Недоволството може да бъде потискано чрез страх, лъжи, подаяния... Това властта го прави години наред. От години в България се вие едно юродиво хоро, на което са се хванали хора с всякакви интереси, развеселени конформисти и трапезни хедонисти

- Проф. Стефанов, тези дни много пъти чухме въпроса „как бихте определили отиващата си година?“ Ако светът условно може да бъде затворен в рамките на една година, според вас той напред ли се движеше, назад ли... И къде е мястото на България в тези процеси?

- Ще се опитам да се задържа в специфичната образност на Вашия въпрос. Днес „светът“ като цяло не се движи напред или назад, той се лута, мята се в различни посоки. Като лудата Грета на Брьогел е. Това са по-скоро конвулсии, невротична симптоматика, отколкото целенасочено движение „напред“.

Технологиите се развиват, човеците изостават и от разтворилата се асиметрия извира болка, откъм нея ни дебне непредсказуемото. Провалът на историята не е в това, че е свършила, казват, а че вече си няма цел. Ако целта на човечеството е да се разбяга по други планени, то е защото вече не знае какво да прави на нашата.

А сега за България и за възможните гледни точки към ставащото. Ако питате властта, тя ще ви каже, че изминалата година е тържествен марш – председателство, салтанати, бюджетни излишъци, балканско лидерство... Ако питате експертите, те ще твърдят, че маршът е бил по-скоро на място – нещо уж се засилва, но все не тръгва. Ако питате бизнеса, той свенливо ще сподели, че отново е пълзял и стоял ничком, за да се върти близо около държавната трапеза и европейските субсидии. Ако питате бедните, те ще ви кажат, че годината е влачене по корем и стягане на коланите.

За мен годината е поредното доказателство, че България е изгубила ключа към своето бъдеще в позитивните му аспекти. Ние сме маргиналните европейци, васалните европейци. Страна, която губи по един средно голям град на година. Държава, която успешно воюва с народа си, обричайки го на прокуда.

- Развитието на съвременните форми на комуникация не създава ли само илюзия за прогрес? Ако вземем за модел фейсбук, там се предпочитат кратките ударни форми на словото или още повече -  визията. Имат ли хората търпение за дебелите книги и желание да инвестират време в осмислянето на техните послания и съдържание?

- Дебелата книга и фейсбук символизират исторически различни култури, различни книги са. Дебелата книга е романът и романтизмът на деветнадесети век. Обилието от време, творците визионери, меланхолията и нихилизмът, любопитството към света, вглеждането в себе си, големите надежди за излаз от мрака на егоизмите, вярата в неизбежната пролет на народите.

Фейсбук е залезът на повечето от тези стари усети и древни надежди. Негова трансмисия е нарцистичният глад, изпитван от обитателите на днешния масов свят . Фейсбук е другият book, той е пределна динамика, различното авторство, серия от убождания, скъсена рефлексивна дистанция, заместител на емоционален недоимък, награден фонд от емотикони... Дебелата книга ни е преподавала уроци по себепознание, еклектичната „книга“ ни преподава уроци по компенсаторно себеутвърждаване. Дебелата книга формира полярност на душата, фейсбук се гради върху грижата за „фейса“, той работи с нарцистичия обмен на фрустрацията и признанието.

- С вас сме разговаряли неведнъж на тема „елит“ и „визионерство“. Задълбочава ли се дефицитът на лидери, на които се доверяваме, защото накъде ни водят?

- През деветнадесети век Томас Карлайл описа ролята на героите и изрази преклонението пред героичното в историята. Времето на героите е отминало, но копнежът по Моисей живее във всички нас. Някой, който да ни поведе и да ни спаси от склонността ни да предаваме свободата, да съсипваме бъдещето. Но Моисей изпълнява Божия заръка и се осланя на Божия подкрепа. В опразнените небеса намирането на водач, формулирането на цели и отстояването на ценности е все по-трудна задача.

Днешното време е по-скоро представление на марионетки, игра на кукли. Марионетката обслужва конюнктури, наставлявана е от кукловоди и е рецитатор на колективни неврози. Типажи като Тръмп, Мей, Орбан... не са водачи, те са точно това – рецитатори на колективни страхове, персонализации на колективна параноя.

И още нещо, водачът се разпознава чрез харизмата – въздействието, излъчването, мощта на присъствието. Напълно нелепо е да се говори за харизма по повод днешните политически марионетки. Това е обида към достолепието на онова гръцко понятие. Няма никаква харизма, има само финансов и медиен силикон, имплантиран във въпросните стерилни марионетки.

- Кои са идеите, коя е визията, с която може да бъде спечелен днешният българин?

- „Днешният българин“ е прекомерно обобщение. Едни българи могат да бъдат спечелени с пост, други с трапеза, трети с обещания и закани, четвърти с откровени лъжи... Пети са готови да се самозабравят в патриотарския чалга екстаз.
Написаха се доста визии и те коректно посочват ситуацията, в която се намираме, като цяло предлагат разумни решения. Те са рационално обосновани и заклинателно поднесени – „Ако не направим това, ни чака лошото!“.

Струва ми се, че всеки трябва да си зададе простичкия въпрос – „Какво е България за мен?“. Какви корени ме държат към родината, какво е нейното място в ценностната ми система, как ме определят българският език, паметта, земята. Дали искам все още да пребивавам емоционално във въображаемата общност, сглобена от свещени и свидни неща? Или искам да живея в универсалната и анонимна територия на потреблението? Когато си отговорим на тези въпроси, може би ще кажем на свой ред – „Боли ни България“. Когато неистово ни заболи България, ще извикаме сила, и неволя, и воля, за да я спасим от лъжливите герои.

- Социалните изригвания, на които сме свидетели напоследък – и във Франция, и в България, още чакат своите водачи. Сякаш нямат доверие на нищо от познатото – партии, политици, синдикати, медии... Какво е това – криза, заявка за революционна промяна?

- Кристина Щьокл говори за процесите на радикално усъмняване в традиционния политически речник. Да добавим, че това съмнение засяга и самите класически субекти на политическия живот. Рационалната сила на процедурите вече не може да удържа легитимността на елитите, защото генералният обществен договор е превърнат в оспорван смокинов лист. Смокиновият лист крие срамни, недопустими неща, това е нарастващото подозрение.

Да се върнем на въпроса за визията. Визията е опит да се изтръгнем от негативния опит на актуалното. Да не сме най-бедни, най-нещастни, най-необразовани, най-агресивни... Гордата Стара планина, която е затънала в срама на последните места. Европа, която е превърната в защитна маска на нашето бездарие.

Недоволството може да бъде потискано чрез страх, лъжи, подаяния... Това властта го прави години наред. Това не е демокрация, това е демонокрация, както казва един съвременен антрополог.
Но в неизвестен момент ще избухне не само гневът към властта, а омерзението от себе си. Това е по-мощният психически детонатор. Омерзение от безсилието, от неспособността да се справим с живота си, да се погрижим за бъдещето на децата си.  
От години в България се вие едно юродиво хоро, на което са се хванали хора с всякакви интереси, развеселени конформисти и трапезни хедонисти, отказващи да погледнат в лицето колективната ни драма.  
Денят на гнева не е далеч, въпросът е какви ще са последиците от него. Защото лъжеспасителите обичайно се оповестяват и легитимират именно на вълните на гнева. Когато отмине денят на гнева идва дългата работа на градежа, а там ние обичайно се проваляме.

- Вие следите политиката - можете ли да посочите примери от световната практика, където едрият капитал протестира срещу опозицията? На какво е признак подобен, меко казано, странен протест?

- Този капитал може да е едър като финансови показатели, но е дребен като социална чувствителност, като човешка зрялост и разумна солидарност. Това е капитал, роден и съществуващ в повечето случаи от ситуативен грабеж, от промискуитетната връзка между политика и икономика. Какво друго да очакваме от него, освен да се завива в дебелия си кожух и да се моли да го отмине пръстът на избирателно наказващата държава! Това е историята на държавата-циклоп и на бизнеса, който за да оцеле действа по модела на хитроумния Одисей.

- В едно интервю казвате за нас, българите: „Колкото пъти сме се радвали, че е дошъл Освободителя, толкова пъти е влизал Големия брат.“ Толкова лековерни ли са масите или това е български патент?

- Много трудно се пътува към свободата и съвсем лесно се слиза в робството. Такава липса на самостоятелност, такова детинско лековерие и послушание като българското трудно се срещат в историята. Страниците на национално самоопределение и гордост се броят на пръсти, конформизмът ни трудно се побира в томове. Днес не е по-различно, същото е.

Големият брат ни надзирава, прави ни „мониторинг“, наставлява ни, дърпа ни ушите, казва ни на кого да се зъбим и на кого да се усмихваме, през какви дихателни тръби да дишаме и как да определяме дори пола си.
През двадесети век евреите бяха виновният народ, сега виновни ще бъдат други народи. Езиковата война вече е започнала, стигматизациите са в действие. Важно е да има демони за преследване и морално мобилизирани глутници-преследвачи. В този милитаристичен контекст ние не сме самостоятелна държава, а едно от геополитическите джуджета на световния Магьосник.

В глобалния либерален свят в момента се формират нови консервативни провинции, контраместа на демокрацията, имитативни политически реалности. Опасността България да стане точно такова място никак не е малка, въпреки членството ни във високомерни политически и военни съюзи.

- В политически план можем да разделим 2018-а на две – половин година Европредседателство, половин година – скандал след скандал. Може ли да се управлява ефективно в условия на падащо доверие и застъпващи се кризи и скандали? Какъв е изходът от ситуацията според вас?

- Синоними на политическата парола „стабилност“ са статуквото, стагнацията, статиката, страхът... Стабилен е трупът, защото движението вече не е негова опция. Когато започва поголовното отстъпление на Вермахта, Гьобелсовата пропаганда също говори за стабилност на фронтовете, не е зле да помним историческото битие на подобни понятия. Стабилността крие страха от поражението, тя гримира бездарието. Стабилността е гримирана немощ, напудрена нищета. Бездарието ни непрестанно ни убеждава, че няма алтернатива, че без него ще погинем. Но не е точно така.
Изходът – да създадем алтернативни жизнени опции за колективен живот и отговорност. Да направим така, че ресурсът от сляпо и глухо обществено недоволство да се трансформира в политическо действие, което ще създаде не просто нова политическа карта, но и нова социална чувствителност.

- Засилва се усещането, че всеки, който днес излезе срещу сегашните управляващи, влиза в ролята на Давид срещу Голиат. Споделяте ли това усещане и защо съществува то?

- Голиат отдавна знае, че челото му е уязвимо. Голиат е материален масив /фасциниращо тяло, финансов ресурс, медиен дивизион.../ и символична нищета. Българският политически Голиат е проект от мукава, троянски кон, забит в сърцевината на куцата българска демокрация. Българският Голиат е инсценировка, мухоловка, на която жадно залепват всякакви жадуващи съблазън субекти – десни, центристи, патриоти, всевъзможни меркантилни маниаци... Историята неведнъж е показала колко измамно е усещането за всесилие, за всепозволеност и вечност. Чаушеску, Саддам, Кадафи, Груевски... – рано или късно вождовете, всенародните любимци, си плюят на петите и се мъчат да се спасят от народната любов.

Прашката на Давид е неизбежна само при едно условие – че бездарието на властта не може да е безкрайно оправдание за бездарието на народа.

- Президентът Румен Радев призова за национално единение, като предупреди, че процесът ще е дълъг. Въпреки това изрази оптимизма, че „мъдростта ще победи ожесточението“? Утопия ли е единението на българската нация и то в свят, който днес е  сякаш разполовен, търсейки нови идеи?

- Думата „единение“ върви редом с думата „памет“. Край думата „памет“ ни дебне думата „враг“. Неизбежно е. Българската памет е „злобна“ и обсесивна, а врагът отколе е разпознат не само от българските политици като антропологическа и политическа константа. Както казва Карл Шмид в един добър свят, съставен само от добри хора, свещениците, теолозите и политиците биха станали излишни.

Втората пречка пред единението е отбелязвана неведнъж. Това е фактът, че християнската култура на прошката е слабо позната като възможност за колективно покаяние и признание към тъгата на другия. Неспособността за прошка говори за неспособност да се справиш най-вече със себе си, за отчаяно усърдие вечно да храниш орела на мъстта в гърдите си.
Единение означава българската политика да се освободи от манталитета на ориенталския пехливанлък, където всеки иска да се докаже сред групата пехливани, че е най-силен и достоен. Тук не става дума само за махленско самохвалство, а за исторически калциран манталитет.

- Виждате ли в някои от сегашните политически фигури в България потенциала на водач?

- Франц Кафка казваше – „Една клетка отиде да си търси птица“. Можем да го перифразираме – един народ, чиято душа е в клетка, отиде да си търси водач. Клетката е исторически формат на душата. Народът ще си търси и ще си намери водач според модела и размера на клетката. Нищо ново няма да намери българският народ, докато душата му е заела изцяло формата на клетката. Съвременните господари дълбоко не разбират, че и те са част от клетката. Че са заклещени в капана на една измамна радост, на посредствено удоволствие.

- За жалост, не липсват мрачни прогнози за следващата година. Вие как бихте ободрили българските граждани?

- Не знам дали да говорим за ободряване или за бодърствуване. Крадецът на този свят, хилядолетният ни Враг, пристига в нощта на спящите, затова нееднократно сме призовани да бъдем будни.
Растяща параноя, милитаристични образи и гневни закани изпълват публичното пространство. Световната сцена все повече напомня за лудостите и екстазите на миналия век. Ядреният блясък и последващият мрак ще прекратят всички въпроси, ще успокоят всички тревоги, ще излекуват наранените честолюбия. Всички ще заспим завинаги, щастливи, че врагове вече няма.

Все пак, докато природата ни на лакоми хищници ни тласка към сблъсъка, страхът ни възпира от него. Да се надяваме, че ако не разумът, то поне страхът, този мощен афект, ще бъде фактор, който ще ни спаси от Армагедон.

Къде е мястото на европейските граждани в тези опасни процеси е излишно да питаме. Написах наскоро, че обединените европейски стада пасат кротко и дружно в тучните поля на Пропагандната реалност. Цветните френски жилетки може би бележат събуждането на стадата. Прозрението, че вече не става дума само за пари и жизнен стандарт, а за живот със смисъл, за битие с ценностен фундамент.

Ето сега и ние, верните партньори в поредната ни историческа дружба, ще си купуваме самолети, за да се бием неизвестно с кого и да се пазим от неизвестното на края. Какви самолети, обаче да си купим, от какви писти да излетим, за да се спасим от нас самите?