ми подобриха чуждите езици. Да, баща ми ме биеше докато учехме английски, например, но вместо да усвоя по бързо езика, аз се научих чисто и просто да го мразя - и него и езика.

До ден днешен го мразя и имам някой затруднения - случвало ли ви се е да знаете, че нещо много ви трябва, защото го ползвате всеки ден и че трябва да го подобрите, но чисто и просто не можете да се насилите да го направите? Защото нещо дълбоко във вас отказва да го направи... Това си остава една от най-дълбоките ми травми, налична и до днес.

Днес почти не общувам с родителите си. Мечтата ми е да си взема една хижа в Аляска и да забравя за съществуването на семейство, приятели и общество. Ако можех да щракна с пръсти и да изчезна, без никой никога да не разбере къде съм и жива ли съм, бих го направила моментално.

Не изпитвам съчувствие, жал или любов към почти никого. Семейството ми, цялото, много добре знаеше, че ме бият, и никой нищо не направи. Понякога казваха нещо, колкото да се проявят, и толкова, всичко си оставаше по старо му. Може би изпитвам чуства, но не и към тях, по скоро към някое животно или най често предмет - с годините се научих, че особено предметите може да си ги обичаш колкото искаш - нито те бият, нито те предават, нито нищо.

Не ме разбирайте погрешно, чуства си имах като дете, но благодарение на шамарите постепенно изчезнаха - от рано се научих, че за да оцелееш, не трябва да чувстваш нищо и точно и така оцелях като дете.

Сега като възрастен прекрасно осъзнавам какво направих с това си убеждение, но вече е прекалено късно за промени.

Естествено, че осъзнавам, че явно още от малка съм била много чувствително дете, но искам да уточня, че на външен вид си бях стандартно дете - исках да си играя с играчките, да спя в леглото на майка ми като сънувам нещо лошо и като цяло да ме обичат. Исках да имам приятели, да се смея и да ям сладолед.

Бях едно съвсем нормално дете. Като вашето.