В началото на новата учебна и академична година изкушение е да се поразсъждава отново по болезнената тема защо, да му се не види, висшето образование у нас е на тоя хал.

За щастие, вече не се налага да си тормозя мозъка с този фундаментален за нашето общество въпрос, понеже, първо, успях да скъсам синджира, който ме държеше окована към бетонното тяло на българския университет, в който работех, и второ, нямам деца в тийнейджърска възраст, за които да се притеснявам къде ще учат след 12-и клас.

Обаче и аз, много подобно на Едгaр Алън По, често съм преследвана от кошмарни спомени от годините на преподавателската ми кариера.

Е, много се надявам да не завърша като По, който умира в клиника за душевноболни, измъчван от ужасяващи халюцинации. Обаче искам да ви разкажа една случка от преподавателската си практика, който е достатъчно красноречив за това защо не е притеснително, че в цялата страна, дори в СУ (!), има останали свободни места след третото класиране.

Защото така, както аз виждам нещата от върха на своята камбанария, колкото по-малко студенти има в родните ВУЗ-ове, толкова по-малко колеги рискуват да развият симптомите на болестта, породена от сблъсъка с невежеството, сред които са сривове в паметта, мания за преследване (от второкурсници), неадекватно поведение и, разбира се, доживотни халюцинации.

Споменът ме връща четири години назад, когато в края на един не толкова ведър априлски ден събрах домашните работи на студентите - есета на английски на тема "Събитията в страната, които ме впечатлиха през последните няколко месеца".

Беше ми ясно, че, както винаги, свестните студенти щяха да препишат от интернет, а масата от "мъртви души" щеше да оправдае липсата на домашна с: а) напреднала бременност, б) "забравих я вкъщи", в) "лошо ми беше", г) друго. В таксито към къщи измъкнах папката с домашните и зачетох есето, което се намираше най-отгоре.

Авторката, Елка, беше на 21 и беше приета в специалността "Международни отношение" след втория или трети прием предната година, не помня вече.

Няма да ви изтезавам с оригиналната версия на есето, което Елка беше предала, защото тя представляваше феноменална форма на извращение над английския език, а направо ще ви представя скромния ми превод на това върхово постижение на наивистичната литература.

Декември.

Имам изпити. Уча за тях и чакам празниците с нетърпение. Родителите ми се връщат от Норвегия, където тате кара камион за боклук. Отивам да ги взема от летището. Преди да ги взема от летището, се изгубвам в София. Паникьосвам се и започвам да рева, защото аз карам колата. След това се прибираме в града. Празнуваме празниците. За Коледа получавам подаръци. Баща ми ми подарява нов телефон. До последно не знам къде ще празнувам Нова година.

Януари.

През януари също имам изпити. Взимам си ги със слаби оценки. По средата на месеца заминавам за Норвегия на гости при нашите. Прекарвам там две седмици. Ваканцията се оказва много интересна. Осло е много красив град. Но там е много студено. Има много сняг.

Февруари

Отивам в университета. Имам лекции. Започвам работа като продавачка. Обаче работя само две седмици, защото работа е много трудна и не мога да ходя хем на работа, хем на лекции. Отказвам се. Със сестра ми си купуваме куче. Но не казваме на нашите, понеже те не ни позволяват да държим куче у дома.

Март

Март е много скучен месец. Купувам си ново яке. То струва сто лева. Връщам го в магазина, защото съм останала без една стотинка. Продавачката не иска да ми върне парите. След едночасов скандал тя ми връща парите.

И тук внезапно кранчето на вдъхновението на Елка, за съжаление, секваше и нямаше как да разбера кои други "събития в страната" я бяха впечатлили. Девизът на нашия факултет беше, че даваме ръка и път в живота на бъдещи световни лидери.

Искаше ми се да мисля, че и аз по свой начин съм подала ръка на Елка, за да върви напред и нагоре. Само че при положение, че произвеждахме "бъдещи лидери" на килограм, какви бяха шансовете й за реализация по специалността, в която я бяха приели (със слаби оценки от матурата)?

След като за втори и за трети път изчетох есето, вече не бях сигурна, че един ден, след като завърши (пак със слаби оценки) специалността „Международни отношения", Елка ще заблести като наш посланик в Съединените американски щати.

С радост научавам, че държавата предлага законови промени, които предвиждат да се намали приемът в частните университети, както и в някои неприоритетни специалности в държавните такива, в които остават незаети места или няма търсене на пазара на труда.

Разбира се, по-малкото студенти не непременно означава по-високо качество на образованието, но по-голямата цедка при техния прием - със сигурност означава точно това.

P.S. Малко ъпдейт към днешна дата. Преди месец видях Елка. Беше на сергия на кооперативния пазар, отрупана с картофи. Парче кафяв картон услужливо поясняваше: "Картофи от Джигурово - 0,70 лв за кг".

Браво на Елка: хем беше произвела със сигурност сладки картофи, хем преди години беше спомогнала да се покрие квотата за студентски прием по специалността!

А за момента посланик Стойчев в САЩ може да диша спокойно, че няма сериозна конкуренция. Поне не в лицето на Елка.