Дали неолибералният глобализъм ще бъде заменен с по-справедлив международен ред, основан на баланса в многополюсния свят, зависи от много фактори и процеси.
На първо място обаче зависи от изхода от идеологическия двубой в САЩ. Защото само с могъщ политически импулс от Вашингттон може да се промени климата на международната арена и да се преподредят ценностните приоритети на съвременната политика. Напрежението няма да отслабне само благодарение на волята на Москва или Пекин. Споразуменията за свободна търговия, които дават господство на корпорациите над суверенните народи, няма да бъдат спрени от автентичните леви.
Нито мигрантският въпрос ще бъде решен от лидери като Меркел и Макрон, нито пък джендър-идеологията ще бъде спряна от самотните усилия на християнските интелектуалци. Всичко зависи от това дали Тръмп и подкрепящите го разнородни сили ще спечелят идеологическия двубой в САЩ, което ще доведе до цялостен демонтаж на неолибералния глобализъм. Какъв ще е изходът е твърде рано да се каже.
В САЩ тече крайно ожесточена политическа битка. Ляволибералните среди по двете крайбрежия истерично и дори с цената на провокации и насилие нажежават обстановката срещу президента Тръмп. С всички позволени и непозволени похвати на партийната и пропагандна борба. Ляволибералните медии (които се четат и препечатват в Европа) са на амбразурата срещу Тръмп.
Консервативните и центристки (които в Европа не се четат и не се препечатват) водят своята “сталинградска битка”. Истерията стига дотам, че онези холивудски звезди, които традиционно са партийно ангажирани с демократите, се впускат в скандални акции - псуват американския президент, обиждат привържениците му, уринират върху звездата му на Алеята на славата на Холивуд булевард.
За последния месец са регистрирани и повече от 300 инцидента с насилие, кръв и погроми, извършвани от анти-Тръмп активисти и левите екстремисти от “Антифа” срещу симпатизанти на републиканците и на Тръмп... Защо е това ожесточение, тази омраза? Защо няма спор, а крясъци и ненавист? Краткият отговор е: защото става дума за борба между “два свята” и единият е излишен. Но да видим по-обстойния отговор.
Непосредствените поводи за тази ескалация са два. Първият е, че отново е в ход предизборна кампания. Политическата система на САЩ предвижда междинно “освежаване” на общественото доверие във властта по средата на президентския мандат.
На втората година се избира Конгрес – долната камара на федералната законодателна власт, а също повече от една трета от сенаторите (35 от 100), гласува се за щатски законодателни събрания, губернатори на 36 щата, както и за кметовете на някои важни градове.
Междинните избори тази година са насрочени за 6 ноември 2018 г. Вторият непосредствен повод е предстоящото президентско назначение на съдия във Върховния съд на САЩ, което ще промени поне за десетилетие напред мнозинството в съда (назначенията са пожизнени).
Това е ключово, защото именно Върховният съд е крайната инстанция по редица ценностни въпроси, които разделят американското общество – джендър-идеологията, отношението към религията, абортите, притежанието на оръжия, екологията, нелегалните мигранти и пр. Очаква се новото мнозинство да бъде по-скоро консервативно и да внесе необходимия баланс по всички тези въпроси, защото ляволибералното досегашно мнозинство отиде в крайности и даже абсурди, като дописваше американската конституция.
Но дори и тези два повода – междинните избори и назначението на върховен съдия – не могат да обяснят ожесточението отвъд океана, което се пренася и в Европа, където много от медиите са идейно близки до демократите, а не до републиканците. Тогава какво?
Всъщност дълбоката причина политическата битка да е “на живот и смърт” е много по-мащабна и засяга не само САЩ, а и целия свят. Тече идеологическа битка срещу неолибералния глобализъм, довел света до ръба на война, до гигантски социални неравенства и кризи, и не на последно място – до агресивни опити за промяна на социокултурния код на съвременната цивилизация чрез джендър-идеологията и войнстващия атеизъм. На карта е поставена властвалата близо четири десетилетия доктрина за еднополюсния свят с имперски център и “световен полицай” САЩ.
Това е голямата картина. Това е същинската разделителна линия, истинският идеологически разлом (кливидж). Вън от него са малките сюжети, по които традиционно спорят леви, десни, либерали и консерватори. Днес е важно дали си за неолибералния глобализъм, или си срещу него. Това е големият залог. Защото опира до световния ред и ценностите, на които е основан.
Няма място за партийна запалянковщина от типа – щом съм ляв, значи трябва да съм за Хилъри и Сандърс, а щом съм центрист или десен, значи съм за Тръмп или Маккейн. В такива исторически моменти много по-важно от партийните етикети и личното идеологическо самоопределение, е да се позиционираме в голямата картина, а не в малките сюжети.
Защото голямата картина показва в какъв свят искаме да живеем, приемаме ли джендър-идеологията, искаме ли “световно правителство” и заличаване на националните държави (в европейски мащаб – федерация Европа, управлявана изцяло от Брюксел). С цялата условност на сравнението - така както битката с нацизма е изисквала обединяване на разнородни ляво-десни коалиции на съпротивата, така е и сега с битката срещу неолибералния глобализъм. Нали си даваме сметка колко абсурдно, с оглед императивите на историческия момент, би звучал разкол в антихитлеристката съпротива поради спор за данъците или кой е по-ляв или по-десен?!
Кои са страните в днешния титаничен идеологически двубой в САЩ? От еднатастрана на барикадата са разпръснатите във всички краища на идеологическия спектър привърженици на неолибералния глобализъм (в български условия това са соросоидите, каквито има и вляво, и вдясно). От другата - традиционните консерватори, християнските деноминации и всички останали – леви, десни, центристи - които не приемат догмите на неолибералния глобализъм.
За да разберем в пълнота процесите в САЩ, а оттам и защо са важни за нас, е нужно да проследим как и защо възникна симбиозата между неоконсерватори и неолиберали, която оформи света след Студената война, какъвто го познаваме.
Често в Европа се смята, че между двете големи американски партии нямаразличия, особено във външната политика. И това беше вярно за последните четири десетилетия преди политическия възход на Тръмп. Но не за друго, а защото и в двете партии властваха сходни политически течения, които се отличават помежду си, както „Кока-кола“ и „Пепси“ – в нюансите, а не в основните компоненти. Това са идеологическите течения на неоконсерватизма и неолиберализма.
Някъде в края на 70-те г. на ХХ в. Републиканската партия на САЩ е „обсадена“, а при Рейгън направо „отвлечена“ - по думите на Пат Бюкенън - от едно ново политическо движение – неоконсерваторите (Patrick J. Buchanan, Where the Right Went Wrong: How Neoconservatives Subverted the Reagan Revolution and Highjacked the Bush Presidency (New York: Thomas Dunne Books, 2004).
Техният генезис идва от средите на американската левица и на Демократическата партия. През 50-те и 60-те г. бъдещите неоконсерватори са убедени троцкисти, поддържат борбата за граждански права.
За разлика от традиционните възгледи на републиканците, които са опозиция на „голямото правителство“ и държавната намеса в икономиката по време на рузвелтовия „Нов курс“, неоконсерваторите подкрепят тази линия, но са разочаровани от далеч по-активното социално инженерство, заложено в програмата за „Великото общество“ на президента Линдън Джонсън.
Те не вярват в американския изолационизъм и политиката на разведряване, а привиждат в комунизма и СССР архиврага, който трябва да бъде унищожен или поне подчинен. Тежкото поражение на демократическия кандидат Макгавърн през 1972 г. от мащабния лидер на републиканците Ричард Никсън, който печели втори мандат с повече от 20% преднина, мобилизира опит за обновление на Демократическата партия.
Влиятелният сенатор-демократ Хенри М. Джаксън създава Коалицията за демократично мнозинство. Той е яростен антикомунист и русофоб, активен поддръжник на непрекъснато растящите бюджетни разходи за отбрана и въоръжаване, подкрепя концепцията за държава на благоденствието и ролята на профсъюзите. Коалицията за демократично мнозинство се превръща в инкубатор за бъдещите неоконсерватори.
Един от техните идеолози – Ървин Кристол, ги определя като „либерали, ограбени от реалността“. Сред участниците се открояват имената на бъдещи флагмани на неоконсерватизма и неолибералната икономическа мисъл като Пол Улфовиц (помощник-държавен секретар при Рейгън, зам.-министър на отбраната при Джордж Буш-баща, президент на Световната банка - 2005-2007), Джийн Къркпатрик (посланик на САЩ в ООН при Рейгън), Ървин Кристол (журналист и теоретик, смятан за „бащата на неоконсерватизма“. В ранните си години е троцкист и яростен противник на СССР, участва в т.нар. група на „Нюйоркските интелектуалци“. Участва в неоконсервативния тинк-танк American Enterprise Institute), Джеймс Улси (заместник-министър на отбраната при Джими Картър и директор на ЦРУ при Бил Клинтън), Самюъл Хънтингтън и др.
Ерата на Рейгън привлича част от участниците в Коалицията за демократично мнозинство в Републиканската партия. Всъщност именно при Рейгън до голяма степен се формира идеологическата симбиоза между неоконсерваторите и неолибералната икономическа доктрина. Конфронтация със СССР, установяване на САЩ като световен хегемон, който има неограничено право на намеса във всички точки на света, които се смятат за жизнен американски интерес, тотална приватизация, дерегулация, пазарен фундаментализъм.
Краят на Студената война е припознат като триумф на този тип политика и тя започва да се прилага чрез Световната банка и Международния валутен фонд в „победените“ бивши социалистически страни в Централна и Източна Европа, както и в Русия. Нейните принципи са обобщени в т.нар. Вашингтонски консенсус, формулиран през 1989 г. При Буш-син неоконсерваторите разшириха значително позициите си във властта.
Междувременно останалите в редиците на Демократическата партия интелектуалци от някогашната Коалиция за демократично мнозинство, макар и с някои нюанси, главно във фискалната политика и данъците, превръщат тази доктрина във водеща и в тази партия.Така водещите кръгове републиканци и демократи се превръщат в идеологически събратя. Всъщност една „партия“ превзема двете големи партии.
Един от влиятелните неоконсерватори – Робърт Каган, който е и съпруг на помощник-държавния секретар на САЩ при Обама Виктория Нюлънд (онази с фразата „Fuck EU” по време на украинския майдан), дефинира същността на неоконсервативната външна политика – тоталната доминация в света с военна сила и икономическа мощ, под булото на морализаторска мисия в името на правата на човека и демократичните ценности.
Никак не е случайно, че в началото на 2016 г. с възхода на Тръмп, Робърт Каган напусна Републиканската партия и подкрепи идеологическата си посестрима Хилъри Клинтън, определяйки Доналд Тръмп като „чудовището на Франкенщайн“ и „нов Наполеон“.
Традиционният американски консерватизъм, който за последен път е на власт по времето на Ричард Никсън, за дълго време е изтласкан и маргинализиран. Политиката на Никсън за разведряване на международните отношения и успокояване на конфронтацията със СССР,разоръжаване (договорите САЛТ 1 и САЛТ 2), нова сделка с Китай на Мао Дзедун, е напълно изоставена и заменена с нейната пълна противоположност от страна на неоконсерваторите и неолибералите в двете партии.
Противоположност, която достигна екстремни нива на агресивност спрямо Русия, интервенции за „смяна на режими”, дрънкане на оръжия и тежка ескалация на международното напрежение. Жестоката битка за ресурси и казино-капитализма, „произведен“ от финансовия капитал, който не познава граници и се стреми към по-нататъшна дерегулация, в крайна сметка катастрофира с финансово-икономическата криза през 2008 година.
Робърт Каган и Уилям Кристол синтезират доктрината на неоконсерваторите в една основна цел - установяване на „благосклонна глобална хегемония“ на САЩ с три основни императива: разрастване на военния бюджет, засилена военно-патриотична пропаганда и „морална яснота“, която се изразява в активно разпространение на американската концепция за свобода, демокрация и пазарна икономика (Kristol, W., Kagan R. Toward a Neo-Reaganite Foreign Policy. – in: Foreign Affairs, Jul/Aug 1996).
Исторически Демократическата партия е носител на идеята за засилена роля на САЩ в света чрез икономическа и военна намеса. Това схващане е базисно за президента демократ Уудроу Уилсън в началото на ХХ в. и в него са възпитани поколения демократи и леви либерали в САЩ. Уилсънианството постулира, че Америка е призвана да разпространява демокрацията и капитализма; противопоставя се на изолационизма на традиционните консерватори и предлага имперска визия за глобалната роля на САЩ. (Steigerwald, David. Wilsonian idealism in America. Cornell University Press, p.31.)
Обратно, традиционните консерватори по-скоро следват завета на Джордж Вашингтон и Томас Джеферсън, които не приемат прекалено ангажиращи международни съюзи. Тази идеологическа разлика също трябва да се има предвид наред с многоаспектните причини, предизвикали американските военни иинтервенции в периода от Втората световна война до възцаряването на неоконсервативната доктрина през 80-те години. И Корейската, и Виетнамската война са водени от президенти, излъчени от Демократическата партия, с друти думи от американската левица.
През този период именно демократите са „партия на войната“, докато Републиканската партия, доминирана от традиционните консерватори, е по-скоро „партията на мира“. Този контраст е особено видим при Виетнамската война, която е ескалирана до крайност от демократите Джон Кенеди и Линдън Джонсън, докаторепубликанецът Ричард Никсън решително извежда САЩ от войната.
Само през първия си мандат, въпреки съпротивата на влиятелни фактори на американската политическа сцена, включително и някои могъщи продемократически настроени медии, Никсън намалява военните разходи за Виетнам от 25 млрд. долара годишно при Джонсън на 3 млрд. долара, а въоръжените сили във Виетнам от 550 хил. души са сведени до 24 хиляди.
И въпреки това, в официозните медии, а оттам и в масовото съзнание, и до днес Кенеди и Джонсън са възхвалявани като президенти-миролюбци, а Никсън демонизиран като „ястреб“. Колко познато, нали?
Демократът Обама получи Нобелова награда за мир и съвсем „миролюбиво“ разруши Либия и Сирия, а после ескалира военно-политическото напрежение с Русия до ръба на войната.
Докато Тръмп е окарикатуряван като „новия Хитлер“, въпреки че заявява противоположна външнополитическа линия. Уилсънианската традиция на отворена и активна външнополитическа намеса по света е изведена на следващо стъпало от доктрината „Труман“, а по-късно неоконсерваторите я трансформират без заобикалки в доктрина за глобално политическо, икономическо и военно господство в условията на еднополюсен свят. Неслучайно знаменитият историк Артър Шлезинджър ги определя като „уилсънианци с картечници“.
Когато говорим за икономическото измерение - неолиберализма, не трябва да се подценява обстоятелството, че в началния си етап, през 80-те и началото на 90-те г., неолибералната икономическа политика в САЩ и Великобритания има и положителни резултати.
Затлачените преди Рейгън и Тачър икономики бележат сериозен ръст, безработицата е овладяна, доходите нарастват. Това е и една от причините неолибералната икономическа рецепта да бъде възприета на практика с консенсус в Централна и Източна Европа, в т.ч. да бъде прегърната от всички основни партии в България след 1989 година.
Факт е обаче, че през последното десетилетие, в съчетание с възстановяването на многополюсната геополитическа архитектура, с хиперглобализацията, довела до подчинението на цели държави на транснационалните корпорации, разрастване на бедността и гигантско социално неравенство, неолибералният икономически модел пое към своя залез.
На този идеологически фон, в САЩ започна постепенна реабилитация на традиционните консервативни ценности, адаптирани към съвременните реалности. Дори Фукуяма, чиято известна книга „Краят на историята“ според мнозина е едно от знамената на неоконсерватизма през 90-те, се разграничи от това идеологическо течение.
Сякаш предусещайки залеза на тоталната неоконсервативна доминация, редица негови идеолози се изказват все по-песимистично. Едни го наричат форма на “културна носталгия”. Самият Ървин Кристол го определя вече като “поколенчески феномен”, а Норман Подхорец през 1996 г. написа статията “Неоконсерватизмът: Надгробно слово”.
В същото време традиционният консерватизъм – палеоконсерватизмът, както от средата на 80-те години са обозначавани старите консервативни течения от типа на никсъновото – се завърна в мейнстрийма чрез Доналд Тръмп. Той не е нито миш-маш популист, нито хаотичен в идеологическите си възгледи. Това, което говори и прави днес е негова системно и публично защитавана позиция през последните 30 години.
С много фактология и документи съм доказал това в книгата “Доктрината “Тръмп”. Във всеки случай никак не е случайно, че не друг, а Ричард Никсън – последният колос на старите консерватори - още през 1987 г. се обърна в писмо до Тръмп, с което го поздрави за едно участие в популярно телевизионно предаване и прогннозира: “когато и да се кандидатирате за президент, ще победите”.
Какви са ценностите на старите американски консерватори? Вън от клишетата, прекрасно ги обрисува един американски публицист – “Малкото, Местното и Особеното са почти винаги по-добри от Голямото, Глобалното, Новото и Абстрактното. Красотата е по-важна от ефикасността. Неумолимостта на движената от медиите поп-култура, умъртвява нашите сетива за автентична истина, красота и мъдрост”.
За тях големият бизнес заслужава същия скептицизъм като голямата държавна бюрокрация. Национален протекционизъм, защита на работническата класа чрез ревизия на споразуменията за свободна търговия и твърда ръка срещу нелегалната имиграция, намаляване на данъците за цялата социална стълбица и орязване на бюрокрацията, преустановяване на агресивната конфронтация на международната арена, отказ от ролята на Америка като „световен полицай“ - това са фундаментите на палеоконсерватизма. Тъкмо тези постулати са в сърцевината и на идеологическата доктрина на Доналд Тръмп, която той съумява да провежда през първите две години от мандата си.
Последиците са вече видими – започва ерозия на международния ред, установен от неолибералния глобализъм. И на произведените от него национални елити в Европа и Америка. Затова съпротивата е ожесточена – става дума за гигантски ресурси, власт, социален статус.
Неолибералната номенклатура в партии, медии и НПО-та днес поразително прилича на социалистическата номенклатура след края на Студената война, която не вярваше, че историческата й роля е изчерпана и обозначаваше новото като “анархистко” и “екстремистко”. Днес неолибералната номенклатура нарича новото “популизъм” и “евроскептицизъм”.
Тръмп започва да преподрежда Г-7 и НАТО. Слага край на десетилетния конфликт на Корейския полуостров и извади от изолация Северна Корея. Установява нов тип отношения с Пекин и Москва. В Европа също се раждат нови и смели алтернативи на статуквото – в Австрия и Италия, във Вишеградската четворка.
Новата геополитическа архитектура се изгражда около три стълба на глобално военнополитическо влияние и потенциал – САЩ, Китай и Русия. Доктрината “Тръмп” е насочена към установяване на баланс и конкуренция, съчетана с взаимно зачитане на интересите. Въпреки икономическите си възможности, ЕС и НАТО са страничен фактор с регионално политическо значение.
Дали това ще стане устойчива линия и неолибералният глобализъм ще бъде заменен с по-справедлив международен ред, основан на баланса в многополюсния свят, зависи от много фактори и процеси. На първо място обаче зависи от изхода от идеологическия двубой в САЩ.
Защото само с могъщ политически импулс от Вашингттон може да се промени климата на международната арена и да се преподредят ценностните приоритети на съвременната политика. Напрежението няма да отслабне само благодарение на волята на Москва или Пекин.
Споразуменията за свободна търговия, които дават господство на корпорациите над суверенните народи, няма да бъдат спрени от автентичните леви. Нито мигрантския въпрос ще бъде решен от лидери като Меркел и Макрон, нито пък джендър-идеологията ще бъде спряна от самотните усилия на християнските интелектуалци.
Всичко зависи от това дали Тръмп и подкрепящите го разнородни сили ще спечелят идеологическия двубой в САЩ, което ще доведе до цялостен демонтаж на неолибералния глобализъм. Какъв ще е изходът е твърде рано да се каже. Но духът вече е изпуснат от бутилката. А от нас зависи дали за пореден път ще бъдем от грешната страна на историята.
