Вчера приятелката ми Марето ми изпрати по Viber две снимки на торса на уругвайския играч Кавани. Без фланелка. Светкавично й отговорих с дълъг пас с три снимки на Рурик Гисласон. Тематично подбрани - една по време на мач, втората със сив костюм, третата - в басейн. Марето отне топката и контраатакува с фото с лек хомоеротичен заряд на страстна прегръдка между хърватските съотборници Андрей Крамарич и Матео Ковачич. Въпреки че бях хвърлена в тъча, бързо успях да се съвзема и отново вкарах хеттрик, този път с топлес снимки на гигантите Шмайхел, Корнелиус и Йоргенсен.

После Марето написа, че трябва да къпе детето и съдията свири край при резултат 4:6 за мен. И как не, аз съм по-опитната. Все пак много по-отдавна съм във футболния бизнес, отколкото Марето.

Годината е 1982-а. Аз съм на осем и съм влюбена в целия отбор на ФРГ, но най-вече във вратаря Тони Шумахер. Сестра ми пък има тетрадка с изрезки от вестници (повечето черно-бели) на Карл-Хайнц Румениге. В друга една тетрадка записваме статистиката от всеки мач на световното в Испания. Преживявам първия в живота си инфарктен двубой - полуфинала между Германия и Франция, който германците обръщат от 1:3 на 3:3 в 102-та и 108-та минута. После бият на дузпи.

След този мач ми става ясно, че оттук нататък завинаги ще обичам футбола, въпреки че много често ще ми носи и ей такива стресови моменти. После Германия губи финала от Италия и аз рева цял ден.

На следващото световно в Мексико със сестра ми вече сме си разработили цяла схема с ритуали, които рутинно се изпълняват преди всеки мач на Германия. Цялата тая езотерика има за цел да улесни маншафта по един пътя им до финала.

Уви, Германия пак губи, този път от Аржентина. Рева цяла седмица.

1990-а. Давам официален обет преди първия мач на световното в Италия, че ако тази година германците станат шампиони, ще се откажа от най-любимото си - да ям печено пиле. Оплешивяващият Скилачи става голмайстор на турнира, но Италия не стига до финал. Там обаче се озовават отново Германия и Аржентина. Ясно е, че ще има стари сметки за разчистване. Франц Бекенбауер води вдъхновено своя отбор, съставен от фантастични, добре сработили се играчи и този път Германия логично печели финала с гол на защитника Бреме от дузпа в 85-та минута.

Ставам вегетарианка.  След няколко години вегетарианството ми преминава във веганство и така до ден днешен. Печеното пиле отдавна е останало в миналото, но историята на последвалите европейски и световни  първенства показва, че жертвата ми в името на любимия отбор си е заслужавала.

Още по време на европейското през 1988-а в Западна Германия толкова се запалвам по анализирането на мачове, че изпълвам десетки тетрадки с чертаенето на тактически схеми, събиране на статистически данни и коментари върху отделни футболисти. Решавам да кандидатствам в треньорската школа в Кьолн. Карам баща си да мобилизира всичките връзки, които има в ръководния щаб на ЦСКА, за да ми помогнат кой както може  - с препоръки и чисто технически съвети. Междувременно научавам немски само от четене на списание Sport Bild и гледане на футболни студия по немската телевизия SAT1.

В крайна сметка не отивам да уча за треньор в Кьолн, понеже се оказва, че не отговарям на едно задължително условие - кандидатите трябва да са тренирали поне шест месеца футболен отбор, независимо дали професионален или аматьорски. А аз съм тренирала само хлапетата от махалата и то по времето, когато се правех на Юп Дервал. Разочарованието ми е огромно и тъгувам около три месеца. После записвам от немай къде българска филология. И научавам италиански, за да мога да гледам и коментарните футболни предавания по RAI 1.

1994-а. България бие Германия на четвъртфинала. Цяла България ликува, от терасите на жилищния ни блок летят гирлянди, конфети, стъклени бутилки и фасове, чуват се изстрели.

Само баща ми спокойно си пуши на терасата и разговаря с прегракнал от викане съсед: "Тия пък моите щерки вътре реват".

През лятото на 1998-а водя коментарното студио за мачовете на световното във Франция по най-популярнoто радио в града. Партнирам си с противен телевизионен спортен журналист, който се оказва заклет бразилофил. Единствено мисълта, че ще пропусна голяма част от турнира, ако ме арестуват, ме спира да не го пребия до смърт, когато сме извън ефир. Хората ме разпознават само по гласа и толкова ми се радват, че ме возят безплатно в таксита, а случайни минувачи ми подаряват разни неща (включително домати от частните си градини).

Празнувам рождения си ден през май 2009-а заедно със сестрата в Мюнхен. Макар че Байерн вече не играят мачовете си на Олимпиащадион, специално отиваме там. Целувам тревата и се разревавам заради нахлулите в мен чувства на благоговение и сантименталност.

2014-а. След 24-годишна "суша" Германия пак е шампион. Като за сефте не аз рева този път, а Роналдо. Тази гледка дори повече ме удовлетворява, отколкото възходът на любимия отбор.

Какво се случи с маншафта четири години по-късно всички знаем. Но друго, което, надявам се, също вече е станало ясно от горния кратък хронологичен разказ по истински случай, е, че не всички жени застават пред телевизорите по време на голям футболен турнир, само за да броят плочките по коремите на играчите. И веднъж завинаги трябва да се сложи край на тази колосална несправедливост, която ни поставя в удобното клише "мълчи и режи салата".

Понеже жените наистина разбират от футбол.