Онзи ден се зачетох в една статия главно заради заглавието ѝ: „Юруш на „консерватизма“ или новата мания на българските националпопулисти“. Статията е без автор, подписана е като колективно умотворение, тоест някой по-духовит коментатор би могъл да я разглежда и като фолклор. В самото начало на текста се казва така: „Вече не е достатъчно да си просто популист, националист, патриот, да громиш Европейския съюз и да проклинаш западните инвеститори. За да си в крак с новия политически тренд, идващ от САЩ и Европа, трябва да си „консерватор“. И после се прави поименен преглед на всички политици, претендиращи да ги зоват консерватори. В този преглед нито има нещо ново, нито нещо неизвестно, нито пък се прави свеж анализ с шокиращи изводи. Защо тогава е написано това колективно умотворение? Защо е публикувано с толкова сочно заглавие, че грабна даже такъв преситен от медии човек като мен?

Просто е: за да се предефинират позиции чрез подмяна на понятия. Нали помните, че тоталитарния социализъм го наричаха не просто „демокрация“, ами чак и „народна демокрация“. Игра на думи.

Абсолютно вярно е, че всякакви политически конформисти се стараят да са в крак с модата. Днес все по-често „консерватизъм“ наричат онова ново, което ще дойде да измете омръзналия ни „либерализъм“. Помните ли как през 1989 дойде „демокрацията“, която скоро се превърна в „преход“. Игра на думи.

Преди време имаше социализъм и капитализъм, после станаха „ляво“ и „дясно“, сега са „либерализъм“ и „консерватизъм“, въпреки че нито това, което наричаме „либерализъм“ има нещо общо с либерализма, защото е по-скоро социализъм и нещо като неомарксизъм, нито пък онова, което наричаме „консерватизъм“ има нещо общо с консерватизма, защото е по-скоро национализъм, а всички знаем, че консерватизмът е реакция именно срещу триумфа на нациите и замяната на монархиите с републики. На практика разделението не е по-различно от това в детските книжки – индианци и каубои, стражари и апаши, добри мутанти и лоши мутанти и т.н. С тази разлика, че докато при мутантите от самото начало е ясно кои са добрите и кои са лошите, то при „либералите“ и „консерваторите“ всичко подлежи на доказване. Всеки се кълне, че именно той е добрият, а другият е лошият и обратно. Игра на думи.

Шапка им свалям, след като успяха да превърнат и „патриот“ в мръсна дума!

Механизмът е прост. Взимате, да речем, една детска градина. На Йордановден, в контролираната среда на закрития басейн, дечица в носии вадят кръста и играят хоро под умилените погледи на педагогическото ръководство, районния кмет и представители на БПЦ. Случаят е съвсем действителен. Лагерите веднага се консолидират – „консерваторите“ (патриотите, националистите) са трогнати и хвалят усилието да се пазят традициите живи (макар че да се играе хоро във вода е традиция някъде от 90-те години на 20 век, по-съвременна даже от шопската салата); а пък „либералите“ (космополитите, гражданите на света, надарени да разбират неговата култура) скачат в защита на цивилизацията и добрия вкус. Даже професорът по фолклорни изкуства и водещ специалист в областта на класическата фолклорна култура и пост-фолклорните ѝ прояви – Георг Краев – определя случилото се в детската градина като „самодейност“ и „псевдотрадиция“, казвайки: „Трябва да бъдем внимателни в умението да пазим българщината“. Като цяло детската градина е наречена „религиозна“ и в мрежите вече за нея говорят именно като за такава, когато искат да я наругаят. Игра на думи.

Ето как и „религия“ може да стане мръсна дума като „патриот“. Какво да кажем за думата „консерватор“?

Тръгнала като синоним на монархист, контрареволюционер, надменно презираща буржоазията с дръзките ѝ претенции, минала после през значението за сравнително богат и образован човек, доволен от статуквото, думата „консерватор“ финишира в наши дни като обида за неук простак (обикновено русофил), с ярко манифестиран лош вкус и най-вече, танцуващ хоро където му падне.

Помня, преди много години, още когато блоговете и социалните мрежи бяха любопитна новост, ме поканиха заедно с един популярен и днес общественик да говоря пред студентите в журналистическия факултет за спецификите на тази нова форма на комуникация. Чужд на всякакъв идеологически предумисъл, но може би от уважение към студентите, бях се облякъл с костюм, докато колегата общественик се носеше като планинар. Тогава той каза: „личи си консерваторът: костюм, връзка…“. Оттогава започнахме най-приятелски да си говорим на „консерво“ и „толераст“, защото той беше в група с други общественици които проповядваха толерантност (тогава също сравнително нова дума в медийния речник) към хомосексуалистите. Забележете: именно „толераст“, а не „либераст“. „Либераст“ стана едва по-късно. Тогава консерваторите бяха малко (както впрочем са и сега в нашата силно неконсервативна страна), а всички десни бяха по подразбиране либерали, защото искаха капитализъм с конкуренция и свободен пазар, граждански права и свободи и пр.

По онова време всички бяха и проевропейци и „западни чуждопоклонници“, както биха ги нарекли при Тодор Живков, защото все още не бяхме влезли в ЕС и бъдещите „либерли“ и „консерватори“ си въобразяваха, че като влезем, небесата ще се разцепят като голям кореком, за да се изсипят върху нас пачки долари, мерцедеси и радушни скандинавски момичета по бански. Тогава не можехме да повярваме, че някой ще тъгува по социализма и Съветския съюз.

По времето на „толераст“ думите „либерал“ и „консерватор“ все още не са били обидни. Голяма драма ли е една дума да стане обидна според употребата си? По принцип не е. Било е време, когато „фашист“ не е звучало така зловещо като днес. Също и „комунист“.

Защо тогава, след като не е чак такава драма, ги говорим тези неща?

Защото играта с думите, тяхната подмяна е опасна. Думите затова са думи, защото имат някакво значение, защото са знаци на истински неща, а не само шум в ушите. В продължение на векове хиляди висши духовници (на практика цветът на европейската интелигенция) са изработвали и записвали догмите и каноните на църквата, за да тежи всяка отделна дума и да няма спор какво означава. Именно затова са „догми“ (безусловни истини) и „канони“ (закони, еталони) – понятия, към които се отнасят други понятия, за да бъдат обяснени.

Мисля, че думите, с които наричаме философските, обществените и политическите идеи, трябва да бъдат, хайде, ако не догми и канони, то поне термини, които да се употребяват с нужната хигиена. Какъв градивен спор може да произлезе между двамина, единият от които под „либерал“ разбира активист във феминистки поход на плюшената вагина, а за другия „либерал“ е хищен капиталист, който иска да изхвърли държавата от икономиката и да умори пенсионерите от глад. Какъв?

Не знам как е по света, но тук, в стремежа си да сразят опонента, са на път да изпразнят думата „консерватизъм“ от съдържание – еди-кой-си бил казал, че е консерватор, следователно всеки, който е консерватор, е като него. Ами, еди-кой-си може да каже каквото си иска. Малко ли бездарници се наричат поети, трябва ли заради тях да се присмиваме на всеки поет?

И за да завършим там, откъдето започнахме – не, не всеки популист е консерватор; не, не всеки, който „громи Европейския съюз“ е консерватор – напротив, тези консерватори, които познавам и които бяха такива още преди да се подеме кампанията по очернянето на думата, в болшинството си са еврофедералисти, а не евроскептици, те искат единна Европа и даже не по модела на Съединените щати, а по модела на Хабсбургската монархия. Знаят ли тези, които внушават, че „консерватор“ е такъв, който „проклина западните инвеститори“ и играе мъжко хоро в реката на Йордановден, знаят ли те какво представлява и как е устроена Хабсбургската монархия? Не съзират ли в нейната философия някакъв вариант за Европа?

Очевидно не. За тях е по-лесно с класова омраза да нарекат интелигента „интелихент“ и да го презират от висотата на собствената си некомпетентност, сравнявайки го с гротескни фигури по свой избор. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

Снимки: Mediapool; Колаж: Днешни консерватори пред паметника на бащата на консерватизма Едмънд Бърк от английския скулптор Джеймс Хавард Томас, 1894.