Учили сме, че „хляб и зрелища“ е арогантният девиз на управляващата класа, която иска да държи народа в инертност чрез задоволяване на най-насъщните му нужди – къшей хляб, за да не умре от глад, и зрелища (по възможност кървави), за да насочи класовата му енергия другаде, а не към революционната борба.

Така ни учеха преди 1989; сега не знам как е в училище – няма да се учудя, ако продължават да учат децата същото, не от лошо сърце, а просто по инерция.

Всъщност „хляб и зрелища“ е фраза в една от сатирите на Ювенал, писана в самото начало на II век. Поетът с горчивина споделя как римският народ, онзи от гордото S.P.Q.R (Римският сенат и народ), се е отказал да бъде суверен на държавата и субект на властта, защото единственото, което го интересува е „хляб и зрелища“. Сатирата бичува народа, а не потисническата класа.

Съвременният свят е ненадминат в зрелищата. Никога не е имало такъв повсеместен сеир (пардон – шоу), както днес: кино, театри, изложби, концерти, инсталации, пърформанси, флашмобове, виртуални реалности...

Но на върха на всичко е спортът, а на върха на спорта е футболът. Може би защото има интрига, защото има колизия, защото има сблъсък между две сили, на чийто изход могат да се залагат пари.

А може би и защото в спорта и особено при футбола (понеже там двата отбора наистина приличат на две воюващи армии), изходът не е ясен до самия край, а понякога и след него, когато свирят продължения и дузпи.

То и в киното е така – когато гледаш един екшън за първи път, не знаеш как ще свърши, можеш само да се досещаш. Но това че ти не знаеш, не означава, че не се знае по принцип. Сценаристът и режисьорът, например, знаят. А във футбола никой не знае. Действителността се твори пред очите ни. Затова хората пълнят стадионите, реват от възторг и плачат от мъка – защото нещата се случват пред очите им. Но дали е съвсем така?

Преди няколко дни Цветозар Томов сподели твърде интересна статистика. Тя проследява световните първенства по футбол от 1930 до днес и по-специално представянето на страните-домакини. В близо 1/4 от случаите домакините стават шампиони, а в останалите се представят нетипично добре за себе си.

Защо? Нали всичко – от жребия до дузпите – е случайност, с изключение таланта и подготовката на отборите?

И друго: колкото и да не се интересувам, забелязал съм, че на всяко първенство има по някоя „изненада“ – посредствен отбор, за когото всички са очаквали, че ще отпадне още в самото начало, обаче той прегазва една след друга световните футболни сили.

И България беше „голямата изненада“ през 1994, а на настоящото първенство „изненадата“ била Швеция, но не ме питайте защо.

Представете си 1994, дните преди мача България-Германия (четвъртфинал). Как ли са изглеждали залозите? Колко хора са заложили на Германия и колко на България? Какви суми са спечелили тези, които са заложили на България? Огромни. В интернет сигурно има данни – който иска да търси.

Сега вероятно отново се случва нещо подобно, защото медиите написаха: „Отпадането на фаворитите от Световното обърка залозите“. Не съм сигурен, ама май всеки път се случват такива „изненади“. Случайно?

Аз може и да съм прост, но знам две неща: във футбола има чудовищно много пари, а там където има много пари, случайността трудно я допускат.

При това положение дали хората не се лъжат като мислят, че получават неподправено зрелище, в което нещата се случват пред очите им? Дали пред тях не се разиграва поредният кино екшън? Едва ли. Едва ли чак дотам. Едва ли при първия съдийски сигнал вече се знае какъв ще е резултатът при последния, кои ще са голмайсторите и на кого ще дадат картони.

Но че има някаква обща манипулация, от която малко на брой хора стават номинално много богати – това съм склонен да заподозра, отхвърляйки всякакви обвинения в конспиративност.

Не се ли усещат хората, че има нещо нередно? Сигурно се усещат – те не са толко тъпи, колкото изглеждат понякога. Но си мълчат, защото в крайна сметка сделката е почтена.

Дори да има тук-там някаква манипулация, като цяло сеирът е автентичен и доставя своята потребителска стойност – вълнение, емоция, противопоставяне (аз съм велик, ти си боклук), шаренѝя в сивия живот, малко хазарт... Известно е, че комарджиите са щастливи, когато губят, не когато печелят.

Защо българите се вълнуват от футболния сблъсък между Египет и Уругвай, а не виждат смисъл да гласуват на избори в страната си? Нима първото засяга живота им повече от второто? Нима колизиите не са еднакво драматични? Може би проблемът е в това, че хазартните босове все още не са организирали залагания за изхода от парламентарните и местните избори.

Ако можехме да залагаме на партии и коалиции с надеждата, че ще спечелим милиони и ще оправим живота си, вероятно не само щяхме да се интересуваме от политическия процес, но щяхме да ходим и да гласуваме. Поединично и на агитки.

Партиите щяха да имат фенклубове с шапки и шалчета. Ултрасите щяха да се бият на излизане от изборните секции. Не че през 90-те го нямаше и това...

А може би даже не е и отсъствието на хазарт. Може би и ние като римляните от времето на Ювенал сме се отказали да бъдем субекти на властта и суверени на страната си. Оставили сме въпросът за властта да се решава инженерно и с гласовете на хора, които хабер си нямат за какво става дума, хора, които в едно по-справедливо общество изобщо нямаше да бъдат допускани до гласуване.

Ние искаме само „хляб и мачове“, нищо повече. Както казва Радой Ралин в знаменитата епиграма, в чиято още по-знаменита илюстрация от Борис Димовски опашката на свинята е подписът на Тодор Живков: „Сит търбух за наука глух“.

Но иначе по възмущение сме първи, все някой друг ни прецаква и ни пречи да разгърнем талантите си, защото е мутра и олигарх. „Нищо ново под слънцето“ (Екл. 1:9).

Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.