Знам кой е подпалил Царските конюшни. Номерът на подпалвача минава години наред и води до предумишлено убийство за всяко архитектурно творение, заемащо по-централно място и обещаващ терен.

Знам кой е подпалил Царските конюшни. Изглежда като сомалийския пират от американския филм "Капитан Филипс". Роден е в град без улици и в държава без правителство, но отрано е открил, че има и по-затънтено място - международните води, в които съвсем пък няма кой да му търси сметка. Отвлича кораби срещу откуп, воден от два основни мотива - да натрие носа на цивилизацията и да натрупа пари. С парите смята да се добере до цивилизацията и да заживее в нея човешки.

Филмът е по истински случай, а автентичният пират отдавна е в американски затвор. Но съмнението си остава: как така е в затвора, след като в центъра на София вилнее някой със същия почерк? Запалена е историческа сграда, а няма кой да я защити, защото тя е сякаш в международни води - ничия не е. Извършителят е воден от два мотива - да натрие носа на цивилизацията и да спечели пари, след като построи небостъргач върху пепелището. С парите възнамерява да се добере до статута на законно забогатял член на едно цивилизовано общество.

Този филм сме го гледали

Софийският подпалвач няма да види затвор и това го знаят всички. Бъдещето е видно като на длан: ще има и други подпалени сгради. Няма как да е иначе, щом следователи и прокурори не успяват да намерят и да постигнат присъда за извършителите, Министерството на културата сваля юридическата защита от историческите сгради, вместо да изгражда нови, а общината просто твърди, че за нищо не е виновна.

Номерът на подпалвача минава години наред и води до предумишлено убийство за всяко архитектурно творение, заемащо по-централно място и терен, на който може да се издигне съвременна високоетажна конструкция. Всъщност, пожарът е само едно от оръжията и е популярно едва отскоро. По-традиционните са други: запускане на сградите, умишленото им увреждане до степен да станат невъзстановими, промяната на статута им.

Най-разнообразна смес от всички тези отрови беше приложена към "Двойната къща" на бул. Васил Левски 19 (арх. Георги Тодоров, 1907). В последните две десетилетия тя беше изоставена на саморазрушението, частично опожарявана, обживявана от бездомници и накрая осъмна с ликвидиран статут на паметник на културата. Тя беше разрушена на 29 април 2017.

През 2016 в Пловдив бяха подпалени 4 от Тютюневите складове (арх. Камен Петков, арх. Васил Търпоманов, арх. Димитър Попов-Професора) - герои не просто на архитектурата, но и на литературата, чрез романа на Димитър Димов. Изгоряха също като Царските конюшни в София (арх. Фридрих Грюнангер, края на 19 век) - една от първите сгради в града, строени след Освобождението.

Грозна картина

Предполага се, че всяко едно от тези разрушения изостря обществената реакция и води до по-голяма предпазливост на институциите - ако не от грижа за културното наследство, то поне от притеснение, че могат да станат обект на грозни скандали в медиите. Но това предположение е погрешно, случва се точно обратното - всяко разрушение води до алиби за извършване на следващо. Такава клауза е предвидена и в нормативната база - една сграда може да изгуби статута си на паметник на културата, ако архитектурната среда около нея се е изменила. Ами не се ли е изменила вече средата на някогашния "тютюнев град" например? Вижте какво става в София - на 23 февруари 2018 беше съборена "Къщата с кулата" на бул. "Джеймс Баучер" (арх. Иван Банков, 1932), която няколко години по-рано загуби статута си на паметник на културата. Един от аргументите беше, че около тази къща вече има 5-етажни блокове.

До този момент общественият натиск успява само да отложи унищожението на една или друга сграда, но не и да го осуети. Най-силен пример е десетилетната агония на Захарна фабрика в София (1898), която вече почти не съществува. И то при нестихващи протести на архитекти и активни граждани. Какво ли да кажем за всички останали сгради, чийто живот буквално виси на косъм и за които не е мобилизирана кой знае колко подкрепа. В момента на риск са изложени първото българско кино "Модерен театър" на бул. "Княгиня Мария-Луиза" (арх. Димитър Начев, 1908), така наречената "Къща с ягодите" на ул. "Сан Стефано" 6 (арх. Георги Кунев, 1927-1930), бившето кино "Ренесанс", по-късно "Възраждане" (арх. Никола Лазаров, 1906-1910, сградата е разрушавана, възстановявана и преустроявана впоследствие), къщата на Никола Гешов на бул. "Патриарх Евтимий" 7 (арх. Никола Лазаров, 1905-1907). Последните две са отплавали толкова надалече от брега, че май вече са навлезли в онази ничия територия, от която няма спасение.