Бях на симфоничен концерт и пропуснах участието на президента Радев в "Панорама". Наложи се да го видя на запис, най-вече заради какофонията от какви ли не критики, внушения и лъжи, които успяха да разтревожат дори и човек като мен, опознал в недалечното минало до болка нашите политически реалности, че се е случило нещо крайно нередно. Още повече, че залповете идваха не само от анализатори, на които би било обидно да се вярва, защото довчера жигосваха властта, а днес й пеят дитирамби, но и от имена, които познавам като сериозни.
Удивително е, че цунамито връхлетя президента, не защото е казал нещо чак толкова различно спрямо досегашните си изяви. А тъкмо защото е изговорил пак почти същото. Че функционирането на демокрацията е застрашено от все по-мащабното чувство за несправедливост, от повсеместната корупция, от лошото състояние на най-важните системи на обществото, от ниското доверие във властта. Яростта на критиците му се превъзбужда от факта, че вместо да се задави от калните потоци на досегашните хули и да млъкне, продължава да отстоява позициите си. Кой да им напомни, че когато говоренето срещу недъзите на управлението не се харесва някому, проблемът е в нехаресващия, а не в говорещия. За тях обаче е важно друго: да го вкарат в оня модел на поведение, към който те не само ще имат търпимост, но и ще му раздават похвали на килограм. И кой предписва този стандарт? Конституцията според тях. България е парламентарна, а не президентска република, и държавният глава трябва да се въздържа от политически изяви. Да бъде церемониална фигура и дори оня исторически монумент, за който пише Морис Дюверже и който следва да има точно толкова връзка с управлението, колкото Партенонът с днешните атиняни. Да си позволява политическа риторика само колкото да ръкопляска на властта, както правеше предшественикът му.
Но ако България е не само на думи република с парламентарно управление, защо и вчера премиерът раздаде два милиарда зад гърба на Народното събрание? От т.нар. излишък, който се формира чрез умишлено занижена приходна част на бюджета. И който вече почти десет години се разпределя не от законодателния орган, а по усмотрение на едного. И ако парламентът си мълчи, трябва ли и президентът да си затваря очите? Само защото не сме президентска република?
Дълбока неграмотност прозира в упреците, че като критикува властта и приема някои виждания на опозицията, Радев разединява нацията, вместо да я обединява. Още през 1995 г. с Решение № 25 Конституционният съд се произнесе по този въпрос: макар да олицетворява единството на нацията, президентът не е деполитизиран държавен орган. Той има политически функции, както и право на политически изявления. А при упражняване на правомощията си може да се ръководи и от своите политически убеждения. Националното единство не означава политическо единомислие. Въпреки че олицетворява нацията като цяло, президентът може да прави изявления и извършва действия с различно политическо съдържание, да издава актове със съществени политически последици.
Следователно олицетворяването на националното единство не прави президента политически стерилен. Друг е въпросът дали становищата му се харесват на поддръжниците на статуквото. Чиито критики биха били полезни, ако разнищват слаби моменти в политическите му позиции. Но не и ако отричат самото му право да ги изявява. Това отрицание издава неграмотността на авторите си. Добре е да четат повечко, вместо да се излагат. Стига последното да им е важно.
