Какво е общото между отрицателния очерк за "гангстера и ловец на мигранти" Динко Вълев в "Дейли Мейл" и включването на песен на Азис в голям положителен материал за бъдещето на музиката в списанието на "Ню Йорк Таймс"?

И двете неща могат да бъдат осмислени като зрелищен пробив на различни форми на примитивна българска контра-култура в световните медии.

За няколко дни се създаде усещането за сгъстена и интензивна събитийност - две от най-четените англоезични издания на планетата се превърнаха в мегафон за лошия вкус родно производство, разпространиха историите на Динко и Азис като показателни културни единици на българското живеене сред милиони мозъци и върнаха дискусията за собствения ни смисъл с многократно увеличен залог.

Това ли е ресурсът на България за привличане на интереса на глобалните мейнстрийм медии - мутри и чалга? Батки и маанета - звероподобно клише на цивилизационна импотентност, от което националният характер не само, че не може да се отърве, но продължава да препотвърждава...

Динко и Азис са могъщи символи на двете преплетени явления - битовата, кроманьонска агресия и болезнено лошата музика.

Сигурен съм, че Динко Вълев, който може би мрази циганите, е изпил поне половин цистерна ракия и е стрелял във въздуха докато слуша песни на Азис.

Може би се е готвил за хайка за мигранти под звуците точно на тази болезнено неприятна песен "Хабиби", която "Ню Йорк Таймс" реши да легитимира като световно музикално явление.

Азис и Динко са олицетворения на регреса и конформизма, два ходещи стереотипа, драматично различни и в същото време толкова интимно близки.

Журналистите от "Дейли Мейл" и "Ню Йорк Таймс" автономно едни от други поставиха своите показалци върху пулса на хаотичната, шумна и отблъскваща българска контра-култура, която всъщност доминира в обществото и хищно смуче кислорода от всички други опити за изява на смислени, критични и качествени идеи.

Динко и Азис пробиха на медийния пазар в Западния свят и заради анекдотичното им, но симптоматично участие във важни глобални културни процеси.

"Ловецът на мигранти" по границата с Турция се превърна в карикатура на ксенофобията и враждебността към бежанците.

Дори и най-острите критици на катастрофалните миграционни политики на ЕС, които смятат, че Меркел натисна спусъка за цивилизационното самоубийство на Стария континент с безпрецедентното отваряне на границите Европа за Третия свят, ще направят гримаса на погнуса пред примитивни бабаити като Динко.

От друга страна включването на песента "Хабиби" на Азис в материала на "Ню Йорк Таймс" е не толкова оценка за качеството на произведението, колкото политическо послание за значимостта на мултикултурализма.

Изборът на "Хабиби" е политически коректна пропаганда в културната секция на либералния медиен мастодонт, готов да прегази всички критерии за качество в търсене на "дайвърсити" - това сексуално, расово и религиозно разнообразие, което в последно време е новата религия на прогресивните левичари, доминиращи повечето медии на Запад.

Азис изпълнява двойна малцинствена роля за тези хора - той е гей и ром.

Един поглед към статията е достатъчен, за да стане ясно, че това е политически документ.

Авторите говорят за дискриминацията на сексуални и етнически малцинства в България, Азис е описан и цитиран като герой и жертва едновременно.

Журналистът Нитсу Абебе пише, че "вдъхновението за класацията е дошло от противоречивото ново парче на Бионсе Formation, което разпали ожесточена дискусия за афроамериканската общност в САЩ".

"Тази песен привлече вниманието ми не заради звука, изпълнението или композицията, а заради лавината от перспективи, прочитания и идеологически спорове. Как звучи песента през погледа на фемистките, на ЛГБТ общността, на антикапиталистите?", пише още Абебе.

За бога, те сами си го казват: Музиката вече няма значение. Всичко е политика и идеология, а малцинствата са новите носители на доброто, правилното и привилегироваността.

Азис има късмета да е ром и гей, който пее песен с арабски мотиви във време, в което етническата и сексуалната идентичност засенчват истинския талант, иновация и креативност.

Това е идеологически културен екстремизъм, в който се оглежда другата крайност - Динко с пушката. Две лица на една тъжна реалност.

*Mutri and chalga for the win - Мутри и чалга за победата