В епоха, в която гневът на американския президент Доналд Тръмп, ревизионизмът на руския президент Владимир Путин и необузданата амбиция на китайския президент Си Цзинпин са структуроопределящи елементи, международният ред става все по-хаотичен, неработещ и дори опасен. Как се стигна до това положение? И как да го оставим зад себе си?
До неотдавна епохата след Втората световна война бе време на доброжелателен либерален интернационализъм. Следвоенният ред започна да се формира още през 1941 г., когато американският президент Франклин Д. Рузвелт и британският премиер Уинстън Чърчил са изготвили Атлантическата харта на борда на кораб, закотвен в канадския залив Пласентия. Въпреки че Хитлер печели битките в Европа, Чърчил и Рузвелт са твърдо решени не само да спрат яростното нацистко настъпление, но и да положат основите на бъдеще, в което цари мир и демокрация.
Те успяха да постигнат повече от това, което вероятно са си представяли, че е възможно. След Атлантическата харта идват Обединените нации, Бретънудските институции, системата за световна търговия, Всеобщата декларация за правата на човека и още много други. В следвоенните десетилетия на деколонизация се появяха много нови страни, бивши врагове се обединиха в нови съюзи и във всеобхватна структура на интеграция.
Голямото “отваряне” на Китай и разпадането на Съветския съюз през 1991 г. поставиха началото на забележителен световен напредък, продължил четвърт век. Съдейки по стандартните икономически, политически и социални показатели, това може и да е бил най-добрият четвърт век в човешката история. Нямаше нямаше големи войни между суперсилите, световната търговия се увеличи и стимулира икономически растеж, бедността намаля с над 50 процента, а бързият напредък в науката и технологиите донесоха полза за всяко кътче на света.
През последните години обаче светът влезе в нова фаза. Политиката на идеализъм и надежда бе заменена от политика на идентичността и страха. Тази тенденция обхвана една след друга западните страни, но най-видимо се прояви в двете англосаксонски страни, които направиха възможен предишния период на чудодеен напредък.
Днес е истинска трагедия да се наблюдават обърканите политически дебати в Обединеното кралство. От референдума за Брекзит през юни 2016 г. Великобритания напразно търси илюзорна концепция за суверенитет, която да предотврати огромната загуба на международна власт и влияние, която я очаква след излизането й от ЕС. Глобалното държавническото изкуство, което Обединеното кралство предлагаше едно време на света, отстъпи място на тесногръди караници.
Но обърканите политики на Белия дом под ръководството на Тръмп имат дори по-тежки последици. Десетилетия наред Белият дом е бил източник на световно лидерство. Днес оттам се носи войнствена реторика, която дори на думи не приема идеята за световен ред. Официалната Национална стратегия за сигурност на правителството на Тръмп дори описва усилията на САЩ за запазване световния ред като контрапродуктивни действия, които водят до нови проблеми, вместо да решават старите. Бъдещето, което тази стратегия предвижда, ще бъде определено изцяло от конфликти между суверенни страни.
Преразглеждането на американските стратегически позиции би бил разумен отговор на руската агресия и нарушаване на правилата, особено в Източна Европа, както и на все по-агресивното поведение на Китай на световната сцена. Но американският президент трябва инстинктивно да брани международния ред от надигащите се заплахи, като едновременно с това прави промени с оглед на новите реалности. Захващането с въпроси като климатичните промени, засилената миграция, революцията в информационните и комуникационни технологии ще изисква нови всеобхватни международни споразумения, които да защитят интересите на суверенните страни.
За съжаление, изявленията от Белия дом на Тръмп изглежда целят да подкопаят всяко усещане за ред с надеждата САЩ да излязат начело в една борба на всички срещу всички за пълна световна доминация, както би го определил Томас Хобс. По тази логика международната търговия трябва да бъде регулирана не с правила и институции, а с едностранни протекционистки мерки и извиване на ръце. А на институции като ЕС - който цели да гарантира ред и стабилност чрез интеграция - се гледа с безразличие, ако не и с презрение.
От гледна точка на Китай визията на Хобс може да се окаже привлекателна, стига икономиката му да продължи да расте и да няма сериозни вътрешни социални или политически катаклизми. В края на краищата, при по-малко световни правила Китай ще се натъкне и на по-малко препятствия при налагане на нарастващото си влияние в чужбина.
В този сценарий губещ несъмнено ще е Западът, но в по-широк смисъл - т.е. не само Европа, а и страни като Индия, която ще остане вярна на либералната демокрация, на отворената икономика и на ценностите, върху които бе изграден този чудотворен четвърт век след Студената война.
Дори ако изключим най-лошите сценарии, Западът ще се сблъска с нов свят с нови амбициозни играчи, които ще имат нови искания за бъдещето. Следователно, ще бъде съдбоносна грешка западните сили да изоставят идеите и институциите, които донесоха благоденствие и стабилност в предходните десетилетия. Най-вече двете страни, допринесли най-много за създаването на следвоенния международен ред, сега не бива да им обръщат гръб.
*Карл Билд е бивш външен министър и бивш премиер на Швеция. Играе активна роля в дипломацията на ЕС на Балканите, съпредседател е на Дейтънската мирна конференция за Босна и Херцеговина.
