Тези дни стана известно,че две години след като беше уволнена от Националното радио като директор на програма „Хоризонт“, Лили Маринкова беше върната на работа по решение на Висшия касационен съд. Макар и по-голямата част от журналистическата гилдия да се зарадва на новината, се разбра, че след възстановяването й на поста е освободена заради… придобито право на пенсия.

Лили Маринкова е от онези журналисти, които не се нуждае да бъде представяна, защото нейната дългогодишна работа в БНР като водеща на предаванията „Разговор с Вас“, „Хоризонт преди всички“ и „Неделя 150“, говорят за нея. Тя беше сред най-обичаните от слушателите радиожурналист, защото нейните предавания винаги имаха какво да кажат и какво да се научи от тях. Винаги с ясна и открита гражданска позиция, със силно и точно слово, Маринкова е позната и на зрителите от телевизионния екран, защото в най-бурните, но пък и най-интересни години на т. нар. преход беше лице на Ефир 2 на БНТ, където правеше предаванията „Открита линия“ и „Очевидци“. По-късно тя беше водеща и на авторското си предаване по Канал 3 „Вън от рая“.

С Лили се видяхме по време на дискусията за състоянието на българската журналистика и защитата на правата на журналистите, която се състоя в СБЖ. Тя откликна на поканата да даде интервю за сайта на Съюза.

– Кой се страхува от Лили Маринкова, че едва върнала се в БНР, ви пенсионираха светкавично? Имате ли информация друг да е пенсиониран така скорострелно, като се знае колко тромава е чиновническата система?

– Изобретателността на работодателя е възможна и дето си вика, може да бъде и за две секунди, за да се освободи, когато е възможно, защото са минали вече две години. Но друго е невъзможно – да има за мислене на този администратор какво му казва съдът. Ако ВКС не може да го накара да се замисли върху своето административно действие и дали става дума за негова грешка, недопустимо отношение към журналист, кой може да го накара да мисли? Фактически със своя нов жест да се освободи от мен той показва, че пак би постъпил така преди две години. У него няма разстояние от едното до другото действие и той не е в състояние да анализира това, което съдът му посочва. Много ясно текстът на решението показва каква е обществената институция, какво съдържание очакват от нея, кое е уникалността в тази институция. Не става дума за някакво лично предприятие, а става дума за обществена институция, но ако той не е в състояние да бъде пронизан от нова мисъл, кой може да го накара да направи това?

– Аз пак се връщам на предния ми въпрос. Кой се страхува от вас да не се върнете да работите в БНР?

– Не мога да проникна в начина на мислене на този висш служител. Не е журналист, не е новинар, не желае да има личен имидж. Предполагам, че това е един паникьосан служител, който се опитва да му бъде спокойно, особено в края на мандата, когато му остават 11 месеца. Не иска да има никакви размествания или брожения,защото разбирам, че е паникьосан от разпадането на неговия екип. Сгромолясва се рейтингът на медията, а това е доказвано чрез много изследвания на две успоредни агенции и е излязло в класацията на Медия клуб. Има проблем с целостта на този екип, защото не чувства поддръжка, и това, което успява да закрепи, е да няма нови движения на някаква промяна.

– Вашата запазена марка е откровеният език, т. е. да наричате всичко с истинските имена. По този начин ли искат да ви пречупят, за да направите компромис със себе си, и ако да, то какъв компромис бихте направили?

– За това е вече късно и невъзможно. Като зрели хора, трябва да кажем, че няма да се променим. Просто е невъзможно. Дали правиш компромиси в активната си журналистическа работа, това винаги личи и не може да бъде скрито.

– А след толкова много години на надежди и имитиране на промени вие, като журналист, най-после намерихте ли точния отговор защо се въртим все още в омагьосания кръг на безплодните усилия за промени? И каква роля има журналистика за това?

– Най-новият случай е със законопроекта, предложен от групата на ДПС. И тук бих казала, че трябва да бъде проведено движение за нашето обединяване. Това е закон, игнориран от журналистите, който не е предназначен за тях и така брутално и нахално се извършва това действие. Следователно има много обикновена и ясна цел. Действително не само закон за защита на журналистиката, а да се предложи каквото там заглавие желаете, за да бъде показана и изобразена тази воля.

– Клиентелистка ли е днес българската журналистика и с какво бихте я оприличили?

– Навремето имаше един израз – „парашутисти“. Това са същества, които нямат дори обикновен стаж в медия, не познават правилата, обстоятелствата, личностите. Те са прикрепени там, за да бъдат декорация. Абе, мой човек. Това е противно и отречено и от работещите хора презирано. Журналистиката се изпразни от съдържание и трябва да се нарича нещо друго.

– Днес говорим много за корупция и монополи. Съвместими ли са те в журналистиката и ако да, какъв е пътят на борба с тях?

– Когато концентрираш толкова много власт, има и физически закони. Както се казва, противниковата страна ще дойде от посока, от която не я очакваш. Това очевидно нагнетява напрежение в обществото и пробиват форми на протести, които не са официални. Те са както по линия на мрежите, така и в градска или, ако щете, и в селска среда. Но в България, както се вижда, всички протестират на малки групи.

– Тоест си заформяме бутикови протести?

– Точно така, бутикови форми на протести и на градско-селско равнище.

– А необходимо ли е да има политически квоти в регулаторните органи, при положение, че говорим за независима и непартийна журналистика?

– Това казвам и аз. Това е катастрофален провал. Ние сме в етап, в който няма регулация. На практика тя провежда волята на единствената власт.

– А какво мислите за концентрирането днес в ръцете на един или няколко души собствеността на медийни фирми и трябва ли да има прозрачност за това откъде идват средствата за закупуването на медии? И още нещо. Съвместимо ли е това със законопроекта на ДПС, който мина на първо четене?

– Когато наблюдавам изключителната свадливост на авторите на този законопроект, свързан с ДПС, си мисля, че е осуетен някакъв техен опит да се пречистят, като представители на един от играчите на медийния пазар, и то не в очите на българското общество, не заради журналистите въобще в България, не заради СБЖ или други организации, а някаква външна експортна, така да се каже, представа. Те се усъвършенстват на равнището на показните декоративни неща, които съществуват на европейско равнище и искат да го направят за навън. За показ пред европейските институции заради катастрофалното положение, в което се намира България в класацията за свободата на словото. Само това може да го обясни, защото няма никакво друго обяснение.

– Как се чувствате „Вън от рая“ – ако приемем родното радио за „рай“?

– Това е една метафора и изглежда тя е непреводима. Но в никакъв случай нашата професия не ни е осигурила блажени чувства. Напротив. Тя е осигурила изключителен дискомфорт. И да работиш, когато трябва да изпълниш своя дълг, е най-неспокойното нещо на света. По-скоро е да се измъчваш заради това, което трябва да свършиш. Така си мисля. И това може би трябва да се превежда на хората, които в наше време се включват в това занятие.Това не можеш да го обясниш на младите хора и за това те предпочитат да се занимават с PR и с културна тематика. Това винаги ме е шокирало, когато съм се срещала с кандидати да работят в нашата професия. Те казва, че не искат да си го причиняват, а искат да се занимават с култура и PR. Но има хора, които много добре съзнават, че извършват предателство спрямо принципите на нашата професия и пак го правят. При младите става дума за несъзнаване. Те не могат да разграничат двете неща. Но е пълно с примери на много вещи хора, които с удоволствие приемат подлизурството или мълчанието. По-скоро заобикалят същественото.

– „Едно от най-странните явления за мен в последните години е възцаряването както на новия страх, така и на новия култ към една личност“ – казвате. Как се отнася журналистиката към тях и това не я ли обрича на гибел?

– Мисля, че във възцаряването на този стил да се възхвалява една личност, по начина, по който са установени медиите у нас, както разбрахме, и се манипулират, има дори някакъв вид на извратена подигравка. Тези, които построиха рупорите така, че той да бъде толкова внимателно медийно комфортно обслужван, съзнават, че го подриват, че го подлагат на нещо унищожително, и когато виждат неговата радост, са още по-доволни. В това се състои извратеното в днешната архитектура на концентриране на средства в България. Но култ има и никой не се смее.

– Говорите за култ към личността и аз веднага правя аналогия с 50-те години, когато се е смятало едва ли не за революция развенчаването на култа към личността на Вълко Червенков, на Сталин. И ето днес отново се заговори за това. Не е ли днес един различен поглед към този култ на личността?

– Историята винаги се е повтаряла като фарс, като комедия. Последиците за обгрижвания в крайна сметка ще бъдат много тъжни. Да, в един момент тези, които му организират това, ще го изоставят, и то дори не заради нашето малодушно общество. Въобще не заради отегченото общество, а заради тези кукловоди.

– Не мога да не ви попитам до кога ще започваме все от начало?

– Това е най-трагичното в българското и мисля, че си даваме сметка за това. В културен план последиците са доста унищожителни, поне това мога да кажа. Когато гледам как зачертават династии в музиката, писателството, изкуството. Говоря за династии в духовен смисъл, а това е дълбоко трагично. Поне да служеха тези концентрации за нещо добро – съберете пари и направете нещо хубаво.

– И в края на разговора ни се връщам пак към тези бурни събития в нашата журналистика. Жалваме се,че не сме единни,но пък вие ни обединихте. Много колеги пишат за вас хубави неща,всички сме с вас в името на една правилна кауза. Значи ли,че шансът за българската журналистика все още не е загубен и ако искаме, можем да сме единни?

– Много благодаря на колегите, които ми се обадиха. Благодарна съм на преподаватели от Факултета по журналистика и масови комуникации при СУ „Св. Климент Охридски“, на различни хора, с които животът ме е срещал през годините, и мога съвсем лаконично да кажа, че те назоваха решението на ВКС като „остров на надеждата“. И съвсем кратко трябва да се каже, че след това решение би трябвало такова нещо повече да не е възможен член 328, ал.2 – да бъдат елиминирани професионалисти, да се причиняват такива беди и да се кадрува по този начин. Тези, които са засегнати от този параграф, да бъдат защитени макар и след дълго чакане. Това е възможно. Това е надежда.

От сайта на СБЖ