Аз, Богатството и Властта се обединихме около Мнението. Мнението не беше обществено, а преобладаващо. То и преобладаващо не беше съвсем, но социологическите агенции го определиха като такова. Е, не всички социологически агенции – само някои. Онези, на които Богатството беше платило, а Властта беше одобрила.
Така всъщност Мнението беше на Богатството и Властта, но минаваше за мое, понеже и аз бях в това обединение: бях гласувал и избрал Властта, а тя бе създала Богатството.
– Твоето мнение е закон за нас! – съобщи важно и вероятно на себе си Властта и пръдна с желание. – Извинете, без да искам – уточни.
– Лъжеш – рече спокойно Богатството, което имаше властта да говори каквото си иска, защото никой не можеше да му запуши устата с пари. – Направи го нарочно.
Властта се престори, че не чува. Усмихна се и продължи:
– Важното е сега всички да ни вярват. Няма значение, че между нас има недоверие.
– Това е тъпо – отново оспори Богатството. – Но върши работа. Приемам.
– Въпросът е: как да ни вярват? Не е лесно. Аз имам идея. – Властта беше опитна в лъжите и кроежите, можеше да изкара идиота талант, а таланта да обърне на идиот.
– Надявам се, че е безплатна. – Богатството беше стиснато.
Властта се намръщи. Не обичаше безплатните неща. Но знаеше, че когато се окопае във властта, ще си взема каквото поиска, от когото поиска и когато поиска.
– Разбира се, нали накрая сметката плащат други. Какъв е смисълът ние да се преджобваме? – изля благоразположението си в нова усмивка и отново се размириса.
Богатството се намръщи и затвори очи. Трябваше да изтърпи, защото всяко богатство си има край, ако не е около властта.
– И така – задъхано заобяснява Властта, – ще създадем такова Мнение, което да мине за общо.
Мнението мълчеше. През цялото време стоеше свряно в ъгъла на живота и не смееше да шукне. Нямаше нито власт, нито пари. Знаеше, че всяка дума може да се използва срещу него. Каквото и да кажеше, приемаше се за изречено в негова защита – и нищо повече. Затова никой не го слушаше.
– То сега чие е? – попита Богатството, което не беше умно по дефиниция.
– То е наше – повдигна доволно вежди Властта и изстреля острия си злобен поглед към ъгъла на живота. – Но не знае това. Никой освен нас не знае, че общественото мнение е наше. Важното е това да продължи. И не само. Всички трябва да си мислят, че нашето Мнение е тяхно мнение. Така ще ги манипулираме.
Богатството зашава и раздвижи лявото си рамо – по този начин мислеше. Властта имаше право. “Всяка власт има право, защото няма задължения!” – каза си и се удиви на мъдростта си. Би записал тази мъдрост, но нямаше подръка секретарка. Замисли се как всяко Богатство ще стане още по-голямо, ако махне от баланса си всякакви задължения, а придобива само активи. Тогава ще стане по-силно от Властта. И няма да има нужда от нея. Точно така! Един ден Властта ще е в актива на Богатството и няма да се налага да се съобразява с миризмата й.
Идеята му се стори чудесна, видя я в близка перспектива и затова рече благосклонно:
– Браво, одобрявам. – Повдигна брадичка, за да даде знак, че иска още разяснения.
– Ще убедим всички, че защитаваме тяхното мнение!
– Това не е лесно – възрази Богатството. – Никой няма да ни повярва.
– Естествено. Затова ще използваме него! – Властта най-сетне ме забеляза и посочи.
Аз стоях в другия ъгъл на живота, свит и посърнал като Мнението. Бях гладен, зъл и нервен. Бях готов на всичко, за да получа храна, власт, надежда, свобода. Аз бях народът.
– Дали няма да е скъпо? – попита Богатството предпазливо, като се взря в хищния ми и свиреп вид.
– Та погледни го само! – доближи се Властта до мен и се изплю в лицето ми. – Дрипльо! И два лева да му дадеш, пак ще е доволен. И ще те хвали! Ще ни хвали всъщност.
– А ако се отметне? – Богатството беше хитро и предвидливо; знаеше, че докараш ли същество до отчаяние, то може да прояви безразсъдство и дори смелост.
– Тогава го остави на мен! – сбърчи вежди Властта. – Щом веднъж е взел, ще има цял живот да връща! Нали така, а? – изкрещя и ме подритна.
Властта миришеше лошо. Но имаше право.
Усетих погледа на Мнението върху себе си. Гледаше ме едновременно с укор и с надежда от своя ъгъл. Прочетох в очите му: “Те имат нужда от нас, не ние от тях.”