Това, че учителите имат нужда от драстично увеличение на заплатите, е ясно за всички в страната, и то от години. Но нека изясним и друго: само с пари промяна няма да има, твърди Татяна Ваксберг.
Ето аргументите ѝ.
Системата на образованието е срутвана на два пъти през последните 70 години и би било наивно да смятаме, че добрата заплата на учителите ще оправи нещата. Нека се върнем за малко назад.
Под знамето на 9 септември 1944 г.
Образованието е една от двете сфери, в които правителството на ОФ предприема радикални промени незабавно след като завзема властта (втората сфера е тази на вътрешните работи). До края на септември 1944 г. са уволнени всички директори на дирекции в Министерството на просвещението, след тях – главните инспектори, а накрая - от 135 гимназиални директори в страната са уволнени 128. Още на 20 октомври 1944 е гласувана "Наредбата-закон за прочистване на учителския персонал...", която отваря пътя за масово уволнение на учителите. Към ноември 1944 година, когато на много места вече буквално няма кой да преподава, възниква един съществен въпрос: откъде да вземем учители? Начинът, по който се отговаря на този въпрос, заслужава повече внимание, отколкото днес му отрежда едно онемяло от повсеместното невежество общество.
Свикнали сме да слушаме за насилие и уволнения около 9 септември 1944, но те са само част от големите щети, нанесени на българското образование тогава. Далеч по-същественият удар е нанесен с новите правила за упражняване на учителската професия. От тях отпадат основните изисквания, действали десетилетия наред. От декември 1944 за да станеш гимназиален учител вече може да не си полагал държавен изпит, може да нямаш стаж и дори може да си учил само 3 години, вместо дотогава изискваните 5. Целият процес е известен като идеологизация на образованието, защото в училищата навлизат преподаватели, подбрани на принципа на партийната вярност, а не на професионалната подготовка. Тук обаче го цитираме по малко по-различна причина: за да илюстрираме светкавично осъществения императив за обезценяване на знанието, който впоследствие се превръща в трайна политика.
Нищо чудно, че българското средно образование се съвзема твърде бавно и твърде частично от този удар. И веднага понася нов.
С мутрите на 90-те
"9 септември може да е стихийно бедствие, но 90-те си бяха просто гробница", казва столична начална учителка. Тя помни това, което нарича "властта на мутрите" - времето, в което държавата и общината са вдигнали ръце от образованието и на тяхно място са навлезли родителите-мутри. Те заплашват учителите с разправа за написана забележка или ниска оценка. Лошото заплащане води до отлив на огромна част от качествените преподаватели, докато оставащите се сблъскват с един нов феномен, непознат в десетилетията назад: ученици, насърчавани да пренебрегват значението на знанието и да презират уважението в човешките отношения. Една омаломощена финансово, срината репутационно и изоставена политически професия, каквато е учителската, няма как да се пребори с това сама.
На мястото на комунизма, убиващ образованието с идеологическо подчинение и нехайство към професионализма, идва нещо съвсем нечувано: демократични власти, които не искат да подчиняват образованието на абсолютно нищо, защото просто не знаят какво да го правят. За 28 посткомунистически години всичко, което е известно за образователната система, се свежда до скандалите с обществените поръчки на учебници и скандално ниските нива на учителските заплати. Докато не отраснаха поне две поколения без нужните умения и знания, но заредени с настанилия се във вакуума национализъм.
Как се оправя това?
Това, че учителите имат нужда от драстично увеличение на заплатите, е ясно за всеки жител в страната, и то от години, но нека изясним и друго: само с пари промяна няма да има. Системата на средното образование се нуждае от подготвени професионалисти с широк кръгозор, които са положили специални усилия, за да заслужат правото да станат учители. Системата е отдавна измислена не просто в Западна Европа, но и в самата България от началото на 20-и век: кандидатите за учители завършват специално висше образование, полагат (труден за взимане) държавен изпит за придобиване на учителски статут, преминават през пробен стаж, явяват се периодично на изпити и получават по-високи заплати, ако учениците им постигат по-високи резултати. И – разбира се – преподават по предварително начертани държавни стандарти, които имат за цел да изградят личности и да им дадат хоризонт.
