Публикуваме коментара на Светослав Иванов от предаването "120 минути" по bTV, а видеото можете да видите тук.

Можех да направя този коментар още миналата неделя, но от съпричастност с мъката на едно българско семейство не си позволих да кажа нищо, което би се приело като спекулация. Седмица по-късно също не бих си позволил да направя генерален извод за свободата на словото у нас, въпреки че говоря и пиша по тази тема през седмица, с риск да стана банален.

Убийството на поредната българка е време за размисъл в цялото ни общество. Общество на крайности, недоверие и гражданска ленивост. Крайности на мненията и заключенията. Недоверие в институциите, което е обяснимо, но и недоверие между самите нас, което е пагубно.

Гражданска ленивост, която изглежда като виртуална активност на статуси и етикети, но обичайна тишина на улицата и пред урните. Общество, което повтаря едни и същи грешки, но очаква различни резултати.

Никой не вярва на никого и на нищо. Всеки съди всички и всичко. Ето това е голямото ни общо убийство – убийството на разума.

Границите бяха прекрачени. Толкова агресивно и целенасочено, че се роди цинична истерия. Имаше такива, които се опитаха да втълпят на хората какво да мислят, поставяйки себе си в центъра на огромна човешка трагедия.

Така не може да се трупа нито имидж, нито политически дивиденти. Не е честно – в крайна сметка фактите винаги са били свещени. И нашата гилдия не става по-свободна, наслагвайки с години трупаната във всички ни ярост от безсилието на институциите, и разединението на медиите върху трагедията с Виктория Маринова.

Тя беше убита от един болен мозък, сaдист, който дори не искам да коментирам. Но с нея беше убит и колективния разум в нашето общество.

Но трябва да разберем нещо. Свободата е състояние на духа. Журналистиката е професия за свободни по дух хора, които изпитват нетърпимост към несправедливостите в света около тях. За тях става все по-трудно, защото работа им няма адекватен институционален отговор и все по-често минава тихо, като „през пустиня”.

Не само заради намаляващите приходи, не само заради собствениците на някои медии, които продават труда на поколения журналисти, превръщайки медиите си в инструмент за манипулация. Не само заради социалните мрежи, които придобиха медийни характеристики. Не само заради поляризираните до крайност общества, които тънат в недоверие.

Да, трудно е. Но само когато следваме правилата, можем да запазим идеята на журналистиката и да се надяваме да подтикнем обществото да ни помогне да изчистим средата. Защото без него не можем.

Премиерът Борисов се разсърдил на световните медии и посланици у нас. Но е по-добре той да свери часовника си с образа, с който е натоварена медийната среда тук и да помисли върху личната си отговорност, за да се стигне до точката на кипене.

Не може да посееш разделение и да жънеш обективност. И това не важи само за него, а и за тези, които днес наричат себе си – опозиция. След като години наред сте затваряли очите си пред деградацията на цялата публична среда.

Огледалото е криво, образите отдавна се изродиха и няма нищо по-логично от това.