Когато става въпрос за гладната стачка на Николай Колев - Босия и неговия протест срещу властта, може да се каже и напише много - както за исканията му, така и за самия метод - форма на себенаказване за това, което сам той вярва, че са чужди грешки и корупция.

От над 20 дни вече той протестира срещу практиката да се продават шофьорски книжки и иска оставката на транспортния министър Ивайло Московски, който според него допуска това, и на цялото Народно събрание, което толерира също практиката. И протестира гладувайки.

Но прав-грешен, това е неговата форма на протест. Може и да не е най-адекватната, но с цялата си крайност определено успява да постигне важно нещо - да разпали обществена дискусия и спорове по темата. Получават се сблъсъци на мнения и се обръща внимание на даден проблем. И започват да се задават въпроси.

Иначе казано - върши работата, която по принцип се пада на опозицията в една нормална демокрация. Затова и един от големите въпроси, който изниква от гладната стачка на Босия, е къде е опозицията и защо тя не върши това, което гладуването на един гражданин прави - да изнамира грешките на правителството и да алармира обществото за тях?

За сметка на това обаче най-голямата опозиционна партия у нас - БСП, мълчи по темата. Не протестира техен човек, а някой, който е гладувал и срещу тях самите. Останалите парламентарно представени сили сякаш нямат навика активно да се противопоставят на правителството, освен ако то активно не бърка в личните им интереси. Тези извън НС са съвсем друга бира, заслужаваща свой отделен текст. Така че в парламента остава само БСП, която дейно да търси конфронтацията си с ГЕРБ (и Обединените патриоти отчасти).

Реалността е, че в последно време хора като Босия и майките на децата с увреждания правят това, което опозицията трябва да прави.

А БСП, улисани в окопната си война на нападки с ГЕРБ, сякаш са забравили да бъдат принципен коректив на властта - нещо, което изисква много повече от това да стреляш обвинения и от време на време да вдигаш по някой и друг безсмислен вот на недоверие.

Годишният връх в досегашните усилия на социалистите да бъдат истинска опозиция на властта може лесно да бъде обобщен именно в неуспешния вот на недоверие по политиката на правителството в сектора "Сигурност". Той беше толкова ялов, че преките му ефекти на практика спасиха поста на Валентин Радев, чийто стол вече активно се (само)клатеше заради всичките скандали в ресорното му министерство.

Именно вота на недоверие, иницииран от БСП, подтикна правителството да застане зад министъра си (поне до следващия голям гаф). След един изкаран по бързата процедура дебат по вота, липса на ясно съставени и изведени аргументи и най-вече - липса на ясна политическа алтернатива, е повече от ясно, че вотът на недоверие не просто няма да мине, но няма и да впечатли никого. А това означава чисто и просто, че опозицията е слаба.

Ако в началото на това Народно събрание суджуците и обвиненията в търговия с влияние успяха да ударят ГЕРБ, коствайки й една депутатска оставка (и една до половината подадена, а после оттеглена), сега сякаш действията на социалистите са вяли и колкото да има.

Чисто от политическа гледна точка да си опозиция изисква да напипваш социалния пулс и да действаш спрямо него - понякога дори на ръба на популизма (а понякога и доста отвъд него). Това е в същността на борбата за гласове, особено година преди избори.

Единственото от БСП, което се запомни покрай протеста на майките на деца с увреждания, беше, че Корнелия Нинова реши да дарява по 600 лв. от заплатата си за децата. За принципна позиция по темата съвсем не може да става дума.

А сега Босия протестира и БСП си мълчи. При потенциално сериозно законово нарушение и въвличането на министър с изключително нисък рейтинг - това, което би трябвало да е мечтата за всяка опозиционна формация. Червените още не са излезли с позиция по темата...

Че Колев не е техен човек, не е. Че вероятно ги мрази в червата си - също е вярно. Но засега от "Позитано 20" единствената критика срещу министър Московски е по друга тема - концесията на Летище "София", отново изпускайки казус, привлякъл общественото внимание.

Това далеч не са действия на една дейна опозиция, която се бори активно за нови гласове и за нещо повече от второто място. Това е поведение на една уморена партия, на която не й личи да има сили за нещо повече...

И докато това ти е най-голямата опозиционна партия, единственият път да се търси отговорност към властта са протестите. Още повече, че на тях премиерът Борисов има в пъти по-голяма вероятност да отговори.