Лятото жарко, неумолимо и сподиряно от дъждове се движи към своята половина, затова се замислих на какво ще се отдам през почивните си дни.
Библиотеката ми е пълна с книжни тела, които зоват към себе си, а аз съм ги зарязал, защото време не остава, а съм щял да ги прочета, когато не ме гонят бесните, че съседът пак ремонтира (какъв беше тоя ремонт, те сградата наново да вдигаха, щяха да са направили Дом на Набережной няколко пъти). Да не отплесвам, обаче...
Първата от тъй дълго отлаганата редица книги за четене е „Castlereagh The Biography of a Statesman" на Джон Бю.
Каква по-интересна тема има от живота на един от водещите британски държавници в началото на ХIХ век... Виктория все още не е наченала своето царстване, но епохата може да се похвали с цяла плеяда от имена, които не само ръководят поданиците от името на монарха си, но въртят руля на имперската политика и определят курса на Европа - Уилям Пит младши, Канинг и Пийл.
Да се върнем на нашия ирландец Робърт Стюърт, виконт Касълрей и маркиз на Лондондери, който се ражда месец и половина след Уелингтън и около месец преди Наполеон - съдбите и на тримата са неразривно свързани.
Касълрей е интересен, защото има едно от най-зловещите имена в британската история и е силно мразен в родната си Ирландия. Хората „добронамерено" са съскали след катафалката му.
Биографията обещава да разкаже за един изключителен дипломат и държавник, който съумява да се бори на равни нога с Талейран и Метерних, и да предначертае съдбата на Европа за десетилетия, ако не и за столетия напред. Някои казват, че с установената във Виена през 1815 година Система на конгресите, тримата са предопределили европейската история току до създаването на Обществото на народите.
Уви, краят му не е тъй славен, защото се самоубива, подлуден от сифилиса, за който се предполага, че е хванал в Кеймбридж. Същевременно легендата говори, че преди смъртта си е бил изнудван заради своите сексуални предпочитания.
Двамата най-велики поети на Романтизма са го ненавиждали - Шели го описва като безмилостен убиец в своята поема „Маската на Анархията", а Байрон сподиря смъртта му със злостно четиристишие:
„Потомството не ще обследва
по-знатен гроб от тоя -
„Лежат тук костите на Касълрей",
спри пътнико и опикай героя!"
Втората далеч не е толкова „весела" книга е „Царство на маслини и пепел". Онова, което ме накара да спра да я чета, когато я получих в началото на годината, бе първото есе в нея, написано от Джералдин Брукс.
В „Гълъбарят" две палестински момчета-тийнейджъри решават да отмъстят на свои връстници от едно предградие в Йерусалим. На финала тринадесетгодишният Ахмед казва „Душата на Хасан е намерила своя покой. Тялото е просто тяло. В края на краищата, онова, което остава е болката за всички около него."
Сборникът е под редакцията на Майкъл Шейбон и съпругата му Айлет Уолдман, и в него няколко писатели се изправят срещу Окупацията на Палестина. Авторите се определят като християни, мюсюлмани, евреи, хиндуисти, а сред имената им се разпознават тези на Анита Десаи, Рейчъл Кушнър, Дейв Егърс, Хари Кунзру, Колм Тойбин, Марио Варгас Льоса и други.
Онова, което ме грабна още когато я проучвах, бяха думите на двамата редактори в предговора, които казват всичко, от които имам нужда, за да убедя някого да протегне ръка към нея.
„Не искахме да редактираме книгата. Не искахме, със сигурност не и постоянно, да пишем, или дори да си мислим за Израел и Палестина, за произхода и значението на окупацията, за интифади и споразумения, за това чии доводи са по-обосновани, чии страдания по-тежки, чии престъпления по-нечувани, чие възмущение по-оправдано..."
И когато именно това нежелание на Шейбон и Уолдман се уталожва, двамата „постепенно осъзнават, че самото предаване на историите на един жив и ясен език от страна на авторите им, които с очите си са видели и били свидетели на случки, притежава силата да завладее хората, които подобно на самите нас, отдавна са се отказали да обръщат внимание, или пък просто са се предали."
Другите две книги няма да са толкова сериозни или мрачни, защото всички край мен знаят за тайната ми и „гузна" страст към жанровата литература. Както казваше Корсо „Всички помним авторите, които са ни научили да мислим - Достоевски, Хесе, Ман - но сме забравили онези, които са ни учили да мечтаем - Дюма, Февал, Зевако, Сабатини..." (Цитатът е по памет.)
Дълго дебнех сборник, съставен от Лорънс Елсуърт, който от любов към Дюма научава френски, за да чете романите му в оригинал. Страхотното е, че се оказва великолепен преводач - тази година излезе неговият превод на един от най-великите приключенски романи - „Тримата мускетари".
В предговора на сборника "Swashbuckling Adventure" (с подзаглавието „Класически истории за смели герои, подли злодеи и дръзки бягства") Елсуърт пише: „Думата „авантюрист" вика във въображението един неизменен образ: герой, който си пада малко вагабонтин, ала със свой кодекс на честта, любител на приключенията с усмивка на устните и проблясваща шпага в ръка. Редовно провъзгласяват този вълнуващ и интересен образ за отмрял, но притегателната сила на авантюриста със сабя в ръка е твърде привлекателен, за да изчезне някога. Та кой не би искал с увереност и плам да се изправи пред лицето на смъртната опасност? Кой може да отрече тръпката от звъна на удрящите се остриета, от миговете, когато отърваваш кожата на косъм и от дръзките избавления, от това с неустрашима решителност и страстна привързаност да погледнеш безчестното коварство в очите?"
Вътре ще намерите разкази от познати имена като Дюма, Сабатини и Конан Дойл, но и от Антъни Хоуп - създателя на „Затворникът от Зенда", от Джонстън МакКъли с неговия дон Диего дела Вега, баронеса Орци с нейния „неуловим" сър Пърси Блекни и Стенли Уейман, на когото са се възхищавали автори като Стивънсън („Черната стрела", „Айвънхоу", „Островът на съкровищата") и Оскар Уайлд. Така че „En garde!"
Последната е на Артуро Перес-Реверте, но не са приключенията на великолепния дуелист капитан Алатристе, защото все още не са издадени всички на български. Става дума за последния му преведен роман - „Добри мъже".
Как да не подхванеш книга, чието първо изречение гласи „Не е трудно да си представиш дуел на разсъмване в Париж в края на XVIII век." И завършва своето кратко въведение с „При лекото първоначално докосване стоманата произвежда сребрист металически звън, който отеква чисто в студения въздух на утрото."
Това е историята на „двамина добри мъже", членове на Кралската испанска академия, които са потеглили на опасно пътуване до Париж, за да закупят всичките двадесет и осем тома от Енциклопедията на Дидро и Д'Аламбер.
По дирите им са „божиите кучета", както някога подигравателно са наричали само доминиканците, ала в този случай използвам като събирателно за представителите и слугите на Инквизицията в Испания. На трона в Мадрид е Карлос III, в Париж се нижат сетните години от царуването на Луи XV и последната му фаворитка мадам дю Бари, а освен всички други и самият Перес-Реверте е герой в своя роман.
Търсенето тук е не само на Енциклопедията, а на знанието, в това число и моето, в крайна сметка трябва да преборя и изровя всичко, което някога съм чел за Века на Просвещението, за позалязлата и позагубила своя блясък Испания под властта на Бурбоните и за това защо Луи XIV печели Войната за испанското наследство, ала това е друга история, не по-малко интересна и вълнуваща...
За финал още един цитат, пак от „въведението" на „Добри мъже". Не защото е край на търсенето, а защото е начало на пътешествието, на авантюрата, която ни предлага всяка една добра книга. Защото извън ролята да ни кара да се ровим, да изучаваме, да мислим, да се вдъхновяваме, всеки том ни позволява да изстискаме онази капка фантазия, без която животът на статистите няма да е същият.
„А сега да продължим с писането. Да разкажем историята. Да разберем какво е докарало тези хора тук."
