Невръстни деца с пречупен кръст на гърдите, портрети на Ленин, Сталин и Путин, сърпове, чукове, петолъчки: това е България през 21 век. Страна, в която се шири деградация.

И в която тиранията отново посяга на свободата.

Българският 9 май започна с тържествено вдигане на европейския флаг пред президентството, с декларации в Народното събрание и с митинг пред Паметника на Съветската армия. И завърши с поредния организиран тормоз за гражданите на София, в какъвто се е превърнало практикуваното тук подобие на футболната игра. На пръв поглед между тези събития няма нищо общо. При по-внимателно вглеждане обаче ще открием в тях отгласи от едно страшно минало и стряскащи знаци за неговото неусетно завръщане.

Забравената част от историята

Сутринта оратори се редяха на опашка, за да повтарят, че Денят на Европа нямало да е възможен без Деня на победата. Призоваваха „да оценим достойно и спокойно миналото", но както стана ясно от думите им, за тях Денят на победата означава единствено ден на победата на съветската армия. Само президентът се сети да спомене във Фейсбук и другите държави, без които тази победа нямаше да е възможна.

"Е, и как е при капитализма?" - пише на този плакат с лика на Ленин

Да, Денят на Европа и Денят на победата са исторически свързани. Но онези, които представят тази връзка като проста и автоматична причинно-следствена зависимост, умишлено забравят много неща.

Когато говорят за 9 май 1945, за „кафявата чума" и почитта към милионите нейни жертви, забравят за другата кървава тоталитарна идеология на 20 век и за нейните милиони жертви. Забравят за пакта Молотов-Рибентроп и тайния му протокол, за подялбата на Полша, войната срещу Финландия, присъединяването на Литва, Латвия и Естония. Забравят за Катинската гора - първото масово убийство от началото на войната. За общите военни паради и дружеските срещи между съветски и германски офицери. Както и за това, че съветският НКВД предава на Гестапо своето ноу-хау за концлагерите и дългогодишния опит от ГУЛАГ.

Когато пък говорят за 9 май 1950, за Декларацията на Шуман и „хуманистичния идеал на Обединена Европа", забравят, че тогава този идеал е далеч от осъществяването си, защото половината от континента, „освободена" от същата тази съветска армия, остава в плен на сталинския терор и последващите му мутации. Когато казват, че „антифашизмът е вграден в ценностния фундамент" на обединена Европа, забравят да споменат, че в този фундамент в същата степен е вградено и отрицанието на съветския тоталитаризъм. Защото Европейският съюз е синоним на свободата и антипод на всяка тирания.

Днешните издънки на тиранията

Късата и избирателна памет за историята не е само български патент. Днес навсякъде в Европа може да се види как политическите и идеологическите издънки на двете тирании, странно преплетени една в друга, все по-неприкрито избуяват, набират сила и дори посягат към властта. Пъстър букет от крайнодесни, националисти и популисти проповядват и практикуват омраза, нетърпимост и агресия към различните и инакомислещите. Мини-диктатори, оплетени в мафиотски мрежи, под формата на защита на националните ценности с охота прилагат тоталитарни практики срещу върховенството на закона, демократичните институции, опозицията, свободата на медиите и гражданското общество.

Забележителното е, че всички те черпят пример и вдъхновение от Москва и несменяемия владетел в Кремъл, който си позволи да застраши мира на континента, като прекрои следвоенните граници. Нещо повече: включиха се активно като пионки в неговата голяма хибридна игра - да раздели и разбие Европейския съюз. Затова чувствата са взаимни, затова той им отговаря със симпатии и финансова подкрепа. Така тиранията от миналото все по-осезаемо се завръща, завладява територии и отново посяга на свободата и „хуманистичния идеал на Обединена Европа".

Всичко това ясно се вижда и на български терен. Леви и десни се надпреварват (а на 9 май стигнаха почти до бой) да доказват кой е по-предан на Русия и кой служи по-вярно на интересите на Кремъл. Опашка от национал-популисти и обикновени шмекери неуморно громят ЕС, натискат се да се запишат при крайнодесните в Европа, а после тичат да се кланят в Крим и на Червения площад. На 9 май дефилираха в София под руски знамена, заедно със сърповете и чуковете, червените петолъчки и портретите на Сталин и Ленин. Повели със себе си и невръстни деца.

Деградация

А вечерта камерите заснеха други две малки деца, пуснати на пистата на Националния стадион голи до кръста, за да се видят изрисуваните им тела. Едното с пречупен кръст на гърдите, другото с вдигната за хитлеристки поздрав ръка. Днес те са невинни жертви, но когато пораснат, могат да се превърнат в лицата на едно грозно и страшно бъдеще.

Всъщност, и настоящето вече е достатъчно грозно и страшно. Футболът в България отдавна не е спорт, който носи радост и удоволствие (нивото му е толкова деградирало, че има много малко общо с оригиналната игра, която се играе по света). Нито пък е бизнес, който носи приходи (поне така твърдят собствениците на клубове, които въпреки това, кой знае защо, продължават да влагат пари в него). Футболът е по-скоро развъдник на долни страсти, омраза и насилие. Забавление за шепа хулигани, чиято единствена цел изглежда е да се псуват, замерят и бият помежду си на стадионите и извън тях, да чупят всичко по пътя си, да тероризират всички останали. А в свободното си от футбола време да създават хаос и безредици по поръчка.

Сега за пореден път властите обещават „жестоки" мерки срещу футболното хулиганство, но това едва ли ще помогне. Защото футболът е само един от белезите на същинския проблем. А той е ширещата се деградация - морална, ценностна и интелектуална. За нея усилено „работят" хулиганстващи политици и медии. Тя също е в услуга на тиранията, която отново посяга на свободата ни.

И още нещо - за да е по-пълна картината на българския 9 май. В края на въпросния мач ликуващият президент на победилия отбор свали червената си блуза, за да се преоблече за награждаването в бяла фланелка с лика на Путин във военна униформа и с надпис "Армия России".

С лика на Путин

Някои ще кажат: голяма работа, какво толкова, миналото е необратимо. Но нека не се заблуждаваме: улеснено от късата и избирателна памет, то има склонност да се връща, ако знаците му не бъдат разпознати и посочени навреме.