В „Театър, любов моя!” Валери Петров пише една, много важна реплика, една от най-генералните като значение, диагноза, присъда в българския театър. Произнесена е от „автор“, който се опитва да бъде и режисьор на неукото си произведение: „Колеги ми докладваха, че ви се носи име на „трудна” актриса!”

„Трудният“ актьор в нашата отчаяна грустна родина е особена стигма, клеймо върху една рядка порода същества – съчетали в себе си безспорен, голям талант със зъбат, непреклонен, „опак” характер. Характер – необясним, плашещо-отблъскващ за огромната маса среднисти в нашата професия.

„Трудният” артист не се поддава на евтини директорски, режисьорски, шефовски манипулации. Чужди са му интрижките по коридорите и гримьорните. Сложно и бавно влиза в близки отношения с какви да е колеги. да не кажа никак. Групи, групички, комплоти са му чужди. Привлича се само от такива „зверове” като него самия. В началото на пътя му е екзотичен с дистанцията, която без да иска налага. Щото нали. възпитан е, бачка на 200. (Малко по-късно тая скорост почва да пречи на всички).

Ръководствата на театрите го искат, въпреки лекото шубе от Достойнството и Каменната Непоклатимост, които неясно къде, как и защо ще донесат проблеми на всички, ще разбият удобното статукво с мирис на яхния и килер. Проблеми относно тяхното Можене, тяхната Аргументация: „Защо имам право да Бъда на Сцената“ .

Нашият професор Коко Азарян казваше следното: „За да стъпиш на сцената, трябва да имаш много основателна причина, мотив. на живот и смърт! Иначе смисъл няма!” Та младите години на „Трудния” артист са още опознавателни за другите, докато дойде първото събрание в което, насред настъпилото мълчание когато например уволняват друг “труден” и във въздуха жужи като конска муха рефрена: „Ох облекчение! Отървахме се!” – нашият човек ще стане и ще защити събрата или сестрата си по „трудност”.

Няма къде да избяга и моментът, когато този бъдещ „трън” в очите на всички, ще противостои на някой тъп режисьор от сцената заради евтините трикове, които продава като диаманти на съсипаните актьори горе – на сцената. И същите тези актьори ще намразят дразнителя – губи време, идва премиера. Пък след нея… Някак ще издържим докато сценичното недоносче „падне” от репертоара. Ха ха, доста ей такива недоносчета обаче се влачат години, артистите остаряват потънали в блатото им. и лека полека забравят, дори си се харесват там.

В този период „Трудният артист” вече е изгонен от трупата, или е напуснал сам след година излизащи разпределения, в които името му липсва, но не липсват случайно доловени реплики: „Страхотен е, обожавам го. ама с него е невъзможно да се работи, бърка се, предлага, всичко поставя под съмнение.“ Между другото за най-любимия ми актьор (все още жив слава богу) съм чувала от адски близък човек режисьор същите думи! И си седи без работа този гений на превъплъщението. Прошка няма! А и той ще си избърше задника с тая ми ти „прошка“!

И така нашият „антигерой” започва да създава собствени проекти, подлага на Риск всичко, което има. Онзи Риск, който е толкова непознат в институцията наречена Държавен Театър. Започва и да пие. Първо в компания, след това и сам. Щото скъпи читатели – трябва и да се яде, да се гледат деца. А с частните проекти и рискуването – някак е невъзможно – събуждаш се гладен. От друга страна „Трудният” не става за никаква друга работа (продавач, чистач, разносвач на пици, офис мениджър и тра ла ла).

След време идва и умората. Не му се става от кревата отново и отново да търси кинти за свой спектакъл, въпреки наградите за предишния. Нали знаете – наградите в България не означават нищо, не носят нито пари, нито повече уважение, не носят и най-важното: хубава качествена работа. Взимаш си наградата (ако си на щат) и потъваш отново в морето от поносими, малко по-поносими и непоносими разпределения.

Никога няма да чуеш „трудния артист” да се оплаква за положението, за което сам си е „виновен”. Но сутрин все по често се гледа в огледалото и не може нито да се трае, нито да се познае. Започва да пълнее, чувства се като плондер, лишен от каквито и да е качества и обаяние. Или пък обратното: съсухря се, очите му се превръщат в дупки без блясък, устата се свлича надолу в трагична маска.

Пренася „трудността” и в семейството си, ако има оцеляло такова. Въздухът не достига за никого там! И пиене ей така за олекотяване на кислорода, въпреки че не е останал вече такъв. На негово място идват мислите за нищожност, негодност, некадърност, излишност. Те будят „трудния” артист неочаквано трезвен и с прецизността на скалпел му вменяват един единствен изход: Край! Бърз, безболезнен, неотложен Край. Щом сутринта настъпи, или утре, или в други ден.

За Края обаче нашият човек няма нито сили, нито смелост. Щото нали отново децата. как ще го преживеят. как ще живеят. Пък и вероятно някъде в дъното на мозъчно-сърдечната му кутия тлее надеждица. Ще се опита да приеме някоя глупащина. Ей така, заради самото неиздържимо усилие Налиии. Заблуждава се: „Абе талантът ще ме спаси!“. И ще драйфа от гадост, щото не може и да иска. Не може да се вклини сред останалите. Някак устните му не са създадени да произнасят неуки словоблудства. Говори, а чува мъчително беззвучие.

Нищо не може да спаси бездарието – става му ясно, ама на мига! И така пуска и последната „спасителна” сламка съвсем доброволно. Обикновено на тръгване зад гърба си чува и репликата: „Всички врати на театри ще са затворени за теб! “ Пропуска я великодушно покрай ушите си. Заплахи! Ама я си ебете майката. Сам не знае, че вече е в Началото на Края.

А навън младите му колеги се възхищават на свободата, която излъчва, на невидимия лавров венец, който свети като ореол над главата му, докато се движи в мръсната киша по улиците на битието ни. Кълнат се в него. Цитират го (като пукне пък го цитират с преклонение, постват снимки със свещи на черен фон, разплакани емотикони).

И не! Трудният Артист никога няма да каже дума в своя защита! Ще се държи до финала все едно светът е в краката му. И той Е! Особено на границата между долната (нашата) и Горната земя!

Като епилог ще кажа, че прочетох коментари на умни мои приятели – тук в ФБ: Ама що е пиел Иван Ласкин, пък и Чочо преди това, пък и Андрей, пък и Кирчо Варийски, пък и Катя Паскалева – те са си виновни. Хора като всички други! Какво означавало: Не можел да понесе реалността??? Понасяла се била реалността!

И е така. И не е. Коя реалност питам? На мишите душици, на безропотното мълчание, на удобната пръдня, носеща се от посредственото, на пълната арогантна инквизиция към качественото изкуство и таланта?

Та коя е вашата реалност, как живеете в нея? Знам, че хората които не са набъркали душите и космоса си в нещото наречено Актьорска професия, трудно ще схванат. Те са си тези, които са си. Не им трябва да са Други хора. Не са обсебени от други лица, страсти, престъпления, любови. щото това животно Актьорът си няма свои. Как се живее, когато всъщност НЕ СЪЩЕСТВУВАШ без своята работа, а Само и Единствено ако бъдеш Друг?!

Няма да отида утре на погребение. Защото знам, че онези средните, четворките, малките екзекуторчета ще реват като платени оплаквачки пред ковчега!

Един от тях преди страшно много години зачеркна един от най – големите ни режисьори изобщо: Стоян Камбарев (който не пиеше, но отключи болестта си именно заради такива пигмеи) Та въпросният „директор“ беше така откровен да етикира Стоян в мемоарите си като „капризно, високомерно, трудно общително в отношенията със директорството режисьорче с жълто около устата“. Цитатът не е точен, но много ясен относно обвинителното определение: „ТРУДЕН” в нашата професия.

НЕ СТРЕЛЯЙТЕ ПО АРТИСТА! Приживе! Когато отлети от тоя свят, той вече няма нужда нито от сълзите, нито от обясненията, нито от разочарованията ви. Отървал се е от вас и лети към място в което ще бъде разбран без условности, обичан без срам, аплодиран като смъртоносна лавина!

Кирил Варийски (починал на 42 г.)

Стоян Камбарев (починал на 45 г.)

Катя Паскалева (починала на 57г.)

Андрей Баташов (починал на 45 г.)

Петър Попйорданов (починал на 48 г.)

Иван Ласкин (починал на 48 г.)