Знаете ли кой е може би най-сериозният проблем на днешните деца? Самотата. Бутаме им в ръцете един таблет и се затваряме в другата стая. Тръгваме на гурбет и ги оставяме на баба.

Дали това не боли поне колкото шамарите?

Признавам, не разбрах как точно ще се осъществят многобройните хубави неща, заложени в националната стратегия за детето - жанрът прилича малко на „визия за България“.

Ако питате мен, основното, което трябва да преосмислим, е сакрализираната роля на биологическия родител, който следва да бъде подложен на много по-сериозен обществен натиск. Да се поучим например от Норвегия, където деца лесно могат да бъдат отнемани от родителите им, за да бъдат дадени за отглеждане на по-отговорни хора. Да започнем да подкрепяме не само медицинските средства за справяне с безплодието, но и осиновяването, което в цялата човешка история е било наравно с биологическото раждане на човешки същества. Да търсим сметка на родителите, които сякаш не забелязват, че децата им се връщат вечер след вечер пияни или дрогирани. Може да ви звучи твърде нелиберално, но не разбирам как деца могат да пушат на два метра от училището и никой да не реагира.

Българинът и шамарите

В България дебатът се завъртя основно около шамарите - може би защото този аспект предлага на медиите търсената образност. Доколкото знам, в България насилието над деца е криминализирано още през 2000 година в Закона за закрила на детето. Би трябвало да съществува телефон, на който жертвите да се оплакват от родители-насилници, но не знам дали се ползва. Вероятно ключът е думичката „пълна“ - сега забраната щяла да е пълна. Тоест, забранява се дори попляскването. Социолозите твърдят, че макар да са ги практикували, повечето родители били против тази възпитателна мярка. Сиреч: биеш, но се чувстваш виновен. Което все пак не е зле като начало.

Въпросът е дали не се изхвърляме малко по тази тема. Агресия срещаме навсякъде в нашето общество. Претърпяхме поражение по темата за насилието над жени заради мошеничествата на националисти-социалисти относно Истанбулската конвенция. Опитваме се да забравим какво става в ромските гета, а ЮНЕСКО май скоро ще обяви саморазправата между автомобилисти за наше нематериално културно наследство.

И все пак е факт, че както България, така и светът като цяло вървят към умиротворяване. А заедно с това общественото мнение става все по-нетърпимо към всяка проява на насилие. Оттук и парадоксът - на практика насилието намалява, но субективното усещане е, че се увеличава. Кой ще победи в това благородно надбягване - не знаем. Най-добре би било нетърпимостта леко да изпреварва обективните данни, без обаче да ни довежда до истерия.

Първото законодателство срещу родителското насилие беше прието през 1966 в Швеция. И навремето дълбоко шокира света - гледай сега, забраняват да удряш собственото си дете, ами как ще го възпитаваш? Оказа се обаче, че шведите възпитават децата си не по-зле, даже напротив. Постепенно примерът се разпространи из голяма част от развития свят - първо забраниха насилието в училище, после и вкъщи. Миналата година след колоритен дебат подобно законодателство приеха и французите.

В много страни важи уговорката, че наказанията трябва да са в разумни граници. В САЩ и в Англия случаите се решават единично и в контекст - въпрос на здрав разум е правиш разлика между родител, плеснал веднъж детето си, и такъв, който всяка вечер сваля колана и го пребива.

Впрочем, тенденцията към пацифициране на нравите не спира до хората: все повече стават законодателствата, които изискват хуманно третиране на животните - карате добитъка към кланницата, но сте задължени да му дадете почивка и вода. В научната фантастика пък вече се появи темата за хуманното третиране на роботи.

Психолозите отдавна са доказали, че възпитание без бой и наказания е много по-ефикасно. Работата е там, че то отнема много време и търпение. И в този смисъл е възможно само във високо развити общества. Докато шамарът, знаем, действа мигновено - пращаш разплаканото дете в другата стая и сядаш да си гледаш мача. Да не забравяме и това: самите ние, родителите, сме отглеждани във време, когато физическото наказание се смяташе за естествен атрибут на родителската (учителската, казармената) власт. В най-общия случай детето попива насилието до такава степен, че по-късно самото то става агресивен родител и гражданин, който решава проблемите си с бой.

Проф. Ивайло Дичев

Ако това не е насилие, не знам…

Разбира се, че е най-добре наказанията да имат символична форма: наместо удар - каране, сърдене, лишаване от нещо. Проблемът е, че понякога символичното наказание боли поне колкото физическото (тук не говоря за истинските насилници, които повреждат здравето на децата си, това е друга тема). Забраняваме значи шамарите, но веднага идва следващото ниво - какво правим със символичните наказания? Може би някой ден ще трябва да търсим отговорност защо някой е викнал на детето си „не те е срам“.

В дебата за забраната на шамарите цивилизационната посока със сигурност е правилна. Нека родителите се чувстват виновни, нека ги възпитаваме да се въздържат. Но твърде радикалните мерки рискуват да си останат на хартия. Нека първо започнем да изкореняваме сериозното насилие, което се шири из нашето общество, а срещу битовите всекидневни форми на патриархално възпитание да работим със средствата на примера и обществения натиск.

Родителите трябва да се научат да заменят физическите форми на възпитание с думи, с време, с внимание. А това със сигурност няма да е много лесно. Едно твърде радикално законодателство рискува да лиши не особено образованите сред нас от ресурс за общуване с децата - ще им стане сложно и просто ще ги зарежат. А кажи-речи всеки, който работи с деца, ще ви каже, че най-сериозният проблем на днешното дете е самотата. Бутаме му в ръцете един таблет и се затваряме в другата стая. Заминаваме на гурбет и го оставяме на баба. Нямаме пари за извънкласни занимания, не ни се занимава да му търсим компания за игра, а самò на улицата вече ни е страх да го пускаме. Ако това не е насилие, не знам…