"Доверието към мен се дължи на факта, че изговарям истината", обяви тези дни българският президент. Но незнайно защо не изговори истината за систематично следвания план на Русия.
„Аз не съм избран, за да премълчавам истината. Напротив - за да я изговарям и отстоявам. (...) Доверието към мен се дължи на факта, че изговарям истината“, обяви тези дни в телевизионно интервю българският държавен глава. Дали са го посъветвали да играе тази роля или наистина си вярва - не знам. Във всеки случай подобна претенция за непогрешимост крие голям риск да се изложиш. Което си пролича и в самото интервю. Да, в много отношения президентът може и да е прав, когато говори най-общо за „състоянието на нашата демокрация“. Но критиките му често са безадресни и избирателни. И си личи, че много внимава да не споменава някои от основните проблеми и главните виновници за това състояние. А твърденията му по енергийните въпроси са, меко казано, спорни.
Всичко това обаче са пренебрежими дреболии в сравнение с разсъжденията му по единствената външнополитическа тема, засегната в интервюто - действията на Русия срещу два украински военни катера и един влекач във водите на Черно море, на входа на Керченския проток, водещ към Азовско море.
Въпросът за отговорността
Няколко дни по-рано, срещайки се в София с полския си колега, от името на двамата президентът призова за „сдържаност, разум, деескалация чрез диалог, незабавно връщане и освобождаване на корабите от страна на Руската федерация“. Обикновено подобни миротворчески призиви се възприемат като израз на държавническа зрялост. Те обаче са безплодни и безсилни да постигнат целта си без яснота по въпроса за отговорността. В случая отговорът на този въпрос гласи следното: понеже от гледна точка на международното право руската анексия на Крим е незаконна, а според действащия договор между Русия и Украйна Азовско море и Керченският проток са споделени териториални води, украинските кораби са били в правото си да бъдат там, а руските не са имали никакво право да ги блокират, блъскат, обстрелват и пленяват, да раняват и арестуват екипажите им.
Гостувайки в София, полският президент назова истината точно: "Няма съмнение, че Русия е агресор и за пореден път се случва нарушаване на споразуменията, сключени между Русия и Украйна“. Българският му колега дипломатично си замълча. А по-късно, свободен от смущаващото чуждо присъствие, направо обърна истината нагоре с краката. Във въпросното интервю например първо я увъртя в твърдението за настъпващо „милитаризиране на Черно море“. После каза, че не бива да се говори за вина, защото така се опростявал конфликтът. След което сам го опрости, като посочи виновник: „Европа не бива да допуска да става заложник (а моряците да плащат цената) на украинските вътрешнополитически амбиции". Което напълно съвпада с мнението на Путин, според когото цялата работа е провокация, организирана от украинския президент, за да бъде преизбран.
За разлика от друг път, по този въпрос позициите на президента и премиера доста си приличат. Вярно, Съветът по сигурността към Министерския съвет официално определи действията на Русия като недопустими. Но след това премиерът побърза да „балансира“ тази оценка. Първо разви любимата си тема за Черно море като „място за туризъм, газопроводи и фериботи“, после загадъчно съобщи, че е разгадал някакви неясно чии „планове за водене на военни действия“ и накрая стигна до същото обяснение за „ескалацията в Черно море“, макар и в по-балансиран вид - „една предизборна кампания или вътрешнополитически проблеми в друга страна ".
Отвличане на вниманието
Разбира се, зад всяко международно събитие може да бъде открит и вътрешнополитически момент. В случая обаче той не обяснява нищо, а само отвлича вниманието. Също като прекаленото задълбаване в тънкостите и противоречивите тълкувания на морското право. Дори и акцентирането върху искането за връщане на затворените в Москва моряци също отклонява вниманието от най-съществения проблем. Тяхната сегашна участ, разбира се, е мъчителна, но рано или късно те ще бъдат освободени. Докато проблемът ще остане.
Най-същественото, което се крие зад последните събития, е, че те не са някакъв случаен инцидент, моментна импровизация или провокация, а част от систематично следван план за дестабилизиране и задушаване на Украйна. Достатъчно е човек да погледне географската карта и да проследи поредицата от събития през последните четири години, за да се убеди в това. Разбира се, Русия отрича съществуването на такъв план. Но тя отричаше и когато „зелените човечета“ се появиха в Крим като предвестници на последвалата анексия. После отричаше и когато с нейното оръжие „войници в отпуск“ започнаха войната в Донбас, отнела 10 хиляди живота и отцепила най-индустриализирания район на Украйна. Тогава войната по обективни причини стигна „само“ до азовското пристанище Мариупол - останал украински, но полуразрушен и почти откъснат по суша. Сега оттам започва новият етап от плана, открива се третият фронт - след Крим и Донбас. Но тъй като в момента не е удобно да се довърши започнатото и да се отцепи сухоземен коридор между Русия и Крим, задушаването е под формата на фактическа морска блокада на източните украински пристанища, започнала всъщност месеци преди сегашния инцидент. Най-напред откриването на руския Кримски мост ограничи размера на преминаващите кораби и съсредоточи останалия трафик в тесен участък. После безкрайните проверки и задръствания в този участък накараха много от превозвачите да намалят или направо да се откажат от курсовете си до украинските пристанища.
Няма какво да ги спре
Няма кой и какво да спре изпълнението на този план. Западът, както ясно се вижда, няма кураж, желание и намерение да направи нещо повече от стандартните призиви за сдържаност и деескалация - нито ще изпрати кораби край Крим, нито ще отпусне военна помощ на Украйна, едва ли дори ще намери обща воля да засили икономическите санкции срещу Русия. Напротив - даже ще ѝ помогне. Пускането на „Северен поток 2“ и „Турски поток“ (от който България имала голям интерес) ще я освободи от сегашните притеснения за достъпа на нейния газ до Западна Европа. И така ще ѝ развърже ръцете, като същевременно отнеме на Украйна най-силното ѝ средство за възпиране - транзитния газопровод.
Тъй че никакво „милитаризиране на Черно море“ не се задава и никой няма никакви „планове за водене на военни действия“. Украйна с миниатюрния си флот не може, а Русия няма нужда. Тя и така прави каквото си иска и ще стигне докъдето реши. А премълчаването на истината я улеснява още повече. Европа (включително и България) не е „заложник на украинските вътрешнополитически амбиции“, а на собственото си безсилие пред агресивната руска политика.
