Не мога да се отърва от усещането, че националистическият съюз "Обединени патриоти" постепенно се превръща в онова, което преди беше Отечественият фронт, пише проф. Ивайло Дичев.

Ето какво го кара да мисли така:

Има прилика между „Обединените патриоти" и Отечествения фронт и тя не е само в предишното име на националистите („Патриотичен фронт"), а главно в отечественофронтовските теми, с които се занимават - изкореняването на негативни явления като хазарта и шума в дискотеките би паснало прекрасно на ОФ. Също както възпитанието на младежта, която следва да създава здрави социалистически семейства и да ражда деца (за да изпълни димографската повеля на Георги Димитров да станем 10 милиона до края на века). Тук, разбира се, влизат още военното обучение, народните чевермета, стоенето мирно пред бронзови герои, събирането на пари за едни или други мероприятия, борбата срещу (в днешен вариант: „за") тютюнопушенето.

По-малко политика, повече Отечествен фронт

Няма нищо лошо в подобни занимания (като изключим безотговорния лобизъм за връщането на дима). Работата е там, че те по определение имат „общонародна" насоченост и не е съвсем ясно защо с тях се занимава политическа формация, а не например движение, неправителствена организация, православната църква. Младежта трябва да възпитаваме всички, не отделни партии, нали така? Против вдигането на шум от 2 до 4 трябва да е всеки възпитан човек, докато гласуването на държавния бюджет например по определение разделя хората според вижданията им за развитието на държавата.

Когато стане дума за конкретни политически позиции, националпопулистите са странно тихи, да не кажа консенсусни. Не се откроиха с особени позиции по въвеждането на еврото, новата структура на ЕС или пък многострадалната съдебна реформа. Затова пък запомнихме пламенната защита на турското робство в учебниците и още по-пламенната битка срещу Истанбулската конвенция. Вярно, че напоследък Волен Сидеров излезе извън жанра на морално-етичните теми, обявявайки Крим за руски, но това се оказа лично мнение и някак отново мина по линия на патриотичното възпитание на младежта. Най-странното е, че тази роля на младши партньор и сянка на ГЕРБ засега не води до спад на доверието. Очевидно хората имат нужда точно от това - по-малко политика, повече Отечествен фронт.

Поглед назад

А въпросният Отечествен фронт (ОФ) е страховита организация, която взима властта след преврата от 9 септември 1944 година. И която организира терора от кървавия Народен съд до лагерите и обратно. Постепенно и както се казваше тогава - „с решителната помощ на великия Съветски съюз", комунистите овладяват и прочистват организацията. В началото на 1950-те години ОФ е окончателно деполитизиран, а обяснението гласи, че фашизмът вече бил победен и от предишната войнствена функция нямало нужда, понеже обществото било преминало към социална еднородност. От друга страна подобно образувание няма как да изчезне просто така - там работят много хора, някои от тях отговорни другари, от които оперативната власт се чуди как да се отърве. Освен това ОФ съдържа и патриотична символика, доколкото е самобитно явление, родено от Димитровските идеи за антифашистки народен фронт.

Така започва трескаво търсене на нова роля за изпразнената от съдържание форма, при което ОФ влиза в конкуренция с народните съвети - тоест, с местната власт, която също има за цел да мобилизира трудещите се в подкрепа на партийните решения, да възпитава младежта в патриотичен дух и да пази тишината. Налага се лично Червенков да влезе в ролята на арбитър, отсъждайки, че народните съвети щели да си служат със средствата на административната принуда, а ОФ - с убеждение, пропаганда и агитация.

Паралелът

Виждате паралела - мощна безалтернативна власт, която превръща по-малкия си партньор в културно-масовик. Ще кажете: ама не е ли по-добре крайно десните да се обиждат заради лешниците в шоколада, вместо например да блокират решения на ЕС? Да, така е и мен лично това ОФ-превъплъщение на националистите ме радва. Но не бива да забравяме, че то е част от системата на безалтернативната власт „Борисов".

Тази власт се крепи на едно консенсусно носене по течението без резки движения, каквито българското гражданство не обича. И понеже все пак трябва да има някакви емоции, малкият партньор подсигурява морално-етичната проблематика. Навремето имаше доброволни отряди на трудещите се, които обикаляха квартала да ловят хулигани - националистите вече го опитаха. Давам нова идея - другарския съд, където съкварталците осъждат мъжа, изневерил на жена си, и посредством порицание го карат да се върне в семейното огнище (за да върви демографската политика, разбира се).

Откакто бежанската вълна пресъхна, подобна деполитизация виждаме и в редица европейски крайнодесни формации. Основният смисъл на домогването им до властта е да накарат гражданите да свикнат с тях, да ги приемат за нормална част от политическия пейзаж, докато по-големият им (обикновено десен) партньор прокарва неолибералната си програма. Австрийската Партия на свободата освобождава сънародниците си от вината за миналото, докато г-н Курц либерализира, дерегулира и сваля данъците за богатите. Както се казва: разделение на труда. За едните - емоцията, за другите - политиката.

Иначе съм с две ръце за забрана на рекламите за хазарт. И много мразя някой да ми пуска силна музика.