През 2019 ще отбележим 230 години от щурма на Бастилията, познат и като „Великата френска революция“. И ето че (тъй като колелото на историята се върти) отново се заговори за революция. Отново във Франция и отново такава, която ще доведе до смяна на световния ред. Управляващите ще бъдат пометени, а Франция ще обяви независимост. Светът няма да е същият. Това вещае астрологията.

Дали преди 230 години някой е предвещал Великата френска революция? Да, тогава със сигурност е имало астрология, но дали е била мунданна (световна, глобална, политическа, даже геополитическа)? Едва ли. Дали тогава е имало интернет? Със сигурност не е имало. Затова днес е друго. Затова днес, когато се зададе революция и смяна на световния ред, ние се оказваме предупредени отрано и то от специалисти – „най-добрите мунданни астролози“ на света.

Благодарение на техните свърхточни изчисления вече знаем, че Макрон ще е новият Робеспиер; Германия пак ще се раздели на Източна и Западна; с Европейския съюз е свършено: той фактически ще се разпадне, макар че официално няма да го закрият, и всички държави-членки една през друга и всяка за себе си ще се надпреварват да се подмазват на Русия (казах ли, че цитираните мунданни астролози са руснаци?); Америка ще бъде наказана за нейното неуважение към историческите процеси и ще изпадне в невиждана криза, такава е „астрологичната реалност“ – всички ще обърнат гръб на Тръмп и той, в отчаянието на абсолютната си изоставеност ще нападне Китай с климатично оръжие; Израел ще остане сам срещу всички.

Ето това казват звездите за революционната ситуация в света през все още младата 2019 година. Не, няма да се гаврим с астролозите, те и сами се справят достатъчно добре. Но пък се замисляме за революциите и вълнението, което те разбунват в душите на човеците. Защо ни е толкова трепетно, когато ни говорят за революции, защо?

Защото не харесваме себе си, защото не харесваме живота си, защото не сме доволни от това, което имаме, и защото вярваме, че цялото това ужасяващо състояние на нещата може да се промени с едно щракване на пръсти –щрак! – и светът вече не е същият: злодеите са пометени, на тяхно място са се появили ангели небесни и от чешмата тече шампанско.

Що е то „революция“? Теорията казва, че това е историческо събитие, след което настъпва коренна промяна за големи количества човеци. Революциите са внезапни, промените са радикални (качествени), събитията обикновено съдържат насилие, задължително са незаконни, защото една правова система трябва да бъде заменена от друга, като първата (официалната) система не предлага нормативни условия за това. Революциите могат да бъдат спонтанно-масови, но по-често са дело на „революционен авангард“ (напр. комунистите според марксистко-ленинската теория), някакъв елит, който веднага замества изместения, като се държи точно толкова зле, а често и още по-зле от него.

Ако дадено историческо сътресение не отговаря на тези характеристики, тогава не го наричаме „революция“, а „преврат“ или „метеж“. Когато превратът или метежът са осъществени от военна хунта, тогава можем да ги наречем и „пуч“. За пучове се говори най-вече в Латинска Америка, въпреки че думата е от шфейцарски немски диалект и означава „изхвърлям, отвявам“.

Друг критерий е кой дава име на събитието. Ако го назовава победителят – новият елит, наместил се на трона на стария – тогава е „революция“, качествен скок, нова страница в историята, лъч на надежда в гъстия мрак, сияйна зора на новия ден. Когато обаче старият, детронираният елит назовава събитието, тогава то е метеж, кървав преврат, узурпация, екзекуция на законността, престъпен и корумпиран преход, който още не е свършил, и т. н.

Така казва популярната теория. Има обаче и една друга гледна точка към революциите. Техен първодвигател е индивидуалната неудовлетвореност. Някои се самозалъгват като наричат  това „вроден стремеж към справедливост“, но то си е най-обикновена незадоволеност. А незадоволеността се появява тогава и само тогава, когато очакванията се разминат драматично с реалността. Тогава виждаме, че светът не е такъв, какъвто би трябвало да бъде (поне в нашите представи) и спешно се нуждае от ремонт. Тогава най-сърцатите, най-нетърпеливите, най-изнервените или най-обидените (онеправдани и недооценени) тръгват да го оправят и впоследствие историята ще ги нарече „революционери“, разбира се, ако я пишат правилните историци.

Забелязахте ли двата компонента в тази теория? Единият е: „Светът е неправилен, сбъркан, несправедлив“; другият – „светът се нуждае от поправяне“. Революция!

По първия компонент има два възгледа:

1. Да, светът е несъвършен. Той е такъв, защото в него – в един или друг момент, по един или друг начин, от една или друга личност – е допуснато злото. То го трови и го отдалечава от първоначалния му гениален замисъл, с което го прави да изглежда повреден, неправилен, несправедлив и т.н.
2. Да, светът е несъвършен. Той се е самозародил такъв и съдбата му е да се усъвършенства по еволюционен път. Затова светът е обречен в историческия процес да става все по-хубав, все по-сложен, все по-богат и все по-отговорен, включително и към себе си (сякаш има към кого другиго да бъде отговорен един свят). Революциите са част от диалектическия поход към съвършенство. Революцията е малко забързана еволюция, нищо повече.

По втория компонент – „светът се нуждае от поправяне“ – също има два възгледа:

1. Искаме да поправим света, като поправим себе си;
2. Искаме да поправим света, като проправяме другите.

И в двата случая на човека се гледа като на причина, а на света – като на следствие: добра причина – добро следствие; лоша причина – лошо следствие. Ако един човек е достатъчно интелигентен и възпитан, той ще се погледне и ще каже: „Аз не съм никак съвършен, какво добро би могло да произлезе от мен? Дай да взема да се пооправя, та дано и светът стане по-хубав“. В масовият случай обаче, дори да не си го каже в артикулирано изречение, човек си мисли: „Нищо ми няма на мен! Много съм си ‘убав, я какъв съм умник! Всичко разбирам, всичко ми е ясно. Но виж, другите… Другите са идиоти. Груби, гадни, глупави, злобни и заядливи. Когато са в пъкъла, те ще се дърпат един другиго обратно в казана, ако тръгнат да изпълзяват. Добре че съм аз и такива като мен – безкористни, политически ориентирани, философски зрели, граждански отговорни – че да им посочим правия път и да се борим всеотдайно за тяхното окончателно поправяне, та дано се поправи и светът“.

И в двата случая имаме убеждението: „Смисълът на живота е да оставим след себе си един макар и мъничко по-добър свят“. Това убеждение се споделя както от кротки и улегнали хора, така и от по-буйни и нетърпеливи. Именно тези, вторите, измислят революциите.

Има обаче и едни трети. Те чакат вторите да се налудуват, да вдигнат бунта, да съборят старата власт, за да дойдат, да оглавят Революцията и да се почерпят с новата власт. А властта винаги си е една и съща. Когато се окаже, че и нейните субекти винаги са едни и същи (защото не е важно дали властелинът се казва Иван Иванов или Петър Петров, при положение че и двамата са от едно тесто), се питаме: „Абе, оти ги ручàхме жабетата? Оти ни беше таа Революция?“. Има и по-лошо. Често Иван Иванов (новият властелин) е по-голям простак, по-алчен и по-жесток от Петър Петров (стария властелин), но балъците ще трябва да го търпят, докато след още 230 години астролозите не предрекат нова „революционна ситуация“. Когато пак ще има „Vivre la révolution!“, „Вся власть Советам!“ и прочие. А дотогава Carthago delenda est.