И така неусетно се навършиха 109 години от рождението безсмъртния Никола Вапцаров, светла жертва на "несъществуващия" български фашизъм. Вапцаров е уникално явление в българската литература. Ликвидиран физически в "демократичните" години на Царството, когато по високоинтелектуалните мнения на новопоявилите се политически бройлери България е живяла в просперитет, възход и невероятна интелигенция, той едва ли е подозирал, че ще стане обект на политически атаки и много след неговата смърт.

Неизброими са опитите уникален поет като него да бъде разстрелян отново, да бъде изправен пред някаква нова морална прокуратура, да бъде стъпкан, изличен, забравен, принизен, смазан и унищожен. Много политически нищожества се опитваха да го натикат в миша дупка, в мъглата на новата обществена амнезия за миналото, но този лабораторен опит отново и отново се проваляше драматично.

Не мисля, че е имало период в живота ми, в който съм стоял далече от неговите стихове. Препрочитам ги на няколко месеца и знам, че звучи банално, знам, че е изтъркано, боли ме, че ще е клиширано, но всеки път откривам нещо ново и различно в тях. Това е опияняващата сила на поезията. Дори след години, тя е в състояние да те зарази с автентичния дух на своите идеи, да те понесе по собствената си логика и светлина и да ти покаже света по различен начин. Това е суперсилата на Вапцаров. Тя е неунищожима.

Заради това навръх годишнината ми се иска да споделя с вас малко политически мисли по неговата поезия. Тоест да постъпим обратното на онова, което ни препоръчват днешните скучни литературоведи, които отчаяно се опитват да освободят творчеството на Вапцаров от неговия мощен и социален заряд, да го обезвредят като бомба и да го поднесат като някакъв скучен полуфабрикат на новите поколения. Проблемът обаче е, че Вапцаров е световен и универсален. Тоест докато съществуват социалните противоречия, язви и проблеми, които са породили неговата поезия, тя винаги ще звучи актуално, все едно е сътворена вчера. Стихотворенията му просто отменят времето и отразяват процеси, които ще тровят планетата още дълго. Твърде дълго дори.
Няма да се впускаме в дълги анализи. Тях ще ги оставим за дебелите книги. Но творчеството на Вапцаров е така тревожно и политическо, че дори днес отразява едно вечно качество на левицата.
Какво имам предвид?
Най-дългото стихотворение на Вапцаров се казва "Доклад". То е като лирично ръководство по практически марксизъм, но в него има една тревожност, която пронизва българската левица и днес.

"Затуй и народа

със нас е на "Вие",

не чувства ни свои,
ни близки".

Вапцаров пише това след като описва съдбите на буквално смазани от живота хора. Смазани не само социално, но премазани интелектуално и емоционално, притиснати в безизходността. Той се тревожи, че левицата не стига до тези хора, не знае как да им говори, че е встрани от тях, че не адресира болките им, че не е достатъчно активна...

Честно, това ми прозвуча като критика на редови социалист по време на обиколките за "Визия за България". Нещо повече - в стихотворението се настоява за лява програма, но конкретно за България, конкретно за времето, за конкретните хора. И това е ясно изразено в текста:

"... а ние примигаме, братя,

защото перото си топиме ние
далече, далече –
през девет морета
и наште куплети
едва ли достигат
до робската мъка,
която в сърцето
народно е свила
възел
от змии"

Вапцаров много пъти е показвал, че за него границите не съществуват. Той прекрасно схваща, че проблемите на угнетените и в Испания, и в България са едни и същи, но точно в това стихотворение си дава сметка, че всяка промяна има конкретни национални задачи, които трябва да бъдат изказани и свършени, ако каузата иска да има успех.

Последен цитат:

"Помислихме ние

родината тесна
за нашите песни,
защото очите ни гледаха
нейде звездите
и чакахме само сигнала,
когато зората
със гръм ще отприщи
на дните водите
преляли.
Очите ни гледаха
само звездите,
пред нас
те не виждаха нищо."

Абстрахирайте се от поезията (тя е велика!) и вижте конкретното политическо послание. Политиката не съществува като абстрактно понятие за всички. Тя се нуждае от контекст, може да бъде успешна, когато се съобразява с националните условия. И нека да не ви звуча като стар мърморко, но именно през това стихотворение можем да видим колко далече един от друг се намират традиционната европейска левица днес и Никола Вапцаров. Днешната левица е потънала в абстрактни обещания и намеци, които са толкова общи, че в крайна сметка не вършат работа на никого. Поетът настоява политиката да има конкретни адресати. Не човечеството като цяло, а българите. Онези, които са запазили усещането си за родина и са напълно разбити от това, че родината им се е превърнала в нещо нелепо и чуждо. Заради това стихотворението е пълно с конкретни географски реалии - левицата може да бъде силна, единствено ако се съобрази с тях, ако си дава сметка за тяхното съществуване. Хората не са политически бульон - те си имат стремежи, мечти, национални чувства. И заради това се появява тревогата. Абстрактният хуманизъм, абстрактната левица са красиви, те раждат копнеж, но не стигат до жертвите на системата, не ги запленяват, не им говорят нищо. Очевидно дебатът, който съществува днес, не е роден вчера, той винаги е бил част от лявото светоусещане и ето как поезията може да ни разкрие нещо за днешния ден.

Вапцаров е уловил тази вечна тревога на левия човек, че не е достатъчно близо до народа си, и че усилията за различно бъдеще никога не са достатъчни.
Често разсъждавам за левицата през идеите, които защитава, но може би трябва да говорим за нея и през тази безсмъртна тревога и политически копнеж да дадеш глас на излишните, но съвсем конкретни хора и вечно да си гневен, защото чувстваш, че това ти се изплъзва.

Вапцаров е неповторим.

Още има какво да научим от него.